Кървава луна

63.

Обратният полет беше насрочен за девет същата вечер и Дилън се сбогува със семейството на Лили. Тя прегърна баща си и майка си, очите на Рей се напълниха със сълзи, но той примига, за да не ги види никой. Лили прегърна Камдън и го държа в обятията си колкото можа по-дълго, преди сестра ѝ да ѝ каже, че трябва да тръгват. Септембър не искаше да се разделя с Дилън. Взе телефона му, записа в него номера си и го накара да обещае, че някой ден ще ѝ покаже Лас Вегас.

— Грижи се за Лили — каза Рей на Дилън. — Тя е корава, но и мека като памук, и не иска помощ, когато ѝ е необходима.

Пътуването до летището беше изпълнено с неловко мълчание. Лили имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще се разплаче. Дилън включи радиото и зарея поглед в тъмната нощ навън.

Оставиха колата, седнаха в терминала и зачакаха полета. Лили се беше втренчила в пода и не говореше. Носеше колие с малък медальон и непрекъснато го потъркваше с пръст.

— Защо не ми каза? — попита Дилън.

Тя го погледна и отвори широко очи от изумление. Двамата се умълчаха за няколко минути.

— Септембър ли ти каза?

— Да, но аз разбрах, че има нещо от начина, по който ти общуваше с него. Защо не ми каза?

Лили се облегна назад на стола и се загледа през огромните прозорци, докато самолетът се приближаваше към терминала.

— Това не е нещо, за което говоря с всеки. Бях на седемнайсет и исках да се махна от този град, нямаш представа колко е задушаващ. Ти си напуснал твоето градче, когато си бил на десет. Аз бях доста по-голяма, почти пълнолетна, и бях готова да замина, когато открих, че съм бременна.

— Кой е бащата?

— Един боклук, в когото мислех, че съм влюбена. Когато му казах, че съм бременна, той отвърна, че бебето не е от него. Обясних му, че бях девствена, преди да го срещна и че не може да е от никой друг. Той настоя, че не е негово и че не иска да ме вижда повече.

Лили скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в мрака през прозорците.

— Бях сама и бременна, без образование и перспективи да напусна града, от който исках да избягам още от малка. Луси знаеше всичко. Събрахме се на семеен съвет и всички се съгласиха, че тя ще бъде по-добра майка. Луси вече имаше едно дете, но получи увреждания и се наложи да ѝ отстранят яйчниците. Тя и съпругът ѝ искаха още деца, а аз исках да се махна. Всичко изглеждаше… идеално. Поне тогава.

Тя се размърда неспокойно на стола и се заигра с медальона на колието си.

— Дадох го на сестра ми и веднага щом навърших осемнайсет, се записах в армията. — Лили преглътна. — Що за човек съм, Дилън? Как може една майка да изостави детето си?

— Била си хлапе.

— Дори…

— Лили, била си хлапе. На седемнайсет години не сме същите, каквито сме на двайсет и девет. — Той се заслуша в съобщението, че пътниците скоро ще започнат да се качват в самолета. — Мислила ли си да си го вземеш обратно?

Тя повдигна рамене.

— Колкото повече остарявам… да. Но сестра ми никога няма да ми даде попечителството. Пък и това може да го нарани.

— Ще го нарани повече, когато разбере, че Луси не е майка му, защото все някой ще се изпусне и ще му каже. — Дилън замълча за момент. — Затова ли искаш да сме по новините всяка вечер и да имаме повече клиенти? За да покажеш по-висок доход за дело за попечителство?

Лили се втренчи мълчаливо в пода и поклати глава.

— Може би… подсъзнателно. Но каква майка ще бъда?

— Страхотна.

Тя не отговори. Сложи глава на рамото му и двамата се загледаха в примигващите светлини на самолета, които проблясваха в мрака навън.