Кървава луна

19.

Кели Уайтулф седеше в кабинета си и разговаряше по телефона с едната от дъщерите си.

— Тя изяде последното парче пица, мамо, а то беше моето, и аз ѝ го казах. И после ми каза, че ѝ се иска никога да не съм се раждала.

— Тя ми каза, че съм осиновена! — изкрещя Бела някъде от къщата.

— Бетани, чуй ме, вие двете сте сестри и трябва да можете да решавате проблемите си. Аз няма да съм винаги с вас, за да го правя. Затова седнете и помислете как да оправите нещата. Трябва да затварям. Ще се видим довечера. Обичам ви.

Бетани въздъхна и измънка:

— И аз те обичам.

Секретарката почука на вратата на Кели, следваше я Холи Фалоус. Кели ѝ се усмихна и ѝ направи знак да седне на стола срещу бюрото. Холи изглеждаше изключително нервна и стискаше чантата пред гърдите си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Другата ѝ ръка местеше патерицата.

— Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо — отвърна Холи, взирайки се в пода.

Следите от раните ѝ бяха избледнели, откакто Кели я беше посетила в дома ѝ миналия месец, но около очите имаше тъмни сенки.

— Как се чувстваш? — попита Кели.

— Добре. Направиха ми още една операция на крака. — Холи вдигна глава срамежливо и после отново се втренчи в пода. — Все още ме боли много. Страхувам се, че няма да се оправи.

— Не се страхувай, Холи. И моят крак е опериран, необходимо е само време. Имах старо нараняване от футбол, на което не обръщах внимание, докато вече не можех да го пренебрегвам.

— Играли сте футбол?

— Да, европейски. През цялото време, докато учех в колежа… Беше брутално, много по-грубо, отколкото при мъжете. Едно момиче, полинезийка, два пъти по-едра от мен, връхлетя и реши да ме извади от строя. Блъсна ме като защитник от професионалната лига по американски футбол и си счупих крака на две места.

За пръв път, откакто влезе, Холи погледна Кели в очите.

— И аз играх футбол три години в гимназията.

— Европейският футбол е страхотен спорт. Жалко, че не е по-популярен тук.

Холи не каза нищо и отново се взря в пода. Меланхолията в очите ѝ беше очебийна. Кели си я представи как всяка нощ плаче, докато заспи.

— Холи, искам да говоря с теб за нещо, което не желая да обсъждам по телефона. Знам, че не можа да идентифицираш човека, който ти е причинил това, но се надявам, че сега, след като си имала известно време да си припомниш случилото се и да го обмислиш, може да си спомниш някои факти, които ще ми помогнат да се погрижим Арло Уорд да не нарани никого повече. Говори ли ти се за това?

Холи кимна, но не отмести очи от пода.

— Следващата седмица е рожденият ден на Ейприл. Тя щеше да навърши двайсет и две.

Кели я погледна съчувствено, но не каза нищо. Пълното въздействие от убийството на член на семейството не те удря веднага, а се развива във времето, докато близките проумяват, че човекът наистина го няма. Това оставя празнота в живота им, огромно отворено пространство, което рядко се запълва отново.

Когато убиха майка ѝ, седмици наред след това Кели се будеше и се втурваше в спалнята на родителите си, очаквайки да я види там. Тя помнеше, че денят, в който престана да тича долу сутрин, беше най-тъжният в живота ѝ.

— Много съжалявам, Холи, ти си твърде млада, за да видиш тази страна на живота.

Очите на Холи бяха пълни със сълзи и тя дълго време не вдигна глава. Когато го направи, сълзите потекоха по лицето ѝ. Холи проговори едва когато Кели ѝ предложи хартиени кърпички.

— Благодаря — каза тя, бършейки сълзите си. — Готова съм.

Кели взе писалка и извади нов юридически тефтер с жълти листа от чекмедже на бюрото си.

— Разкажи ми за служителя на бензиностанцията, Хенри Дайкс.

Холи повдигна рамене.

— Спряхме и попитахме за пътя, защото джипиесът престана да работи там горе. Той ни упъти и се пошегува заедно с нас.

— Проучих миналото на господин Дайкс. Той е бил в затвора.

Холи кимна.

— Не се съмнявам. Той имаше избледнели татуировки по ръцете и каза, че са му ги направили „вътре“. Не знаех какво означава това, но Майк ми каза, когато тръгнахме. Защо питате за него?

Кели въздъхна.

— Ами, не можем да го намерим. Господин Дайкс не е отишъл на работа на другата сутрин.

— Мислите, че е бил той?

— Не, но трябва да говорим с него. Сигурна съм, че рано или късно ще се появи.

— Той каза, че обича да ходи на къмпинг на мястото, където отиваме ние, ако това може да ви помогне. Затова познавал района толкова добре.

Кели кимна.

— Нека забравим за момент господин Дайкс. Искам да те попитам какво се случи в бунгалото. Докато си била вътре, ти си чула вратата да се затръшва и тогава си осъзнала, че там има и някой друг, нали така?

— Да, предполагам. Но беше и ветровито, затова не съм сигурна.

— След като вратата се затръшна, колко време мина, докато напуснахте бунгалото?

— Веднага.

— За колко време излязохте навън?

Холи взе няколко носни кърпички и избърса очите си.

— Може би за десетина секунди. Майк мислеше, че това е страхотно старо бунгало и искаше да го разгледаме, но когато вратата се затръшна, и двамата разбрахме, че трябва да се махнем. Тръгнахме към палатките и аз чух… силен звук. Сякаш метална тръба удари друга метална тръба или нещо подобно. Помислих си, че Уил или Ейприл се опитват да ни уплашат, но после Майк… — тя млъкна за момент, защото очите ѝ пак се напълниха със сълзи, — после Майк изкрещя. Не бях чувала някой да пищи така. Той падна и аз видях онова нещо на крака му. Беше разкъсало прасеца му. Виждаха се костите на крака му. — Холи подсмръкна и добави: — Отначало си помислих, че е случайно, но след това осъзнах, че капанът не беше там, когато отивахме към бунгалото.

Кели си записа някои неща.

— Разкажи ми точно какво видя, когато погледна към онези дървета и забеляза човека там. Опиши го.

Холи зарея поглед в тавана, сякаш си спомняше нещо, което не искаше да си спомня.

— Майк го видя пръв и ми каза да бягам. Човекът вече тичаше към нас, когато го видях. Не исках да оставям Майк, но… той ме блъсна и продължи да ми крещи да бягам… затова побягнах.

— Какъв беше човекът — висок, нисък, дебел?

— Мисля, че беше среден на ръст и с нормално телосложение. И лицето му беше абсолютно тъмно, затова мисля, че носеше маска или нещо такова. Не можах да видя нито една част на лицето му.

— А ръцете му? Носеше ли ръкавици?

— Не забелязах ръкавици.

— Какви бяха панталоните му?

— Не знам, приличаха на джинси.

— А тениската?

— Мисля, че беше бяла, но в сънищата ми понякога е черна, затова не знам. Може да е била черна, но аз да не си спомням, когато съм будна. — Холи избърса още няколко сълзи и смачка хартиената кърпичка в ръката си. — Терапевтът каза, че травмата влияе на спомените.

— Мъжът куцаше ли?

Холи повдигна рамене.

— Не знам. Но се движеше бързо…

— Когато те подгони, на какво разстояние беше зад теб?

— Не знам, не поглеждах назад. Изгубих се, защото пътеката се разклоняваше в три посоки. Обърнах се едва когато стигнах до скалата. — Холи преглътна. — И тогава го видях на пътеката зад мен. Държеше нещо… Заприлича ми на бейзболна бухалка. Знаех, че ще ме убие, затова затворих очи и скочих.

— Когато спря да се търкаляш след скока, погледна ли нагоре?

— Не, загубих съзнание от контузията. Когато се свестих, трябваше да изпълзя до пътя, не знам колко време ми е отнело. Знаех само, че не искам да умра там и че той вероятно слиза надолу, за да ме намери. Но накрая някой спря и се обади на 911.

— Спомняш ли си нещо друго от външния му вид? Брада, татуировки, белези, нещо отличително? Нещо, което може да използваме, за да го идентифицираме?

Холи избърса сълзите.

— Не, казах на полицията всичко, което си спомням.

Кели въздъхна. Тя вече знаеше тази информация. Надяваше се Холи да си спомни дребни неща, които беше блокирала в паметта си заради травмата. Спомените оставаха замъглени и откъслечни и в много случаи изплуваха едва след като измине достатъчно време. Трябваше да опита пак след две седмици, за да провери дали Холи си е спомнила нещо друго.

— Холи, спомняш ли си нещо, което не си казала на детективите?

Младата жена се замисли за момент, взирайки се в пода.

— Той дишаше много тежко.

— Кога?

— Докато тичаше към мен. Не беше толкова близо, но дишането му беше толкова тежко, че го чувах, задъхваше се. Това е единственото, което не казах на полицията. — Тя погледна Кели в очите. — Може ли да ви попитам нещо?

Кели кръстоса крака и остави писалката.

— Разбира се.

— Сестра ми… наистина ли е умряла в огъня, както пише във вестниците?

Кели се поколеба.

— Смятаме, че Уилям се е отдалечил от палатките, може би за да се облекчи, или да вземе дърва за огъня, когато Арло Уорд е завързал сестра ти и я бутнал в огъня. Писъците ѝ вероятно са накарали Уилям да се върне и тогава Арло Уорд го е ударил. След няколко удара Уилям е загубил съзнание и тогава Арло Уорд е прерязал гърлото му и Уилям е умрял от загуба на кръв.

— Ами Ейприл?

Кели отмести поглед встрани. Не искаше да бъде откровена по този въпрос, но знаеше, че рано или късно Холи ще научи истината.

— Той е държал лицето ѝ в огъня между три и пет минути. Съдебният лекар смята, че толкова време е било необходимо Ейприл да умре от задушаване.

— И тогава ли… ги е разрязал?

Кели кимна.

— Да.

Холи преглътна.

— Все още го чувам как диша. Стоя под душа и го чувам да диша зад мен, но няма никого. Това преминава ли някога?

Кели не отговори веднага, но размърда мускулите на челюстта си само за да направи нещо. Мисълта, че тази млада жена ще страда десетилетия заради една човешка отрепка, я изпълни с истинска гореща ярост.

— Не знам, съжалявам.

Холи кимна и после се подпря на патерицата си, за да стане, преди Кели да успее да ѝ помогне.

— И аз съжалявам — срамежливо каза тя. — Сигурно ви затруднявам, като не си спомням нищо.

— Няма за какво да съжаляваш, пък и това няма значение. Арло Уорд си призна. Но ще бъде добре, ако ти го посочиш с пръст по време на съдебния процес и кажеш, че е бил той.

— Съдебен процес? — стъписа се Холи и отвори широко очи от изумление. — Трябва да го видя отново?

— По всяка вероятност случаят ще бъде предаден на съд и ти ще трябва да дадеш показания, Холи. Знам, че ще ти е трудно да го видиш отново, но повечето жертви в случаи като този след това казват, че много се радват, че са го направили. Трябва да му кажеш в очите, че той няма да те победи. И аз ще бъда там през цялото време и ще те защитавам. Обещавам, че няма да ти се случи нищо лошо.

Холи не каза нищо. Изглеждаше отнесена за момент, а после рече:

— По-добре да тръгвам. Трябва да взема лекарства за болката и след това няма да мога да шофирам.

Кели я изпрати до вратата и я прегърна. Холи се разтрепери и се разрида.

Кели я остави да плаче колкото иска. Това съживи спомен, за който не беше мислила от години — младо момиче плаче в обятията на полицай, който току-що ѝ е съобщил, че майка ѝ е мъртва. По-късно същата нощ Кели чу двама полицаи да разговарят как някакъв мъж съборил майка ѝ от велосипеда ѝ, изнасилил я и прерязал гърлото ѝ. Кели беше забравила разговора им преди години, съзнанието ѝ беше блокирало този спомен.

Колко по-лошо би могло да бъде, зачуди се тя, ако като Холи Фалоус беше гледала как любимият ѝ човек умира?

Кели почувства емоцията като камък в гърлото си, но отказа да я освободи. Вместо това щеше да я използва. Гневът, възмущението и тъгата щяха да заредят с енергия работата ѝ по делото и тя се нуждаеше от това. Защото първото изслушване с адвокатите на Арло Уорд я беше научило на нещо — това дело щеше да бъде една от най-тежките битки, които някога е водила.