Кървава луна

11.

Дилън забеляза първо ръцете му. Ръцете на Арло бяха малки и бледи, ръце на тийнейджър. Арло изглеждаше преди всичко жилав, дори съвсем незабележим и невзрачен. Дилън се изненада, като имаше предвид колко дълго бе работил тази професия и колко много клиенти бе защитавал, очакваше различен човек. Някой, който има такъв вид, сякаш с радост убива и кълца хора.

Арло имаше поразително големи кафяви очи с цвета на тъмен шоколад и накуцваше, докато върви.

Дилън знаеше, че шизофрениците са твърде различни. Мнозина бяха абсолютно здрави и можеха да водят смислен живот, но някои не можеха да извършват дори елементарни ежедневни задачи. Дилън не можа да определи към коя категория спада Арло.

— Здравей, Мадлин — каза Арло и седна, а после се обърна към надзирателя и рече: — Благодаря, Еди.

— Няма защо. Ще ви оставя насаме, но ще бъда отвън, ако се нуждаете от мен, госпожице Измера.

— Благодаря.

Арло сключи ръце върху масата и се усмихна на Дилън и Лили.

— Това са адвокатите, за които ти говорих, Арло. Дилън Астър и Лили Ричи — каза Мадлин.

— Здравейте — отвърна той.

Арло се усмихна. Зъбите му бяха бели и добре поддържани. По дланите му се виждаха дебели мазоли точно под всеки пръст, но нямаше белези, нямаше големи разрязвания по кожата, нито мръсотия под порасналите нокти или коса, която опадва от недохранване. Не изглеждаше по-различно от всеки, когото Дилън би видял в хотел или търговски център например.

— Е, тъй като имам трима адвокати тук, може ли да попитам нещо? — каза Арло.

Дилън погледна Лили.

— Разбира се.

— Пиша книга за моите убийства, но някои затворници тук казаха, че не може, защото има закони срещу това да печелим пари от историите си. Вярно ли е?

Девет от всеки десет пъти, когато Дилън посещаваше клиенти в затвора, първото, което те питаха адвоката си, беше: Колко време ще стоя тук? Никога досега не му бяха задавали такъв въпрос.

— Имаше един закон — отговори Дилън, — наричаха го закона „Синът на Сам“2. Забраняваше на хората да печелят пари от престъпленията си. Но Върховният съд го отмени, така че може да напишеш книга, ако искаш. Но не ти препоръчвам.

— Защо?

— Защото ще признаеш, че си го направил.

— Но аз наистина го направих.

В стаята настъпи тишина и след това Лили попита:

— Уби ли онези трима души?

Арло кимна и дори леко се усмихна.

— Да. Двама от тях с бухалка, а третия изгорих в огъня. Завързах я здраво, за да не може да мърда, и я изпекох.

Мадлин усети напрегнатото мълчание на другите и побърза да каже:

— Арло, защо не им разкажеш за състоянието си?

Той повдигна рамене.

— Няма много за разказване. Имам шизофрения. Понякога чувам и виждам разни неща, но при много други х-х-хора е по-зле. — Арло затвори очи и изпусна дъх в дълга въздишка. — Извинете. Понякога заеквам, когато съм н-н-нервен.

— Всичко е наред — рече Дилън, — не бързай.

Арло си пое дъх и после пак го изпусна продължително.

— Завърших гимназия, работих какво ли не и любимите ми игри са „Го“ и „Дългът зове“. И двете са много трудни. Не съм кой знае колко умен, знам го, но не съм и от онези, които си говорят сами под моста.

Дилън погледна Мадлин и след това попита:

— Арло, защо уби онези хора?

Той повдигна рамене.

— Демонът ми каза.

— Само заради това ли?

— Е, не, фантазирах си нещо подобно от малък. Когато ги видях на бензиностанцията, те се бяха изгубили, и носеха много алкохол. Разбрах, че няма да е трудно да ги проследя и да ги пречукам.

Дилън почука леко с пръст по масата.

— Районът е доста уединен. Защо изобщо си бил там?

— Ходя там п-п-понякога. Тихо е и никой не ме безпокои. — Арло кихна и се извини.

— И ти ги проследи дотам? — попита Лили.

Арло кимна.

— Те разпънаха палатките си близо до едни изоставени бунгала, където спя понякога. После се напиха… И след това не беше трудно да ги претрепя.

Дилън се облегна назад и се втренчи в него. Тихият глас и тъжните очи на Арло му придаваха дори симпатичен вид. Мнозина убийци разчитаха на инстинкта на човешките същества да си помагат взаимно и можеха да изглеждат сърдечни и добродушни.

— Разговаря ли с тях?

— Не.

— И успя да ги убиеш един по един?

— Да.

— Видях снимки на жертвите — каза Лили. — Момчетата са били мускулести. И двамата са играли футбол, а единият е бил и шампион по борба, но ти нямаш никакви наранявания. Не се ли съпротивляваха?

— Нямаха време. Изненадах ги. Хората вече не са п-п-предпазливи. Мислят, че светът е безопасно място, докато светът не им покаже, че не е така.

Дилън почувства особен хлад от думите на Арло и погледна Лили, която се прокашля и зададе няколко въпроса за психичното заболяване на Арло. Той говореше монотонно, но в гласа му се долови вълнение, когато заговори за престъпленията си. Твърде много вълнение, сякаш описва посещение в увеселителен парк.

— Каква беше бухалката? — прекъсна го Дилън.

— Какво? — попита Арло.

— Бухалката… Не е намерена. Дървена или алуминиева беше бухалката?

Арло се поколеба.

— Дървена.

— Каква марка?

Той повдигна рамене.

— Не знам, просто бухалка.

— Колко дълга?

— Дълга?

— Да, дължината каква беше? Има различни дължини.

— Не знам. Не обръщам внимание на такива неща.

— От какво дърво?

— Не знам.

— Какъв нож използва? — попита Лили.

— Ловджийски нож, „Боуи“.

— Какъв размер?

Той погледна Мадлин.

— Не знам, купих го от магазина, защото беше голям.

— За колко време умря Ейприл Фалоус?

— Не знам… Не много.

— Откъде взе капана за мечки? — попита Лили.

— Намерих го в едното бунгало и го държах в багажника си.

Дилън се наведе напред.

— Арло, знаеш, че може да поискат смъртно наказание по твоя случай, нали? Ако те осъдят, може да умреш.

Арло си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Ако Господ иска да ме прибере, така да бъде. Но с книгата може да спечеля достатъчно пари за Лийна и Ейми, за да живеят добре, след като умра.

— Съпругата и дъщеря ти?

Той се усмихна.

— Да.

— Ами ако законът „Синът на Сам“ все още беше в сила и не можеше да спечелиш пари от книгата си? — попита Лили. — Пак ли щеше да поемеш отговорността за тези престъпления?

Арло замълча за момент.

— Предполагам.

— Предполагаш? — недоверчиво попита Дилън. — Предполагаш, че ще поемеш вината за нещо, заради което може да те екзекутират?

— Искам да кажа, че бих го направил. Нарочно ме обърквате, господин Астър, и това не ми харесва.

Дилън грабна мобилния си телефон от масата, пусна го в джоба си и стана.

— Беше ми приятно да се запознаем, Арло. А сега ще те оставим да се върнеш в килията си.

— Сигурни ли сте, че нямате повече въпроси?

— В момента нямаме.

— Добре. — Арло протегна ръка и Дилън я стисна. След това Арло се ръкува и с Лили, и с Мадлин и рече: — Съжалявам, че трябваше да дойдете чак до тук само заради това.

Той повика надзирателя.

Еди влезе и попита:

— Готов ли си?

— Да. Благодаря ти още веднъж, Еди.

Надзирателят дори не го хвана за ръката. Държеше се непринудено с него и Дилън разбра, че Еди всъщност харесва Арло Уорд, въпреки че вероятно никога няма да го признае. Дилън беше вътрешно съгласен, че в Арло има нещо симпатично.

— Е? — попита Мадлин, след като Арло излезе.

Дилън поклати глава.

— Бях сигурен, че той е виновен, когато дойдох тук, но сега не знам. В него има нещо симпатично, което не се връзва.

— Оставаш с убеждението, че той лъже, нали?

— Може би. На какво разстояние оттук е местопрестъплението?