Кървава луна

43.

Нощем затворите винаги изнервяха и потискаха Дилън — персоналът беше малък и тишината го подтикваше да мисли за ковчези и гробище.

Регистрираха се на рецепцията. Лийна държеше на ръце Ейми и бебето учудено се оглеждаше наоколо. Лийна не искаше да я взима, но Дилън успя да я убеди. Надзирателят, който дремеше на стол, когато влязоха, само им хвърли един бърз поглед и ги изпрати да минат през детекторите за метал.

Настаниха ги в общото помещение, където между посетителите и затворниците нямаше стъклени прегради. Когато го доведоха, Арло се вцепени още на прага и се наложи надзирателят да му каже, че трябва да продължи да върви.

Арло седна срещу тях и се втренчи в дъщеря си.

— Казах ти да не я водиш тук.

— Исках тя да види баща си, преди всичко това — каквото там правиш — да свърши.

Арло погледна Дилън.

— Защо си я довел?

— Погледни ме — каза Лийна и Арло бавно се обърна към нея. — Трябва да направиш това, което ти казва този човек. Той се опитва да ти помогне.

— Ти не знаеш нищо за това, Лийна, не трябваше да идваш тук.

— Арло, виж Ейми! Тя ще израсне без баща и ти не ни помагаш. Парите не ме интересуват, искам те у дома. — Лийна посочи Дилън. — Той казва, че може би ще те измъкне, ако кажеш, че не си го направил, и че си казал, че си го направил само защото си болен. — Тя се поколеба. — Така е станало, нали, Арло? Убил ги е някой друг, а ти само твърдиш, че си го направил? Ако ни обичаш, трябва да ми го кажеш сега, трябва да знам!

Арло погледна детето си.

— Всичко, което правя, го правя за теб и за нея. С р-р-радост бих дал живота си, за да се погрижа вие двете да имате хубав живот.

— Знам, миличък, знам, че би го направил, но това не е начинът. Какво ще си помисли Ейми, когато порасне и прочете в интернет ужасяващите неща, които хората пишат за теб? Ще има ли някакво количество пари, което ще я накара да се почувства по-добре?

Арло не искаше да я погледне, той се обърна към надзирателя, а след това погледна Дилън.

— Погледни ме, миличък — повтори Лийна.

Арло като че ли трябваше да събере смелост и това му отне известно време, но накрая погледна съпругата си в очите.

— Много съжалявам, че се омъжи за мен… Ти заслужаваш някой по-добър.

Той посегна да я докосне, но надзирателят рече:

— Долу ръцете.

Арло отдръпна ръка.

— Обичам те, но не идвай повече тук.

Лийна тихо се разрида, когато съпругът ѝ се върна при надзирателя, който го изведе от стаята за посещения. После бързо излезе, носейки на ръце дъщеря си.

Дилън се надяваше, че съпругата и дъщерята на Арло ще могат да го убедят да пледира невинен и да каже, че си е измислил всичко, че е виновен някой друг и че Арло също е жертва като другите. Дилън обаче влоши нещата, беше разстроил и Арло, и Лийна.

Догади му се при мисълта, че единственият начин да спаси живота на Арло може би е да убеди съдебните заседатели, че Арло е невменяем. Дилън никога не беше чувал това да се прави в дело за убийство.

Излезе от затвора и дълго седя в колата си, а после включи двигателя и се отправи към дома.