Кървава луна

48.

Дилън и Лили се хранеха мълчаливо в заведение за хамбургери. Дилън наблюдаваше как Лили потопи пържено картофче в кетчуп, отхапа бавно, погледна телефона си и после пак отхапа малко.

— Как си, Лил? — попита той и отпи от кока-колата.

— Добре — въздъхна тя, — предполагам.

— Какво има?

— Губим делото, Дилън.

— Но ние още не сме започнали, изнесохме само встъпителните речи.

— Ти не гледаше лицата на заседателите, но аз ги наблюдавах. Мисля, че онези снимки ги убедиха да вземат решение. До днес имаха само бегла представа, че злото съществува, сега вече знаят как изглежда. Зло е просто една дума, докато не го видиш с очите си.

Дилън отпи още една глътка.

— Е, поздравления, това е най-мрачното нещо, което съм чувал.

Лили се подсмихна.

— Но е вярно! Непрекъснато го виждах в младите войници.

— Това ли ти се случи? Видяла си злото?

— Да — отговори тя след кратко мълчание.

Дилън се облегна назад и погледна касиерката — тийнейджърка, която се смееше с един от клиентите.

— Да, в света има ужас, но това не го прави лошо място. Харесваме слънчевата светлина не само защото има дъжд.

Лили взе още едно картофче и го потопи в кетчуп, но после явно размисли и го остави.

— Чел ли си „Повелителят на мухите“?

— В гимназията… Защо?

— Една сцена се е запечатала в паметта ми. Хлапетата убиват прасе и набиват на кол главата му в чест на боговете на острова, които са започнали да почитат. От устата му капе тъмна, черна кръв, придавайки му зловещ вид, сякаш им говори, и някои момчета побягват. Едното обаче се разплаква. Когато бях малка, мислех, че това е, защото се е уплашило, но когато пораснах, разбрах, че не се е разплакало заради това. — Лили преглътна. — Разплакало се е, защото е осъзнало, че вече не са невинни. Това е реален момент в живота на хората, Дилън. Моментът, в който виждат какво са способни да направят човешките същества. Ако някои от онези съдебни заседатели все още не бяха преживели този момент, днес го преживяха. И ще намразят Арло.

Дилън отмести настрана чинията си и сключи ръце върху масата.

— Знам, че изглежда така, но имаме шанс. Екстремното естество на случая, диагнозата на Арло, липсата му на криминално досие, начинът, по който се държи и как е признал всичко, без да го карат… това ни дава шанс.

Лили поклати глава.

— Няма да го изпратят в психиатрично заведение и да рискуват да излезе на свобода. И не ми харесва, че ти се надяваш това да се случи.

— Никой не знае какво ще се случи.

— Да, включително и ти.

Дилън въздъхна.

— Лил… вярваш ли му? Искам да кажа, наистина ли му вярваш, че той го е направил?

— Не знам. Мисля, че Арло е толкова психично болен, че не трябва да бъде екзекутиран за онова, което е направил. Но ти казвам, няма да го признаят за невменяем. Ще искат някой да плати за жестоките убийства и единственият, с когото разполагат, е Арло.

— Гледаш на нещата така, сякаш…

Телефонът ѝ иззвъня, Лили се извини и отговори на обаждането.

Дори излезе навън. Дилън я виждаше през стъклените врати, беше разстроена и спореше. Свободната ѝ ръка жестикулираше, сякаш човекът от другия край на линията може да я види.

Тя затвори след по-малко от минута и се върна червена от гняв.

— Какво се случи? — попита Дилън.

— Семейни истории… Сватбата на брат ми наближава и всеки има мнение за нея.

Един мъж, който стоеше на опашката, ги погледна и после изненадано попита:

— Хей, вие сте адвокатите от онова дело по новините, нали?

— От плът и кръв — отвърна Дилън.

Мъжът поклати глава.

— Засрамете се.

Обърна се и не ги погледна повече.