Кървава луна

81.

В затвора нямаше много посетители през нощта и Дилън успя да осигури отделна стая. Седна до стоманената маса и потърка ръце, и едва сега, когато ги погледна, видя, че ръцете му треперят.

Доведоха Арло и го настаниха до масата. Надзирателят закачи белезниците на глезените му за металната скоба до краката на масата и каза:

— Късно е и мога да ви дам само петнайсет минути.

— Няма да се бавим и толкова — отвърна Дилън.

Надзирателят излезе и двамата се втренчиха един в друг.

— Сигурно е нещо важно, за да ме събудиш посред… — започна Арло.

— Заекването беше хубав щрих — прекъсна го Дилън.

— Моля? — учудено попита Арло.

— Сега сме само ти и аз. Няма камери, няма други адвокати, прокурори или съдия.

Арло се вгледа стъписано в него… и после устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Заключителната пледоария на прокурорката беше прекрасна. Успя ли да те убеди?

— Намерих резултата ти в играта „Го“. Ти си гросмайстор. И после беше само Бръсначът на Окам — най-простият отговор винаги е правилният. Възможностите за избор са: ти попадаш случайно на местопрестъплението, искаш да станеш известен и не знаеш кой е убиецът, или изчезналият служител на бензиностанцията ги е убил и ти си го проследил дотам горе и си гледал, или брат ти ги е убил и после те е повикал… или ти наистина си ги убил. Кое е вярното?

Арло изцъка с език.

— Тед Бънди веднъж е казал, че никога не те хващат заради големите неща. Винаги е заради малките неща, които не можеш да планираш.

Дилън преглътна, но не откъсна поглед от очите на Арло.

— Ти ли уби и семейство Бенет?

— Не, не бях в щата по онова време.

— Откъде знаеше как са били положени телата им? Не е имало публична информация.

Арло се ухили и усмивката му беше демонична.

— Преди години бях на групова терапия с един човек, който често говореше за семейство Бенет и още двама други. Той не призна за убийствата, разбира се, но или ги беше убил, или знаеше кой е убиецът. И сцената беше истински шедьовър. Уникална. Знаеш ли, той щял да използва Марти Бенет, за да се упражнява в стрелба, преди да пререже гърлото му. Смятал да го завърже за дърво и да стреля по него от разстояние. Но се почувствал притиснат от времето и се отказал. Тогава убил за пръв път. Сигурен съм, че сега е много по-добър. — Арло въздъхна и започна да чопли кожичката на нокътя на палеца си. — За съжаление не носех огнестрелно оръжие в онази нощ, но наистина имах някои от ловджийските си принадлежности в багажника на колата — капан и ножът ми „Боуи“. Затова поне можах да ги наредя в пози. Помислих си, че почеркът е уникален и полицаите няма да пропуснат да го забележат. — Той се засмя. — Но те изненадаха и двама ни, когато го скриха от теб. Това е неетично, ако питаш мен.

Дилън се облегна назад, без да е в състояние да мигне, или да разсъждава ясно. Не можа да каже нищо цяла минута, защото се уплаши, че ще повърне. Ръцете му трепереха силно и той ги скръсти под масата, за да не ги види Арло.

— Някога… убивал ли си някой друг?

Арло повдигна рамене, все още чоплейки ноктите си.

— Изумително е как изчезна служителят на бензиностанцията, който ме видя, че ги следя, нали? Дяволът е в детайлите…

— Какво му направи?

— Всъщност не искаш да ме питаш това, нали? Искаш да попиташ защо. Хайде, попитай.

Последва кратко мълчание.

— Защо, Арло? Не си ги обрал. Не си ги нападнал сексуално. Защо?

Арло си пое дълбоко дъх и се замисли за момент, прокарвайки пръст по драскотина в металната маса, която някой беше направил с писалка.

— Преди психическия срив баща ми беше инженер. Обожаваше физиката и ни разказваше истории за живота на великите физици. Веднъж ми разказа за Хайзенберг13. Управлението на стратегическите служби, предшественикът на ЦРУ, не били сигурни какво може да предаде на германците, затова наели човек да го убие. Мо Берг. Той бил известен бейзболист и можел да ходи на места, където обикновените американци не можели да ходят. И никой нямало да го свърже с убийството на учен, когото не познавал. Завербували Берг и го обучили. И той отишъл на една от лекциите на Хайзенберг в Швейцария. Ако лекцията предостави достатъчно притеснителни доказателства, че Хайзенберг може да помогне на нацистите, Берг трябвало да го убие. Той изслушал лекцията и после излязъл навън до задната врата, откъдето щял да мине Хайзенберг, за да избегне тълпите. Мо Берг застанал в сенките близо до вратата, вдигнал пистолета и зачакал. Скоро вратата се отворила и се появил Хайзенберг. Спрял там, а в това време пистолетът бил насочен към главата му, сложил си шапката и продължил да върви. Берг отпуснал пистолета и си тръгнал. — Арло сложи ръце на масата и белезниците му изтракаха върху стоманата. — Тази история се запечата в паметта ми. Все си мислех, дори като малък, ако бях на негово място, щях ли да натисна спусъка. Щях ли да притежавам нужните качества, за да го убия? Берг бил нормален човек, който не одобрява насилието, но бил там с пистолет, насочен към нечия глава.

Арло погледна Дилън в очите. Впериха очи един в друг както никога досега, тъй като Арло винаги отместваше поглед. Сега беше различен. Изражението на лицето му, движенията на тялото и позата му бяха различни. Вече не беше прегърбен и движеше ръцете си грациозно. Сякаш е смъкнал някакъв костюм и показва на Дилън какво всъщност има отдолу.

— Отказах се от идеята по време на тийнейджърските си години заради заболяването ми. Трябваше да се тревожа за по-неотложни неща. После — и това беше чиста случайност — в една антикварна книжарница открих произведението на един малко известен професор по криминология. Той описва метода, чрез който едно нормално дете се превръща в насилник като възрастен, способен да изнасилва и убива. Една от фазите, през която трябва да преминеш, е озлобление. Тогава извършваш насилие и самочувствието ти се повишава и така насилието става част от личността ти. Не бях извършвал насилие, но бях любопитен да видя какво ще се случи, ако премина през този процес. Започнах с дребни юмручни схватки със съседи и други подобни неща. Удрях хората с разни предмети, докато минаваха наблизо, хвърлях камъни по коли със смъкнати стъкла… но това не беше достатъчно… и после спасих живота на онова момче. Тази история е истина.

— Какво общо има това с въпроса ми, Арло?

— Бях извършил върховния добродетелен акт — рискувах собствения си живот, за да спася живота на невинен човек. Всички ме наричаха герой, но аз не чувствах нищо, никакво въодушевление, нито пък чувство за справедливост или усещане, че съм постъпил правилно. Абсолютно нищо. — Арло въздъхна дълбоко и скръсти ръце. — И тогава се сетих за историята на Мо Берг. Не почувствах нищо, когато направих добро; щях ли да почувствам нещо, ако извърша зло? Насилието, с което експериментирах, беше дребно и незначително. Имах нужда да извърша върховния акт на зло и да измеря въздействието му върху себе си. Трябваше да убия. — Арло се усмихна повече на себе си. — Трябваше да видиш някои от първите ми опити. Влизания с взлом в домове, където имаха аларми, които ме караха да спринтирам през задни дворове, понякога гонен от кучета. Веднъж кола ми прегази крака, когато се опитах да измъкна насила една жена… Беше повече комично. И после извадих късмет. Бях на една бензиностанция, когато четирима млади, хубави, симпатични хора питаха как да стигнат до най-уединения район в щата. Те представляваха всичко най-добро на света. Ако ги убия, това щеше да е най-злият акт, който можех да извърша в моите обстоятелства.

Сега очите на Арло излъчваха противна студенина, каквато преди това Дилън не беше виждал.

— Как го направи?

— Познавах добре района. Когато пристъпите ми бяха силни и тежки, отивах в каньона Койот, за да остана сам. Лесно ги проследих и изчаках удобния момент. — Арло поклати глава. — Но превишената скорост… беше детинска глупост. Направих всичко твърде бързо, дори нямах резервни дрехи, за да се преоблека. Припомняйки си събитията сега, трябваше да намеря някой друг, когато съм подготвен по-добре.

— Как настигна Холи?

— Гората е безпощадна. Горката млада жена направи всеки погрешен завой, който можеше да направи, и после се озова точно където предположих, че ще бъде. Но признавам ѝ го — изисква се огромен кураж, за да скочиш. Мисля дори, че ѝ направих услуга, защото тя намери сила, която не знаеше, че притежава.

На Дилън отново му се догади, като чу, че Арло бил направил услуга на Холи Фалоус, и се наложи да преглътне киселините, които се надигнаха в гърлото му.

Той си пое дъх и отмести поглед встрани.

— Показанията на Лийна бяха истина, нали?

Арло кимна.

— Това всъщност беше непохватният ѝ опит да се отърве от мен, мъчи се да го направи от известно време. Госпожица Уайтулф е убедителна, признавам ѝ го. Лийна мислеше, че ще ме осъдят на смърт и ще отиде да живее някъде на разноски на държавата. За щастие обаче, тя не знаеше никой от детайлите, за да ги сподели. Макар че си признавам, че когато застана на свидетелското място, си помислих, че е свършено с нас.

Дилън се наведе напред, приковал очи в Арло.

— Ще я нараниш ли, Арло?

— Добър опит, адвокат. Ако ти кажа, че смятам да нараня някого, ти може да нарушиш поверителността между адвокат и клиент и да съобщиш на властите.

— Няма да ти позволя да я нараниш.

— Как бих могъл да я нараня от тук? Не ставай глупав.

Арло въздъхна печално, сякаш си спомни нещо приятно, но за което можеше само да съжалява.

— Мисля, че се справяме доста добре със съдебните заседатели, предвид обстоятелствата, нали?

Дилън стана рязко и едва не се спъна в стола си.

— Добре ли си, адвокат? — попита Арло. — Блед си като призрак.

Дилън бързо излезе от затвора. Едва успя да се измъкне навън и избълва на тротоара малкото съдържание на стомаха си.

Двама мъже, които влизаха в затвора, го видяха и единият се засмя.