Кървава луна

8.

Ъгловият офис на Окръжната прокуратура на Джаксън Каунти беше просторен и имаше много прозорци. Мебелите бяха нови и луксозни — така поиска Кели Уайтулф, тъй като предишните двама окръжни прокурори никога не оставаха в офиса достатъчно дълго, за да им пука как изглежда.

В Окръжната прокуратура работеха дванайсет прокурори и почти два пъти повече помощен персонал. Ако Кели го поиска, старши адвокатите ѝ можеха да поемат всеки случай, а тя щеше да провежда кампанията си и да си създава връзки, да се грижи да бъде преизбрана. Това обаче не я привличаше, не за това беше в този офис.

Кели започна кариерата си на съдебен прокурор, след като напусна Шерифската служба, и за разлика от други прокурори, мнозина от които започнаха с дребни престъпления, Кели започна с насилствени престъпления. В първото си събеседване тя беше казала на тогавашния окръжен прокурор, че иска да работи само като обвинител. Не искаше да е защитник по наказателни дела, или да се бори за пари в граждански съдебни искове, затова обяви — или това, или ще си намери друга професия. Наеха я на работа веднага.

Сутрешният вестник лежеше в ъгъла на бюрото ѝ. На първата страница се виждаха две снимки. На едната тя се качва по стъпалата към съдебната палата, а до нея имаше снимка на Арло Уорд. Заглавието бе: „Случаят на Върколака от окръг Джаксън се нагорещява“.

Кели мразеше прякора, който репортерите дадоха на Арло Уорд. Създаваха му мистичен ореол, привлекателен със своята нечестивост. В Арло обаче нямаше нищо мистично, той беше човешки боклук, човек, който изобщо не би трябвало да се ражда. С нищо не беше допринесъл светът да стане по-добро място и беше отнел живота на хора, които може би щяха да направят света по-хубав.

Кели прегъна вестника на две и погледна мъжа, който седеше срещу нея от другата страна на бюрото — Джеймс Холдън, заместникът ѝ, със съвършено бяла коса, грамаден корем и лунички, той изглеждаше дори някак комично. Кели често се обръщаше към него за съвет, защото Джеймс Холдън имаше качества на администратор — умение, което липсваше на Кели — и се занимаваше с управлението и връзките с обществеността, когато тя е в съда.

— Наистина ли искаш да квалифицираш делото като углавно? — попита той и посочи папките с материалите за Арло Уорд, наредени на бюрото ѝ. — Имам предвид, че съдебните заседатели ще го осъдят дори с шизофренията, но има шанс и да не наложат смъртно наказание.

— Не ми пука. Той не ми трябва мъртъв, а затворен до края на живота си. Квалифицираното за смъртно наказание съдебно жури е по-вероятно да го осъди.

Джеймс извади дъвка, пъхна я в устата си и рече:

— Случаят ще стане още по-голям, след като се разчуят всички подробности, Кели. Медиите обожават трагедиите и никой не е виждал подобно нещо отдавна… Не само тук, но и където и да е. Сигурна ли си, че си готова за критичното разглеждане под лупа?

— Защо да не съм?

Той се замисли за момент.

— Когато работех в окръг Кларк, имахме няколко нашумели дела, които привлякоха голямо национално медийно внимание. Те не бяха като другите дела, всичко, което правиш, се разнищва старателно, и всичко в живота ти е изложено на показ, за да го видят всички. Случаят се измества повече към играчите, отколкото към фактите. Може да искаме да избегнем смъртното наказание, да предложим бързо пледиране за невменяемост и да затворим Арло Уорд в психиатрично заведение, преди медиите да забият нокти в случая.

Кели разгърна едната папка и извади голяма цветна снимка на Ейприл Фалоус. Лицето беше обгорено от огъня, повечето ѝ коса беше изгоряла и очите ѝ — онова, което беше останало от тях — бяха изцъклени и червени заради пластовете изпепеляване.

— Той е държал главата ѝ в огъня, докато се е задушила… Съдебният лекар смята, че жертвата е изпаднала в безсъзнание само три минути, преди да издъхне. Представи си какво е преживяла, Джеймс… и пак ми кажи, че трябва да завра Арло Уорд в болница, докато не стане готов да бъде добро момче и да излезе.

Имаше и още нещо, но Кели не беше готова да го обсъди с Джеймс. Само тя и детектив Ханк Филипс знаеха за убийствата край езерото Ейнджъл и Кели възнамеряваше да не казва на никой друг засега.

Тя стана.

— Трябва да тръгвам. Никакви коментари за никоя медия засега. Обади се на обществената защитничка и ѝ кажи да се готви за предварителното изслушване, освен ако не иска да пледира доживотна присъда без право на условно предсрочно освобождаване за клиента си. Ще се откажем от смъртното наказание, ако тя го направи.

Джеймс кимна, без да откъсва очи от снимката.

— Добре.

Кели взе чантата си и излезе от кабинета. В Окръжната прокуратура кипеше трескава дейност, видя, че някои служители са се събрали на малки групи и си шушукат и разбра, че обсъждат предстоящото дело. Скипио, главният град на окръг Джаксън, имаше шейсет хиляди души население. Беше достатъчно голям, за да има случаи с изключително жестоко насилие, и достатъчно малък, че всеки да знае всяка подробност за тях.

Когато отиде в кафенето тази сутрин, за да си купи геврек, Кели чу няколко полицаи, които весело обсъждаха страховитите детайли на убийствата. Единият дори се пошегува, че Ейприл Фалоус се е изпекла като бонбон маршмелоу. Кели не се стърпя:

— Бащата на тази млада жена трябваше да отиде в моргата и да види парчетата на дъщеря си, съшити от съдебния лекар. Надявам се никога да не ви се наложи да видите в такова състояние някого, когото обичате, и после някой тъпак да се шегува за това, докато си похапва омлет.

Кели се качи в джипа. Не се наложи да използва джипиеса, защото още от времето, когато бе помощник-шериф на нощно дежурство, познаваше града като петте си пръста. Знаеше къде се събират проститутките, знаеше домовете, от които се обаждаха за домашно насилие по пет-шест пъти всяка година, познаваше големите наркодилъри. От време на време се замисляше дали да не се премести да живее другаде. В този град имаше толкова много мрачни места, че понякога я потискаше. Единственият ѝ страх беше, че ще загуби пламъка в душата си. Също както някои боксьори, които се местеха в празни, занемарени апартаменти преди мачове, за да гладуват, Кели смяташе, че трябва да остане в града, който трябва да защитава.

Докато пътуваше, се обади бившият ѝ съпруг Травис и Кели го включи на високоговорител.

— Здравей.

— Здравей, извинявай, че те безпокоя по време на работа.

— Няма проблем, какво искаш?

— Искам да видя момичетата този уикенд.

— Сега не е твоят уикенд.

— Знам, но те ми липсват и искам да ги заведа на едно шоу в Лас Вегас, магическо шоу с животни. Мисля, че много ще им хареса.

— Ще си помисля.

— Да — тихо каза Травис. — Добре. — Последва кратко мълчание и после попита: — Ти как си?

— Дочуване, Травис.

Домът, към който се беше отправила Кели, се намираше в невзрачен квартал в източната част на Скипио. Градът е разделен на източна и западна половина, горната, източната част се състоеше от по-големи къщи, на по-богатите професионалисти в града, а в западната част живееше средната класа. Това създаваше странна атмосфера на разделение и дори двете гимназии в града, едната в западната част, а другата в източната, имаха съперничество в спорта, което граничеше с обсебеност.

Кели паркира до тротоара и се приближи до входната врата. Почука и се наложи да чака няколко минути, преди вратата да се открехне малко. Показа се млада жена. Дори след изминалите няколко седмици лицето ѝ беше дълбоко изранено, под едната си мишница държеше патерица и ръцете ѝ бяха покрити с белези.

— Ти ли си Холи Фалоус?

— Да — едва доловимо отговори тя.

— Може ли да вляза? Аз съм прокурорът по твоето дело и трябва да поговорим за мъжа, който ти е причинил това.