Кървава луна

82.

Думкането по вратата събуди Лили от сън, който често се повтаряше — взима сина си от училище и иска да ѝ разкаже как е минал денят му. Това беше нещо обичайно за повечето родители, приемаха го за нещо естествено и нормално, но тя би дала всичко, за да може да го изпита.

Лили инстинктивно погледна часовника на нощното шкафче, наближаваше три сутринта и Антъни се размърда и измънка:

— Кой е?

— Откъде да знам?

Тя нахлузи халат и чехли и за всеки случай извади деветмилиметровия си пистолет от сейфа. Скри го зад гърба си и надникна през шпионката. Антъни се прозя в спалнята.

— По дяволите! — измърмори Лили, остави пистолета на масичката със саксията и отвори вратата.

На прага стоеше Дилън със зачервени очи. Олюляваше се и дрехите му бяха раздърпани, а косата — рошава.

— Какви ги вършиш, Дилън? Три часът сутринта е.

— Хей, купонът никога не свършва, а? Нали все това ми повтаряш? Че трябва да се отпусна и да се забавлявам повече. — Той се промъкна покрай нея и добави: — Събуди момчето Тони. Нека си направим истински купон. Имаш ли текила?

— Колко изпи?

— Не знам, но винаги има място за още.

— Седни — каза Лили и му помогна да се довлече до масата в кухнята. — Ще ти направя кафе.

— Само ако има ром в него… Хей, хей. — Дилън леко хвана ръката ѝ. — Имаш ли трева? Защото в момента наистина се нуждая от малко.

— Не, Дилън — отвърна Лили и дръпна ръка, — нямам трева. Седни тук и не мърдай.

Антъни излезе от спалнята, беше само по долнището на пижама. Видя Дилън и попита:

— Какво става?

— Нищо, пич. Дойдох да купонясвам с най-добрата си приятелка. Ние сме най-добри приятели, нали, Лил? Но и ти трябва да се присъединиш към нас. Мисля да пием текила и да се опитаме да намерим малко трева.

Антъни погледна Лили, която заяви:

— Категорично няма да купонясваме. Правя му кафе.

— Подправи го с малко „Калуа“14, моля те. Съвсем мъничко.

Лили сложи кафеварката на печката и после се приближи до масата в кухнята.

— Антъни, би ли ни оставил за минутка?

— Да, разбира се — отговори той, без да откъсва очи от Дилън. — Само по-кротко, Дилън, успокой се, става ли?

— О, Тони! Винаги съм те харесвал. Отначало те мислех за въздух под налягане с твоето червено порше и официални обувки с джинси, но колкото повече те опознавам, толкова повече те харесвам.

Антъни направи гримаса и излезе. Лили седна до Дилън край масата. Той смотолеви нещо от сорта, че купонът ще продължи до зори, а после се отпусна и се втренчи в масата. Лили донесе бутилка вода, отвори я и я бутна в ръката му.

— Изпий я. Веднага!

— Не искам вода.

— Не ми пука — отвърна тя и допря бутилката до устните му. — Пий.

Дилън отпи няколко големи глътки и остави шишето. Усмивката му помръкна и той се вгледа в някаква резка в масата. Прокара пръст по нея, докато двамата седяха мълчаливо, и накрая започна:

— Мамка му. Той…

Дилън не можа да довърши изречението.

Кафето беше готово. Лили напълни една голяма чаша и му я занесе, той отпи малка глътка и остави чашата до водата. Наведе глава, без да може да спре да се клатушка, което означаваше, че е пил толкова много, че по всяка вероятност ще припадне.

— Шофира ли? — попита Лили.

Дилън непохватно поклати глава, сякаш вратът му беше от гума.

— Взех такси.

— Ще спиш тук тази нощ. Изпий водата.

Дилън погледна партньорката си.

— Той го е направил, Лил. И е принудил съпругата си да му помогне. Никога не съм… — Думите излизаха трудно от устата му.

— За кого говориш?

Дилън сякаш събра сили, пое си дълбоко дъх и седна поизправен на стола.

— Арло е убил онези хора…

Лили се облегна назад и отново бутна към Дилън бутилката с вода.

— Вече сме обсъждали това и можеше да почака до сутринта.

— Той ми каза, че го е направил.

— Кога?

— Преди няколко часа.

— Арло го твърди през цялото време.

— Не, той наистина ги е убил. Помниш ли, че Кели каза, че това е като игра на шах и ме накара да се замисля, че Арло винаги е играл „Го“. Затова влязох в онзи форум за неговия случай и някой беше открил професионалните му резултати. Арло е световен шампион, един от най-добрите в игра, която изисква да мислиш с много ходове напред. О, и той не заеква, смахнатото гадно лайно.

Лили го гледаше, докато Дилън отпи още една глътка вода и пак остави бутилката. Беше се научила никога да не пита клиентите дали наистина са извършили престъплението, за което са обвинени. Въздържаше се да ги съди и защитаваше всички по един и същ начин. Знаеше, че Дилън, от друга страна, не притежава способността да отбягва обвързване със случаите.

Той гледаше втренчено в стената, сякаш беше потънал в мисли и е забравил къде се намира.

— И затова отидох в затвора да разговарям с него. Да почувствам как стоят нещата… Арло ми се усмихна и очите му станаха… някак далечни и леденостудени. Не приличаше на себе си, какъвто го зная. И ми разказа защо го е направил. Той мисли, че това е някакъв откачен процес, през който трябва да премине. — Дилън размаха ръка. — За него цялото нещо е било да намери адвокати, които да пледират, че е невинен, докато той настоява, че го е извършил. Това е най-добрата стратегия да убеди съдебните заседатели, че не го е направил, и Арло го е измислил за по-малко от минута, след като го спрели за превишена скорост. Толкова е просто, направо тръпки ме побиват. — Дилън пийна малко кафе, но разля малко и върху масата. — Арло ни е използвал, за да се измъкне безнаказано, Лил.

Тя помълча малко и след това попита:

— Искаш ли да бъда напълно откровена?

— Винаги.

— Никога не съм си мислила, че не е извършил убийствата. Нещо в него ме караше да се чувствам неспокойна от момента, в който го видях за пръв път. Разбира се, това не повлия на начина, по който го защитавах, но никога не съм мислила, че е невинен.

— Е, ти си по-добрият адвокат от двама ни, защото Арло успя да заблуди мен.

Двамата се умълчаха. Някъде тиктакаше часовник и това беше единственият звук в апартамента, докато навън не премина полицейска кола с включена сирена.

— Ти си искал да вярваш — тихо каза Лили. — Хубаво е да вярваш в доброто у хората. Това е достойно за уважение качество, което мнозина загубват, докато съзряват.

Дилън поклати глава.

— Няма да продължа, Лил, утре ще се оттегля от делото.

— Не можеш да го направиш.

— Само гледай…

— Аз ще изнеса заключителната пледоария.

— Не — троснато възрази той. — И ти не можеш да го направиш. Не го искаш. Вече направихме предостатъчно. Няма да правим нищо повече. Ще се оттеглим.

Лили си пое дълбоко дъх и стана.

— Дилън, искам да ти покажа нещо. — Тя отиде в кабинета си, донесе кафяв плик и го сложи пред него. — Отвори го.

Дилън го отвори и извади полицейските доклади от едно от първите им дела заедно, и заповед за прекратяване на делото.

— Оскар Белтран, помниш ли го? Заплашваше го доживотна присъда за сексуално нападение на двайсетгодишна жена и единственото доказателство срещу него бяха нейните показания. Едно от първите дела, което ти и аз водихме като съдружници в нашата адвокатска кантора. И какво направи ти? — Дилън не отговори и Лили докосна ръцете му. — Какво направи, Дилън? — нежно попита тя.

Дилън преглътна и отвърна:

— Той каза, че бил на мач на колежа по онова време, затова гледах записа на мача няколко пъти на забавен кадър, докато накрая го съзрях в публиката.

— Да, и заради това делото беше прекратено. Истинският изнасилвач беше арестуван няколко месеца по-късно и много приличаше на Оскар. Ако не беше ти, Оскар, баща на три деца, щеше да прекара остатъка от живота си в затвора за нещо, което не е извършил. Ти спаси живота на този човек и спести неописуеми страдания на семейството му. — Лили го хвана за ръката. — Ако искаш да защитаваш невинните, ще трябва да защитаваш и виновните, всичко или нищо. Затова трябва да се запиташ, Дилън, вярваш ли в това, което правим, или не вярваш? Конституцията нещо реално ли е за теб, или само лист хартия, който можем да пренебрегваме, когато ни е удобно? Но — добави тя и вдигна папката, — няма да имаш друг Оскар, ако се откажеш заради един Арло. — Лили остави папката. — Ще ти донеса одеяло и възглавница, онзи диван може и да не изглежда кой знае как, но наистина е удобен.

Лили извади одеяло и възглавница и му помогна да легне на дивана.

— Арло е убил онези млади хора, Лил. Как да погледна в очите съдебните заседатели и да им кажа, че не го е направил? Какъв трябва да си, за да го направиш?

— Човек, който вярва в нещо по-голямо от себе си, Дилън.