Кървава луна

31.

Следващите няколко дни преминаха в чукане по разни врати с Броуди и племенника му, на които плащаха по двеста долара на ден.

Арло живееше в апартамент под наем в претъпкана с хора сграда, затова Дилън отиде там с Броуди в неделя сутринта, за да разпитат съседите. Видели ли са някого в нощта на убийствата? Имало ли е непознати коли, които са били паркирани там, или са преминали от там? Знаят ли нещо за Арло или дали той е споменавал пред тях нещо, което им се е сторило странно?

Никой не помнеше да е видял нещо необичайно. Един по-възрастен съсед каза нещо удивително:

— Забравяш, че Арло е тук. Той е тих като мишка.

Съседът от апартамента до Уорд каза, че Арло понякога ходел до местното игрище и носел безалкохолни напитки на децата, които играели бейзбол там.

— Той не седи и не говори с тях, нищо — каза мъжът. — Само им носи газираните напитки в хладилна чанта и после отива на скамейките за зрители и ги гледа как играят. По дяволите, това е най-тъжното нещо, което съм виждал.

— Защо? — попита Дилън.

— Ами… той е… знаете. Бавноразвиващ се или с увреждания, или както там ги наричат сега. Вероятно не е играл никакъв спорт нито един ден в живота си. Жал ми е за него. И семейството му живее с неговите помощи и с тези на Лийна. Това не е достатъчно за младо семейство. Понякога жена ми им приготвя вечеря и им я носи. Те винаги са много благодарни. Трябва да ви кажа, че ми е трудно да повярвам, че е направил такова нещо.

Минаваше обед и Дилън се приготви да си тръгне, когато Броуди му изпрати съобщение да се качи на последния етаж на сградата.

Апартаментът беше съвсем обикновен, с разпръснати навсякъде саксии с растения. На прага на отворената врата стояха Броуди и жена на средна възраст с розова тениска. Дилън се приближи до тях, усмихна се и каза:

— Здравейте. Аз съм Дилън Астър.

— Стефани. Приятно ми е да се запознаем.

— Стефани ми каза нещо интересно — рече Броуди.

— Какво? — попита Дилън и я погледна.

— Каза, че може да искаш да разпиташ Евън.

— Кой е Евън?

— Братът на Арло.

Преди понеделника Броуди търси Евън Уорд два дни и не научи нищо за местонахождението му. Каза на Дилън, че Евън, изглежда, не иска да бъде намерен, и издирването ще отнеме известно време.

Дилън прегледа отново всички полицейски доклади и видя, че детективът е споменал за брат, който живее наблизо. Дилън се запита защо не се е съсредоточил повече върху брата. Ставаше ли прекалено емоционално обвързан със случая и дали нещата не започваха да му се изплъзват? Мисълта го накара да се почувства неловко.

Във вторник, след заседанието за съставяне на график, Дилън и Лили внесоха искане от сто и десет страници. Те поискаха съдията да отхвърли всичко, от показанията на Арло до кръвта, намерена по дрехите му и претърсването на колата му. Съдията разпореди допълнителна информация и те коригираха искането, като добавиха принуда от страна на детективите, за да изтръгнат самопризнания, нарушаване на правата на Арло по време на ареста му и всичко друго, за което се сетиха. По преценка на Дилън имаха шанс по-малък от десет процента да спечелят по някое от основните обвинения, тъй като полицията беше провела свястно разследване, но не това беше смисълът на искането. Целта беше да изсмучат силите на Кели, преди работата да изтощи тях.

Дилън не спа добре няколко нощи преди утрото на устните аргументи. Умората го караше да се чувства така, сякаш трябва да измъкне мисълта си от някаква мътилка, за да може да говори.

В края на четири дни представяне на аргументи той беше спал може би десет часа общо. И Кели имаше такъв вид, може би не беше спала повече.

Съдия Хамилтън произнесе решението си в едночасов монолог, в който разреши на практика всичко и отхвърли почти всички искания на защитата. Единствените неща, които не бяха отхвърлени, бяха някои незначителни доказателства и Дилън знаеше, че съдията го направи, за да хвърли прах в очите на медиите, така че да изглежда обективен.

Когато се обърна да си тръгне, Дилън видя няколко камери вместо една-две, а също и че съдебният пристав е отредил за представителите на медиите част от местата за зрители.

През следващите дни внесоха още искания. Този път ги внесоха не накуп, а едно по едно, привеждайки доводи за всяко, преди да подадат следващото. Не беше необходимо да спечелят всяко, а само да покажат на Кели, че битката на живота ѝ е в нейните ръце. В един момент предложението за принудително настаняване в психиатрия за неопределен период от време можеше да изглежда по-добрата възможност.

Един ден Дилън се закашля, докато изваждаше документите от чантата си в съда, и Мадлин попита:

— Може би не е моя работа, но добре ли си?

Той се закашля отново.

— Да, защо?

— Изглеждаш отслабнал и блед, Дилън. И кашляш от една седмица. Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм, само съм изморен.

Той не ѝ каза колко малко е спал. В някои нощи заспиваше с дрехите, а в други се наливаше с енергийни напитки, за да издържи и да работи, докато изгрее слънцето.

Майка му и Марки проявяваха разбиране, но Дилън пак се опитваше да намери време за тях, особено за сестра си. Един следобед в четвъртък, в галерия за видеоигри, той заспа на пейката и се събуди два часа по-късно, когато Марки го разтърси и му поиска още пари, за да играе.

В онзи понеделник сутринта, тъкмо бе вече на ръба, когато исканията за внасяне щяха да свършат, и почти предавайки се на мисълта, че Кели Уайтулф може да го изпревари, Дилън получи обаждане от Броуди. Броуди попита Дилън дали иска да отиде с него и да говори с Евън Уорд, който живееше на по-малко от половин час път от Лас Вегас Стрип.

— Идвам веднага — отговори Дилън, изгълта набързо енергийната напитка и изскочи навън.