Кървава луна

15.

Дилън отиде сам с колата до затвора на окръг Джаксън и се регистрира, за да се срещне с Арло Уорд. Наложи се да чака двайсет минути, защото беше време за обяд и нямаше свободни надзиратели, които да го заведат. Когато най-после дойде един надзирател, държа се грубо и неучтиво и го претърси два пъти, преди да му заповяда да не докосва затворниците.

Този път настаниха Дилън в стая за адвокати и клиенти. Доведоха Арло, който беше с оранжев гащеризон и бели чехли. Китките и глезените му бяха оковани с белезници и надзирателят го придружи до масата. На пода имаше метална ключалка и той закачи белезниците на глезените на Арло за метална халка, после излезе.

— Съжалявам, че прекъснах обяда ти — каза Дилън.

— Няма проблем, и без това не беше хубав. — Веригата на Арло издрънча, когато той подпря лакти на масата. — Какво мога да направя за вас, господин Астър?

— Разговаряхме с Мадлин и аз ще работя по твоя случай, Арло. Ще ти бъда адвокат.

На лицето му разцъфна усмивка и Арло попита:

— Наистина ли? Страхотно. Четох, че получавате голямо внимание в новините. Мислите ли, че ще влезем в новините? Не в местните, вече съм в тях, а в националните?

— Щом делото бъде предадено на съд, вероятно ще го отразят. Те обожават такива дела.

Усмивката не напусна лицето му, когато Арло се облегна на стола.

— Започнах да пиша моята книга. Трябва да ви изпратя няколко страници.

— Арло, направи ми услуга, води си записки, ако искаш, но още не пиши книгата, става ли? Властите на затвора може да конфискуват всичко, което напишеш, и да го представят в съда като самопризнания.

Усмивката на Арло помръкна.

— Не мога да го направя. Не п-п-помня много добре. Трябва да я напиша сега, иначе ще забравя много неща.

— Добре, тогава направи следното — на всяка страница напиши „За моя адвокат Дилън Астър“. Ако го направиш, това е комуникация с адвоката ти и е защитена от поверителността между адвокат и клиент и не може да бъде представена срещу теб в съда. Можеш ли да го направиш?

— Да, мога.

Дилън се облегна назад на неудобния метален стол и скръсти ръце на гърдите си. Усмивката на Арло се завърна.

— Искате да знаете за тях, нали? — попита той.

— За тях?

— Всеки с тежка форма на шизофрения има „тях“. ЦРУ, извънземни, чудовища под л-л-леглото, призраци… „тях“.

Дилън се втренчи в него.

— Ти имаш ли „тях“?

Арло кимна.

— Да. Бях на петнайсет, когато го видях за пръв път. Беше в гробище близо до дома ми. Старо гробище, където някога е имало бесило. Затова там имаше много лоши хора. Хора, които са убили жени и деца. Най-лошите хора.

Дилън не обясни на глас какви последици би имало това признание за Арло и вместо това попита:

— И какво се случи?

— Връщах се вкъщи от работата ми в едно кино и беше късно. Бях се загледал в гробището и забелязах н-н-нещо да се движи много бързо и по гробовете. — Арло млъкна и се втренчи в масата. — Огледах се наоколо, но не видях нищо.

Той прокара пръст по масата и дълго мълча, Дилън не прекъсна мислите му. За Арло явно беше болезнено и Дилън видя на лицето му нещо, което не очакваше — страх.

— Тръгнах отново, встрани от гробището, и там, точно пред мен, стоеше това… нещо. Приличаше на ч-ч-човек, но плътта му падаше от лицето. Имаше ярки червени очи. Изрева срещу мен като див звяр. Паднах по гръб и когато погледнах отново, беше изчезнало. — Арло преглътна. — Кълна се, никога не съм бягал по-бързо през живота си. На другия ден взех брат ми и отидохме при гробовете и огледахме. И после усетих, че нещо ме удари отзад. Беше много силно. Както в-в-вълна те блъска в океана. Събори ме на земята. Нещото стоеше там и успях да го видя много добре.

Дилън видя, че страхът, изписан на лицето му, се превърна в ужас.

— Какво беше?

— Демон. Само така мога да го опиша. — Арло облиза сухите си устни, без да откъсва очи от масата. — Изкрещях на брат ми, но докато той дойде, демонът беше изчезнал. Нямаше нищо. Никакви следи, нищо. И тогава разбрах, че нещо не е наред с мен. Започна да става по-лошо. Виждах демона навсякъде и затова от училище ме изпратиха за психиатрична преценка. Казаха ми, че имам шизофрения със слухови и з-з-зрителни халюцинации. — Той подсмръкна и избърса нос с опакото на китката си. — Казаха, че нещата ще се влошават.

— Все още ли виждаш демона?

Арло кимна.

— Видя ли го в нощта, когато мислиш, че си убил онези хора?

— Защо го казвате така? Мисля, че съм ги убил? Аз наистина ги убих.

Дилън забеляза, че Арло нервничи и не го свърта на едно място. Възглавничките на пръстите му бяха охлузени, сякаш постоянно ги е търкал твърде дълго.

— Арло, знам, че отказваш, но бих искал тук да дойде психиатър и да говори с теб. Мисля, че това наистина ще ми помогне да разбера какво става. И не е необходимо да казваме на никого за откритията му, ако не искаме. Имаш ли нещо против, ако го изпратя тук?

Арло повдигна рамене.

— Защо не? Имам цялото време на света. Поне докато не ме убият.

Докато излизаше от затвора, Дилън се обади на доктор Лейтън Симънс, психиатър, с когото беше работил по много дела. Лейтън отговори на третото позвъняване и беше задъхан.

— Тренираш ли? — попита Дилън.

— Елипсовиден тренажор. Най-доброто упражнение. Какво става?

— Искам да направиш психиатрична преценка на един клиент. Той няма пари, но мисля, че ще мога да накарам щата да плати хонорара ти.

— Какъв е проблемът?

— Той каза, че са му поставили диагноза шизофрения, когато е бил на петнайсет, и аз искам да знам дали това е правилната диагноза.

— В какво е обвинен?

— Тройно убийство. Той настоява, че го е извършил, бил е облян в кръвта на жертвите и е направил пълни самопризнания, но не отговаря на профила. Трябва да знам дали си измисля всичко това заради вниманието, което ще получи.

Дилън чу, че елипсовидният тренажор спря.

— Ще ми трябват поне четиресет часа с него. В момента съм малко зает, но след два месеца ще мога…

— Не мога да чакам толкова дълго. Съдебният процес вероятно ще е започнал дотогава. Трябва да започнеш още днес.

— Няма как да го направя, Дилън.

— Тогава нямам друг избор — настоявам да ми върнеш услугата.

Доктор Симънс се засмя.

— Да, нали?

Някога Дилън беше защитавал шестнайсетгодишния син на Лейтън, след като го хванали да продава марихуана на приятелите си в училище. Дилън беше успял да извоюва за хлапето общественополезен труд и запечатано досие, когато навърши осемнайсет. Дилън работи безплатно по делото именно поради тази причина — искаше Лейтън да му дължи услуга.

— Добре, ще поразместя ангажиментите си. Изпрати ми информацията за обвиняемия.

— Много съм ти благодарен.

— Не се вълнувай толкова. В повечето случаи като този обвиняемите са признавани за компетентни и аз трябва да свидетелствам, че те разбират последиците от действията си. Онова, което открия, може сериозно да навреди на аргументите ти.