Кървава луна

42.

Лийна се втренчи в Дилън и дълго го гледа и той ясно усети, че тя се чуди дали да избяга, или да повика ченгетата. Майка ѝ, за щастие, взе плика с покупките от ръцете ѝ и го занесе в кухнята. Лийна обаче не помръдна, само скръсти ръце на гърдите. Погледна Лили и после отново Дилън.

— Здравей — каза той колкото може по-непринудено. — Хм, извинявай, че се появих изневиделица. Звънях ти, може би…

— Знам кой си. Какво искаш?

Дилън забеляза кръгла дрънкалка на масата за кафе и тъй като не можа да измисли какво да направи с ръцете си, взе играчката и я завъртя между дланите си.

— Знаеш, че Арло го очаква смъртно наказание, нали?

Лийна се поколеба.

— Да, знам.

Дилън и Лили се спогледаха и после той попита:

— А знаеш ли, че е бил намерен покрит с кръв и е признал за убийствата?

— Не ми казваш нищо ново. Просто ми кажи каквото си намислил и се махай.

Дилън остави дрънкалката и се втренчи гневно в Лийна.

— Искам да спася живота на съпруга ти, по дяволите, но очевидно съм единственият човек в целия свят, който иска това. Брат му не желае да ни помогне, прокурорката не желае да предложи нищо друго освен смъртно наказание… и дори самият Арло не ми разрешава да пледирам невинен и продължава да твърди в съда, че той го е направил. Борим се за него съвсем сами. Опитвам се да намеря някого, надявайки се, че не сме сами и че има поне един човек, който знае какво става и може да ни помогне.

— Искаш ли Арло да умре, Лийна? — попита Лили. — Кажи ни го веднага, за да не губим и твоето, и нашето време.

— Как може да ме питате такова нещо? — изкрещя Лийна. — Той е бащата на детето ми! Последното, което искам, е съпругът ми да умре.

Дилън погледна Патриша, която дори не слушаше, докато прибираше покупките.

— Тогава защо не говориш с нас? Разбирам да не говориш с полицията, но с нас?

Лийна въздъхна и затвори вратата.

— Арло ми каза така.

— Защо?

— Не знам. Но каза, че е важно да не говоря с никого.

Дилън забеляза белези по ръцете ѝ. Бяха избледнели и оцветени в матово от годините, някои бяха и по китките ѝ, тънки и прави. Направени бяха умишлено.

— Е, той е в беда и ще умре, ако не говориш с нас.

Лийна се умълча за малко, наблюдаваше майка си в кухнята. После запали цигара и седна на фотьойла до вратата. Гледаше Дилън и Лили така, сякаш очаква въпроси, но не каза нищо.

— Арло държи ли някакви оръжия тук или в дома ви? — помита Дилън.

— Не.

— Нито ножове?

Лийна поклати глава.

— Не съм виждала ножове.

— Кога е разбрал, че страда от шизофрения? — попита Лили.

— Бил е тийнейджър, но е имал симптоми, откакто се помни. Родителите му не ги било грижа достатъчно, за да го заведат на лекар.

— Как му се отразява заболяването в ежедневието? — попита Дилън. — Виждаш ли често необичайно поведение?

Лийна дръпна от цигарата и изпусна дима през носа си.

— През повечето дни той е добре. Особено когато си взима лекарствата, както би трябвало. Но когато ги спре, нещата се променят.

Дилън беше виждал тази схема толкова пъти, не се изненада, че и Арло попада в нея. Лекарствата за шизофрения имаха ужасяващи странични ефекти, но стабилизираха пациента достатъчно, за да бъде с ясно съзнание и да се чувства добре. Може и да беше от суеверие, но почти всички болни вярваха, че не лекарствата, а нещо друго е причина за подобреното състояние, и спираха да взимат лекарствата заради страничните ефекти. За две седмици, дори и по-малко, животът им отново започваше да се обърква.

— Какво прави Арло, когато не взима лекарства?

Лийна издуха облаче дим и се втренчи в пода, като държеше цигарата между два пръста.

— Започва да вижда необясними неща.

Дилън се наведе напред.

— Демонът?

Тя кимна.

— Демонът.

— Кога беше последният път, когато го видя?

— Не знам — отговори Лийна и изтръска пепелта от цигарата си в кутийка от газирана напитка, оставена върху страничната масичка. — Може би два месеца, преди да го арестуват… Събуди ме една нощ, стоеше над леглото с телефона в ръка и каза, че демонът иска да говори с мен. Разбира се, на линията нямаше никой. Попитах го откога не си е взимал лекарствата и той отговори, че от шест дни. Започнах да му ги давам всяка сутрин и състоянието му се подобри.

— Кажи им за Ричи — провикна се Патриша от кухнята.

Лийна погледна майка си и после отново се обърна към Дилън.

— Кой е Ричи?

Лийна издуха дима от цигарата и отвърна:

— Ричи е момче, което за малко не било прегазено от кола. Играел си на телефона, докато пресичал улицата. Колата се появила изневиделица, а и шофьорът говорел по телефона. Арло стоял на тротоара и видял какво ще се случи, затова изскочил на платното и дръпнал настрана момчето. Колата блъснала Арло в хълбока и счупила и костта, и крака му, затова накуцва. Но той не спрял дори за миг да се замисли или да се разтревожи, че може да умре. Хукнал и спасил живота на момчето.

— Затова не мислиш, че Арло е убил онези хора, нали? — попита Лили.

— Познавам го по-добре от всеки друг на света. Той нито веднъж не ми е повишавал тон. — Лийна погледна белезите на ръцете си. — Излизала съм с някои истински отрепки и знам какво е насилник. Арло не е такъв.

— Често ли ходи в бунгалото? — попита Дилън.

Тя кимна.

— Там отива, когато усети, че настъпва пристъп. Дори и с лекарства, хората с това заболяване пак имат пристъпи, мислят, че ги преследват разни неща. Арло не обича да подлага мен и Ейми на това изпитание и затова отива горе в бунгалото за няколко дни, докато пристъпът премине. Казвам му, че няма проблем и че искам да се грижа за него, но Арло все повтаря, че не желае Ейми да го вижда в това състояние. — Лийна се усмихна меланхолично. — Сякаш едно бебе знае какво означава, когато той има пристъп…

— Как беше Арло, преди да тръгне към бунгалото последния път?

— Беше добре. Дадох му всичките хапчета в шоколадови десертчета и му казах да изяжда по едно десертче на ден. И после разбрах какво се е случило, когато полицаите дойдоха посред нощ.

Патриша беше прибрала продуктите и се беше облегнала на кухненския плот, слушаше разговора.

— Лийна, в бунгало близо до мястото на убийството беше намерена бейзболна бухалка, Арло споменавал ли е нещо за нея?

Тя поклати глава.

— Не, той не ми говори за такива неща. Но никога не съм виждала бейзболна бухалка вкъщи и знам, че Арло не играе бейзбол.

— А казвал ли ти е нещо за нож, който полицията не може да намери?

— Не.

— Какво ти каза за всичко това след ареста? Спомена ли някакви подробности?

— Каза само, че всичко ще бъде наред и да не говоря с никого.

— Говорил ли е, че мечтае да бъде известен? — попита Лили.

Лийна отново дръпна от цигарата.

— Толкова много, по дяволите, че ми писна да го слушам. Веднъж го интервюираха по новините за някаква глупост, нов мост или нещо подобно, когато минавал оттам, докато снимали. Накара ни да гледаме видеозаписа десет пъти.

— Мислиш ли, че Арло си приписва заслугата за убийствата, защото знае, че това ще го направи известен?

— Той непрекъснато повтаря, че аз и Ейми никога повече няма да се тревожим за пари. Че ще подпише авторските права върху книгата да бъдат на мое име и че може би дори ще направят филм за него.

— Момчето е проклет глупак — подхвърли Патриша.

— Ами брат му? — попита Лили.

— Какво за него?

— Що за човек е Евън?

Лийна повдигна рамене.

— Ние нямаме нищо общо с него. Те се мразят.

— Евън е негодник — заяви Патриша. — Вече не знам колко пъти беше в затвора, защото пребива приятелката си… Поне така твърди Арло.

Дилън кимна.

— Сещаш ли се за някого, с когото Арло може да е бил горе в гората? Приятел, съсед, братовчед, някой друг? Някой, който може да е извършил убийствата и да е оставил Арло да поеме вината?

Лийна поклати глава.

— Не, той няма приятели и обича да ходи там сам.

Оставаше само една логична следваща стъпка, Дилън въздъхна дълбоко.

— Искам да направиш нещо за мен, Лийна, и това трябва да стане веднага.