Кървава луна

20.

Същия петък Дилън и Лили бяха заведени до еднопосочното огледало на стаята за разпити на Шерифската служба на окръг Джаксън. Кели Уайтулф вече беше в коридора с ароматизирана цигара с карамфил между пръстите. Тя не ги поздрави, а само каза:

— Ще записвам.

Дилън разбра, че това е предупреждение — ако го направите и се стовари върху вас, ще го покажа на съдебните заседатели.

— Добре — отвърна той.

Доктор Лейтън Симънс седеше в стаята, а срещу него — Арло Уорд. Един детектив подаде глава вътре и каза, че може да започнат.

— Гледай мен и само мен, Арло… — каза Лейтън. — Сега искам да погледнеш в това малко фенерче, което ще държа близо до очите ти. Ще го движа много бавно от ляво надясно и после обратно. Искам да се фокусираш само върху светлината и да броиш всеки път, когато го придвижа от една посока в друга. Прави го мълчаливо. Готов ли си?

— Да.

Това беше фазата за приковаване на вниманието и след четири минути очите на Арло се замъглиха, без да мигат. И после той ги затвори.

— Арло, искам да се отпуснеш. Отпусни всеки мускул, започни с прасците, после бедрата… сега стомаха и гърба… и сега ръцете, от раменете до връхчетата на пръстите. Докато чувстваш как се отпускаш, искам да си представиш, че лежиш върху пухкав, мек, бял облак…

Лейтън говори дълго, все по-бавно и по-тихо, докато накрая прошепваше по една дума на всеки няколко секунди.

— Сега ще почувстваш как ръката ми леко докосва рамото ти. И когато го направи, ти ще се понесеш в облака. Останалият свят не съществува. Само ти си и твоят облак в небето, над света. Дишаш чист въздух, който те отпуска още повече. Не можеш да движиш мускулите си дори да искаш, защото са толкова отпуснати…

След три-четири минути тялото на Арло започна да се поклаща в бавно кръгообразно движение. Лейтън се наведе към него и каза:

— Арло, искам да си представиш нещо. Топла нощ е през май и ти си в каньона Койот. Там има четирима лагерници и ти си с тях. Виждаш ли ги?

— Да.

— Къде ги виждаш?

— Виждам ги до палатките им близо до огъня — измънка Арло.

— Опиши какво виждаш.

Арло не отговори веднага.

— Има две палатки и купчина бирени кутийки на земята до огъня. Аз се крия зад дърветата.

— Кого виждаш първо?

— Първо виждам младата жена. Тя е в огъня. Там има и един мъж. Двамата са мъртви. Има и нещо друго, което се движи насам-натам.

— Нещо?

— Да.

— Какво имаш предвид под „нещо“? Какво друго има там освен мъжа и младата жена, Арло?

Арло преглътна, но очите му останаха затворени.

— Демон.

— Какво прави демонът?

— Реже телата им с нещо.

— С какво?

— Нож или трион. Той има ръце като човек.

— Освен ръцете, виждаш ли как изглежда демонът?

— Не. Твърде тъмно е и съм уплашен. Стоя тихо и неподвижно.

— Какво друго виждаш?

— Луната е червена. Демонът спира и я поглежда и след това поглежда право към мен.

— Какво правиш, когато той те поглежда?

Арло продължи да се поклаща, но движенията му станаха по-бавни.

— Не помръдвам. Демонът продължава да реже телата.

— Какво става после?

— Демонът тръгва и чувам писъци. Мъж и жена. Дълго чакам и после излизам и отивам при телата.

— Долавяш ли някаква миризма? Чуваш ли нещо?

— Долавям много силна миризма.

— На какво?

— Мирише на течност за запалки. Излята е върху младата жена.

— Какво правиш сега?

— Отивам в бунгалото, където съм отседнал, защото телефонът ми е там. По пътя има друг мъж. Кракът му е хванат в капан и главата му е разбита.

Лейтън се наведе през масата и леко докосна рамото на Арло.

— Какво правиш тогава?

— Взимам телефона си от бунгалото. Ще се обадя на полицията.

— Обаждаш ли се?

— Не.

— Защо?

— Защото демонът вече уби всичките.

— И какво правиш?

Арло дълго мълча, кривейки устни. Явно се бореше с мислите си.

Лейтън отново докосна леко рамото му.

— Кажи ми какво правиш, Арло. Ти си в абсолютна безопасност и отпуснат. Искаш да говориш какво се случва. Кажи ми какво правиш.

— От-т-тивам… — най-после отговори той заеквайки. — Отивам до тялото на младата жена и другия мъж при палатките. Д-д-демонът ги е разрязал много лошо. Отрязал е ръцете и краката им и е направил наистина лоши неща с тях. Не искам да ги гледам, но трябва. Кръвта им полепва по ръцете ми. Все още е топла.

— Какво правиш с кръвта им?

— Размазвам я по себе си. Не ми харесва да докосвам частите на тялото на жената.

— Защо?

— Защото ми е жал за нея.

Лейтън го остави да седи неподвижно за момент.

— Защо се намаза с кръвта им?

— Помислих си, че ако хората научат, че съм бил аз, а не демонът, може да стана известен. Като Нощният преследвач5. Показват го по телевизията. Искам да бъда известен като Нощният преследвач.

— Защо искаш да бъдеш известен?

— Всички обичат известните хора.

Лейтън отново докосна рамото му.

— Къде е демонът сега? Виждаш ли го?

— Той ме наблюдава. Присмива ми се. Не знам защо ми се присмива. Това ме ядосва и искам да му изкрещя да млъкне, но той спира да се смее и си тръгва.

— Къде отива?

— По п-п-пътеката.

— Прилича ли на човек, Арло?

— Да. Той прие формата на човек.

— Познаваш ли го?

— Не знам.

— Ако видиш негова снимка, ще го познаеш ли?

— Може би.

— Какво правиш сега, след като демонът си е тръгнал?

Арло преглътна.

— Демонът ми крещи от гората. Казва ми, че заслужавам да бъда известен. Затова трябва да се погрижа по мен да има много кръв. Взимам още. Слагам малко в устата си и повръщам. Страхувам се, хуквам към колата и я подкарвам.

— Къде отиваш?

— Отивам си у дома. Много съм уплашен. Карам бързо, защото съм много уплашен. — Лицето на Арло се изкриви от страх.

— Какво става сега, Арло?

— Зад мен има полицейски лампи. Много съм уплашен. Но искам да бъда известен. Демонът каза, че трябва да стана известен.

Лейтън погледна назад, сякаш рече: Казах ви, и после пак се обърна към Арло.

— Същият демон ли е, който виждаш от малък?

— Да. Той ми казва, че искам да бъда известен.

— Какво правиш, когато полицаите те спират?

— Единият светва с фенерчето си в колата ми и вижда кръвта. Заповядва ми да сляза от колата. Казвам на полицаите, че аз го направих. Разказвам им онова, което видях, но им казвам, че съм бил аз, и те ми вярват.

Арло явно беше силно развълнуван и започна да се поти. Лейтън леко докосна рамото му и му каза да се отпусне.

— Арло, ти ли уби онези хора?

— Не.

— Видя ли кой го направи?

— Да.

— Истината ли ми казваш?

— Да.

Лейтън отново му зададе същите въпроси и Арло даде същите отговори.

Кели угаси цигарата си в пепелник върху горната част на контейнера за отпадъци в коридора.

— Това са глупости. Ще се видим в съда.