Кървава луна

87.

Арло Уорд пътуваше с колата си нагоре по каньона Койот и бавно взимаше завоите по криволичещия път. Наслаждаваше се на пейзажа — червеникави скали, бял и жълтеникав варовик, гъста гора, просторни равнини. В каньона Койот наистина имаше всичко. На някои места растяха шубраци, а на други нямаше дори храстче, усещаше се някаква пълнота. Цялост и завършеност, без да е съвършено.

Арло беше доволен. През последните няколко седмици поканите за интервю идваха почти всеки ден. Той никога не ги даваше безплатно, дори за големите радио- и телевизионни канали, и натрупа прилична сума. Интервюто, на което отиваше сега, щеше да му донесе четири хиляди и петстотин долара за един час от времето му. Списание „Пийпъл“, за което беше чувал, че плащат добре, се свързаха с него вчера и Арло се съгласи с хонорара, макар че те звучаха отчаяно и му се искаше да бе опитал да изкопчи повече.

Снимките щяха да бъдат направени на мястото на убийствата и на скалата, от която скочи Холи Фалоус. На Арло това му се стори пошло, но асистентката на главния редактор го увери, че ще бъде написана с вкус статия за един невинен човек в система, която по презумпция го е сметнала за виновен.

Освен това си беше подсигурил и литературен агент, който работеше върху книга за съдебния му процес.

Той стигна високо в каньона и спря на поляна, където имаше достатъчно място за няколко превозни средства. Всъщност точно там паркира в нощта на убийствата и се усмихна при тази мисъл. Арло слезе от колата и започна да се катери към мястото, където преди бяха разпънати палатките.

Повяваше ветрец, който приятно разхлади лицето му, тъй като денят беше горещ. Утре му предстоеше още едно интервю в Ню Йорк за кабелна новинарска станция, те дори му платиха самолетен билет в първа класа, за да присъства лично в студиото. Арло се надяваше, че там ще бъде по-хладно.

Мястото на къмпинга не беше далеч, но щеше да се срещне с репортерката и фотографа на ръба на скалата, откъдето беше скочила Холи, а скалата бе доста далеч от къмпинга.

Арло се приближи до скалния перваз и погледна към гората. Беше красива. Девствена. Природа, недокосната от човек. И щеше да бъде тук милиони години, след като човекът си отиде. Моментна снимка на вечността.

Той си погледна часовника. Трябваше вече да са тук.

— Чакаш ли някого?

Арло се обърна и видя Холи Фалоус, която стоеше, подпряна на патерица. Отначало изпита шок, но после го напуши смях. Тя е дошла тук, за да се разправи с него, въпреки че беше безсмислено. Запита се дали Холи е била толкова глупава, че да дойде сама. В случай че не е сама, Арло реши да не ѝ обръща внимание и да си тръгне.

— Върви си у дома, момиченце — каза той и пристъпи крачка към пътеката, водеща към колата му.

Холи вдигна пистолет, а Арло се изсмя.

— Знаеш ли как да използваш това нещо?

— Упражнявах се. Виждам те в мишените, по които стрелям, Арло. Виждам те в сънищата си. Когато изляза навън, виждам те навсякъде. В магазини, на паркинги, в сгради с офиси… А ти виждаш ли ги някъде? Сестра ми или Майк, или Уил? Мислиш ли за тях?

— Всъщност, не. Всичките умряха толкова бързо, че откровено казано, не беше нищо паметно.

Двамата се вгледаха един в друг за миг. Ръката на Холи започна да трепери и по лицето ѝ потекоха сълзи. Арло си помисли, че има такъв вид, сякаш ще припадне, ако припадне, въпросът беше какво да направи с нея. Тук горе нямаше никой и Холи едва ли е казала на някого къде отива.

Мисълта дори го накара да се усмихне.

— Остави пистолета, няма да застреляш никого.

Холи натисна спусъка. Изстрелът прозвуча като гръмотевица в тихата гора. Изплаши птиците наблизо и стана причина за шумолене в храстите, където явно се криеше някакво животно. Арло мигновено почувства болка в бедрото, разкъсваща болка, която плъзна нагоре по крака. Той се свлече на земята, джинсите му се обагриха в кръв.

— Кучка! Простреля ме!

— Боли ли? Опитах се да уцеля бедрената ти кост, за да те заболи силно.

— Тъпа кучка! Ще те стисна за гърлото и ще ти изтръгна сърцето!

— Не, Арло, няма да го направиш. Ще трябва да направиш труден избор. Същият избор, който ме накара аз да направя.

Той изведнъж отвори широко очи и погледна зад себе си към ръба на скалата. Почувства, че стомахът му се качва в гърлото, докато гледа скалните зъбери и разстоянието до земята.

— Връщам се в колата си. Застреляй ме, ако искаш, не ми пука.

Арло стана и направи една болезнена крачка и Холи стреля още веднъж. Куршумът го улучи точно под раната в бедрото. Той изкрещя и падна. Холи пристъпи няколко крачки към него, но остана достатъчно далеч, за да не може да я достигне.

— Не трябваше да ми намигаш! Винаги те хващат заради дребни неща, нали?

— Шибана…

— Ще броя до три и после ще те гръмна в главата. Или може да скочиш… Ти избираш.

Арло изръмжа като див звяр.

— Когато се измъкна оттук, ще те…

— Едно.

— Хвърли проклетия пистолет! И двамата знаем, че няма да ме убиеш.

— Две.

Те се втренчиха един в друг и Арло осъзна, че Холи говори сериозно. Тя щеше да го убие, ако той не скочи. И не само това, но в очите ѝ имаше нещо… задоволство.

— Три.

Арло запълзя назад, отдалечавайки се от нея, и се прекатури от ръба на скалата.

Отначало болката беше слаба. Само като натиск, когато тялото му се удари в скалните зъбери и продължи да пада. Той чу как ребрата му се трошат и костите на ръцете му се чупят, усети вкуса на океан от кръв в устата си… и зъбите му бяха избити. Светът се завъртя толкова бясно, че главата му се замая и Арло повърна. Виждаше само небето, земята и скалите, които се премятат и въртят, сякаш се намира в центрофуга.

Едва когато се стовари на земята долу и погледна нагоре, осъзна колко отвисоко е паднал.

Когато се удари в последната скала, разнесе се силно хрущене, толкова силно, че Арло го усети чак в лицето си и разбра, че гръбнакът му е счупен. Погледна крака си и видя, че е прекършен в коляното. През плътта стърчаха кости и от него изтичаше кръв, смесваше се с пръстта и образуваше тъмна кал. Артерии и вени бяха разкъсани. Изведнъж му стана толкова студено, че затрепери. Арло отвори уста, за да изкрещи за помощ, но кръвта се стече като водопад в гърлото му и го задави и той издаде само дълбоко гърлено стенание.

Пълната болка все още не го беше връхлетяла, но студът направи треперенето толкова силно, че го заболя непоносимо. Както в онази нощ, Арло се изуми колко много кръв съдържа човешкото тяло, докато гледаше как се лее по земята. Опита да се пресегне, за да я докосне, но ръката му беше счупена на толкова много места, че не можеше да я движи. Успя все пак леко да помръдне глава. Вдигна я достатъчно, за да види едно нещо — Холи Фалоус на ръба на скалата го гледаше как умира.

После се обърна и изчезна надолу по пътеката.

Прималя му и се усети неописуемо немощен. Пред очите му се завъртяха ярки цветни кръгове и някаква тъмнина, която постепенно погълна кръговете и изпълни всичко.

Играта свърши…