Кървава луна

40.

Лили стигна до жилищната сграда, където беше апартаментът ѝ и спря в подземния паркинг. Беше по-скъпо, но ѝ харесваше да живее на луксозно място. В моменти на самота и тишина Лили си представяше, че се е върнала в онова проклето градче, където никога не се случваше нищо и всички приемаха безропотно тихото еднообразие. Никой от Рок Хил, Канзас, не си и представяше да се осмели да бъде нещо различно освен посредствен, средностатистически жител.

Апартаментът ѝ беше на седмия етаж. Лили долови приятното ухание на загрято масло и пържени зеленчуци. Хвърли ключовете си в дълбоката стъклена купа на кухненския плот и видя, че Антъни се е надвесил над два тигана на готварската печка.

Лили му даде ключ за апартамента преди няколко седмици, но се изненадваше всеки път, когато се върне вкъщи и го завари там. Антъни имаше добродушен характер, понякога си подсвиркваше с уста, когато не забелязваше, че го гледат, и постоянно се шегуваше. Беше точно обратното на Лили. По характер бе строга и непреклонна, гледаше на мъжете по-скоро като ребус за решаване, отколкото като обект на обич и привързаност, и не знаеше как да си обясни, че не се развълнува, когато го видя сега.

Антъни беше пъхнал в ушите си малки слушалки и си тананикаше някаква песен. Лили събу обувките с високи токчета и бавно се приближи, а после заби пръсти в ребрата му:

— Бау!

Антъни изпищя също като малко дете и дългата дървена лъжица излетя от ръката му. Лили се преви от смях.

— Какво те прихваща, Лил? Можеше да държа нож…

— Видях, че не държиш нож — отвърна тя, пресегна се към единия тиган и извади парченце домат, подуха го да изстине и го пъхна в устата си. — Много ли си ми ядосан?

Антъни взе дървената лъжица от пода.

— Малко.

— О, я стига, Антъни, още не сме умрели. Забавлявай се! — Лили се подпря на плота и го погледна с големите си кафяви очи.

— Алкохол ли намирисвам, Лил?

— Изпих две бири по пътя за вкъщи.

— Напоследък го правиш много често…

Лили закачливо уви ръце около врата му, ухили се и попита:

— И какво ще направиш? Ще ме напляскаш ли?

— Не е смешно.

— Да донеса ли пръчка?

Антъни не можа да сдържи усмивката си.

— Не е смешно, престани.

Те се погледнаха в очите за няколко секунди и после той омекна и я целуна, а след това отново се залови да готви. Добави нарязания лук, който зацвърча, когато падна в тигана.

— Как върви делото?

Лили въздъхна и се отпусна на стола до масата за хранене. Никога не чувстваше пълната степен на умората си, докато не се върне у дома.

— Не мога да кажа, че съдебните заседатели изглеждат благосклонно настроени към нас, всичките са фенове на смъртното наказание.

Антъни остави лъжицата и взе кърпа, избърса си ръцете и се облегна на плота.

— И какво, ще загубите ли?

— Така изглежда… Въпреки че Дилън вероятно ще се самоунищожи, докато се опитва да спечели.

— Да, той има вид на такъв тип човек.

— Какъв?

— Който си блъска главата в тухлена стена.

Лили повдигна рамене.

— Предполагам. Но понякога стената може да се разбие просто защото никой друг не се е опитал.

Антъни хвърли кърпата върху плота близо до умивалника.

— О, за малко да забравя, племенникът ти се обади на стационарния телефон. Сигурно мобилният ти е бил изключен.

— Изключих го, докато бях в съда. Кога се обади?

— Преди няколко часа, искаше да ти разкаже за някакъв мач или нещо подобно.

Лили извади телефона от чантата си на пода.

— Той имаше мач в Малката лига днес и обеща да ми се обади след това. — Тя набра номера на сестра си и когато никой не отговори, остави съобщение на гласовата поща, въздъхна и остави телефона на масата.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Антъни.

— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос?

— Не знам дали си забелязала, но от няколко седмици пиеш почти всяка вечер. Това е необичайно за теб.

Преди Лили да успее да отговори, телефонът ѝ изжужа със съобщение и тя го прочете.

— Трябва да тръгвам.

— Какво? Вечерята е почти готова.

— Не съм гладна — отвърна Лили и отново нахлузи обувките с високи токчета.

— Къде трябва да отидеш?

— Дилън иска да се срещнем.

— О, разбира се. Трябва да скачаме, когато той каже да скачаме, нали?

Тя спря и го погледна.

— Какво означава това?

— Знаеш какво означава.

— Не знам.

Антъни скръсти ръце на гърдите си.

— Не искам да се караме. Бях планирал специална вечер за нас, а ти излизаш, сякаш това не означава нищо. Как би се почувствала, ако аз го направя?

— Гадно. И съжалявам, но Дилън нямаше да ми се обади да отида, ако не е важно.

Антъни поклати глава, обърна се към печката и изключи котлоните.

— Когато започнахме да се срещаме, ти ми каза, че не се интересуваш от краткотрайни флиртове, че искаш сериозна връзка. Така че, ако имаш проблеми, обсъждаме ги, не ги таиш в себе си. Ако не можем да го правим, връзката ни няма да проработи.

Лили поклати глава и взе чантата.

— Защо винаги правиш от мухата слон?

— От мухата слон?

— Да. Не можеш ли просто да го приемеш и да се забавляваш? Опитваш се да планираш бъдеще, а това е глупаво, никой не може да го планира.

— Лили, искам само да бъда с теб. Ти никога не разговаряш с мен и аз държа да ти кажа, че можеш, това е всичко. Не мисля, че искам много.

Тя преметна на рамо чантата си и каза:

— Трябва да тръгвам, Антъни.

Лили стигна до вратата, но не я отвори. Видя как Антъни изхвърли храната в боклука и почисти тиганите. Лили искаше да каже нещо, но знаеше, че каквото и да каже, само ще го накара да се почувства по-зле, затова отвори вратата и излезе.