Кървава луна

4.

Червеният оттенък на „кървавата луна“ беше избледнял до бакърено, когато Дилън Астър се отби в крайпътен ресторант, преди да се върне у дома.

Той живееше в къща в периферията на окръг Кларк, в малкото градче Джейнсвил. Баща му я построи със собствените си ръце.

Беше едър човек, висок и мускулест, и Дилън в спомените го виждаше като великан, не само физически, но и като личност. В съзнанието му изплува образ от последния път, когато видя баща си — легнал в болничното легло и с тръбички навсякъде. Лекарят каза на Дилън и майка му, че куршумите са причинили твърде много увреждания на белите дробове и бъбреците и не могат да намерят органи за трансплантация достатъчно бързо, за да му спасят живота.

Дилън внесе храната вътре, където гърмеше телевизорът. Дванайсетгодишната му сестра Марки седеше на дивана и гледаше анимационни филми. Лицето ѝ беше изцапано в червено от плодов сок и от нещо, което беше яла наскоро.

— Здравей, Дилън!

Имаше най-голямата усмивка на света и очите ѝ винаги заблестяваха, щом той се върне вкъщи. Дилън сложи храната на масата, помилва я по закръгленото лице и я целуна по челото.

— Къде е мама?

— Гледа си нейните сериали.

Дилън влезе в голямата спалня. Майка му лежеше по халат на леглото, очите ѝ бяха изцъклени и безжизнени от антипсихотичните лекарства, които всъщност не правеха нищо повече освен да я принуждават да спи по шестнайсет часа.

Тя забеляза присъствието му едва когато Дилън каза:

— Донесох вечеря, мамо.

— Какво е?

— Пиле.

— Идвам.

Тя протегна ръка към проходилката си и Дилън я бутна към нея, помогна ѝ да стане от леглото и да отиде в трапезарията.

— Марки — извика той, когато сипа в чинии храната, — ела да ядеш.

Марки стана, без да откъсва очи от телевизора, блъсна се в страничната масичка и изохка.

Дилън се засмя.

— Не ѝ се присмивай, Дилън, това не ѝ харесва.

— Тя знае, че никога не бих ѝ се присмивал.

Всеки си избра сандвич и пържени картофки, майка му сключи пръсти, каза молитва и накрая, както винаги, завърши с думите:

— И благослови татко, защото той знае, че го обичаме и скоро ще го видим.

Думите „скоро ще го видим“ дразнеха Дилън, докато беше малък. Знаеше ли майка му кога ще дойде смъртта, или психичното ѝ заболяване влияеше на способността ѝ да приеме, че съпругът ѝ е умрял?

След вечерята Марки отново се излегна на дивана и започна да се смее на анимационната акула, която гонеше куче. Майката на Дилън вече хъркаше в спалнята, защото лекарствата забавяха пристъпите на шизофрения, но предизвикваха изключителна сънливост. Дилън провери за всеки случай как е и се върна при сестра си.

— Време е за лягане, Марки.

— Не, Дилън, още не, искам да гледам. Това е най-хубавата част.

Той въздъхна дълбоко и седна до сестра си. Тя ходеше в училище за деца със специални потребности, което започваше в седем сутринта, а не в девет, както всички обикновени училища наблизо.

Дилън се зазяпа в пукнатината на тавана близо до ъгъла, нещо, което от седмици възнамеряваше да научи как сам да поправи. Днес, с четиресет и четвъртата си подред победа в съдебен процес, вече не се съмняваше, че в щата няма адвокат с подобен рекорд. Партньорите в големите кантори, които не знаеха как да говорят на съдебните заседатели, без да объркват думите — и караха помощниците си да вършат истинската работа — имаха само по шест-седем поредни спечелени дела. Но в същото време Дилън нямаше достатъчно пари, за да наеме някой да оправи пукнатината. Този факт го огорчаваше, не беше справедливо да не може да си позволи ремонт, и не искаше да мисли за това.

Прегърна сестра си, докато гледаха анимационния филм. Умората го надви и очите му се затвориха след няколко минути и Дилън се унесе в дрямка.