Кървава луна

61.

До петък всички лаборанти, криминалистът, съдебният лекар и помощникът му приключиха с показанията си. Единственият въпрос за отбелязване беше, че се оказа невъзможно миглите, намерени върху Ейприл Фалоус, да бъдат сравнени с тези на Арло. Миглите дори може би нямаха нищо общо с престъплението.

Съдия Хамилтън закри съдебното заседание в три часа, за да даде на съдебните заседатели по-дълга почивка, предимно защото детайлите на научните показания можеха да изморят всички и да отслабят вниманието им.

Арло погледна Дилън и попита:

— Може ли да дойдеш в затвора и да поговорим? Все още искам да направиш нещо за мен.

Дилън събра книжата и папките си.

— Ще дойда веднага щом мога.

— Трябва да отида на друго съдебно дело — каза Мадлин. — Искаш ли да свърша някаква работа през уикенда?

— Имаш следователи, нали?

— Да, Щатът ни отпуска средства за един по всяко дело.

— Кажи на следователя си да се фокусира върху намирането на служителя на бензиностанцията. Може би ще е добре двама души да се заловят с това и да проверят дали ще излезе нещо.

— Дадено. — Тя погледна Арло. — Ще се видим в понеделник, Арло.

— Довиждане, госпожице Измера.

След като съдебният пристав отведе Арло, Лили седна на ръба на масата и каза:

— И аз искам услуга.

— Какво става?

— Сватбата на брат ми е в неделя. Знам, че питам в последната минута, но Антъни не може да дойде и… не искам да ходя сама. Семейството ми не е точно… ами, знаеш, аз съм черната овца, затова понякога ми е по-лесно, ако съм с някого.

Дилън съзря тъга в очите ѝ. Не беше свикнал да я вижда така. Хладината, която забеляза в нея, откакто Лили за пръв път спомена за сватбата, не беше преминала.

— Да, разбира се, че ще дойда, Лил.

Полетът до Топика продължи няколко часа. Пристигнаха и Лили нае кола, а Дилън се обади на Марки, защото тя беше настояла да ѝ звънне веднага щом самолетът кацне.

Докато пътуваха с колата, той гледаше равнинния пейзаж и се питаше дали гледката към дивата пустош може да оказва неблагоприятен ефект върху хората. Поне за себе си знаеше, че се нуждае от пустини и планини, и се надяваше, че близо до Лос Анджелис има такива, които често да посещава.

— Наистина съм ти благодарна, че дойде — каза Лили.

Дилън я погледна.

— Надявах се да ми кажеш какво става. Потисната си от един месец и не искаш да ми кажеш защо.

Тя поклати глава.

— Същата стара семейна драма. Нищо ново.

Дилън знаеше, че Лили е израснала във ферма, но нямаше представа колко далеч назад в миналия век е останала семейната ѝ ферма. Червен хамбар, обширни зелени пасища, пълни с крави и кокошки, припкащи навсякъде абсолютно свободно.

Родителите ѝ вече ги чакаха отвън и баща ѝ, Рей, прегърна Лили и дълго я държа в обятията си. Рей стисна ръката на Дилън толкова силно, че пръстите го заболяха, и Дилън се запита дали го направи нарочно, или просто мислеше, че така трябва да се ръкуват мъжете.

След екстравагантна вечеря, допълнена с домашно приготвена бира, седнаха на верандата и Рей запали лула. Слънцето се скриваше зад хоризонта и от тъмното небе започнаха да надничат звезди. Лили седна до баща си на люлеещ се стол.

— Видях и двама ви по новините — каза той. — Изглеждахте добре. Оттогава всички говорят за вас.

Лили се подсмихна и отвърна:

— Не се съмнявам. Хубаво ли говорят или лошо?

— Смесено.

Тя облегна глава на рамото на баща си и Дилън видя, че това я успокои. Тревогите ѝ се разсеяха и лицето ѝ се отпусна в щастлива усмивка. Кучето ѝ, порода немска овчарка, хукна в заграждението за добитъка, лаейки по кравите, които отвърнаха с мучене и взеха да се местят към отсрещната страна.

Родителите ѝ си легнаха рано и Дилън и Лили останаха на верандата и пиха бира. Нощното небе напомняше на огромно черно одеяло над земята, инкрустирано с искрящи скъпоценни камъни. Тук нямаше светлинно замърсяване, тъй като най-близкият голям град се намираше на сто и десет километра.

— Понякога се изумявам колко свободно се чувствам тук — каза Лили. — Раждаме се с националност, религия и култура, а после прекарваме живота си, бунтувайки се срещу тях. Винаги когато си идвам у дома, осъзнавам, че не е лошо понякога да се връщаме към корените си.

— Говори за себе си — рече Дилън и отпи глътка бира. — Аз съм роден да бъда въглекопач.

Тя се засмя.

— Сериозно ли говориш?

— Израснах в миньорски град. Девет от всеки десет от завършилите нашата гимназия ставаха въглекопачи… Какво? Защо се смееш?

— Представям си те в дълбините на въглищна мина. Ти не можеш дори да се ръкуваш с някого, без да се облееш в дезинфектант след това.

— Жено, аз съм страховито мъжествен. Бих изкопал всичките онези проклети въглища, или както там се добиват въглищата. Все едно, няма значение… Въглищната мина се срути и градът се разори, половината град се изсели, включително ние, а другите вероятно са останали там и са пропилели живота си. — Дилън допи бирата и облегна глава на люлеещия се стол. — Не мога да си представя нищо по-лошо. Само да седиш и да чакаш да умреш без никакви планове за нищо.

— Затова ли заминаваш да грабнеш тлъстата заплата? Страхуваш се да не се сбъдне съдбата ти да останеш посредствен?

Дилън повдигна рамене.

— Не знам. Може би. — Той въздъхна. — Ще загубим това дело, нали, Лил?

— Нека първо да видим как ще се представи Холи Фалоус. И все още не сме обсъдили дали да изправим Арло на свидетелската скамейка.

— Аз предлагам да не го правим. Той ще застане там и ще заяви, че е напълно нормален и че му е доставило удоволствие да убие онези хора. Каква е ползата?

— Арло може да настоява и ние трябва да му позволим.

— Да — отвърна Дилън, поглеждайки луната. — Знам. — Той погледна дали има още бира, но не намери. — Онази нощ сънувах кошмар.

— Беше покрит с въглищен прах и размахваше кирка?

— Не — отговори Дилън и се вгледа в звездите. — Седях в зоната за зрители в камерата за умъртвяване на затвора. Завързваха Арло за стола. Някога имах куче, което трябваше да бъде умъртвено. Помня как му сложиха инжекцията. Всеки мускул в тялото му веднага се отпусна, изскимтя за последен път и умря. В съня ми Арло направи същото. Едно тихо скимтене и после нищо.

— Еха!

Той кимна.

— Да, знам. Кошмарът ме събуди в два сутринта и после не можах да заспя.

— Това е само сън, Дилън, не означава, че ще се случи. Дори да го осъдят, обжалванията може да продължат повече от десет години. Няма да се наложи да присъстваш на екзекуцията.

Дилън дълго гледа небето и после каза:

— Напротив, ще присъствам. И никога няма да си го простя.