Кървава луна

47.

Кели и Джеймс бяха седнали в италиански ресторант. Той ядеше с апетит и си поръча предястие преди основното блюдо, но Кели само побутваше храната. Запали ароматизирана цигара с карамфил, но сервитьорът дойде и я помоли да я угаси. Тя му се тросна и продължи да пуши.

— Добре ли си? — попита Джеймс, докато разрязваше пилешкото месо с пармезан, приковал очи в храната, така че въпросът му да изглежда по-небрежен, отколкото всъщност е.

— Да.

— Сигурна ли си?

Кели издиша дълга струя ароматизиран дим.

— Тяхната встъпителна пледоария не ми хареса.

Джеймс повдигна рамене и сложи парче месо в устата си.

— Краткостта е добра тактика. Съдебните заседатели запомнят какво си казал. Но речта не ми се стори нещо особено, какво те изнерви?

— Те се насочват към правилния въпрос. Съдебните заседатели може да повярват, че никой здравомислещ човек не може да направи нещо толкова чудовищно.

Джеймс внимателно избърса устните си с ленената кърпа.

— Погледни го така — в най-лошия сценарий те ще го признаят за невиновен поради невменяемост и Арло Уорд ще получи принудително настаняване в психиатрично заведение. Ще правят преценка на психичното му здраве само веднъж годишно. Ние може всяка година да предлагаме мнения пред комисията защо не трябва да го освобождават. И може да се превърне в доживотна присъда.

— Той не заслужава доживотна присъда! — заяви Кели по-високо, отколкото ѝ се искаше.

Двамата се умълчаха. Накрая Джеймс повика сервитьора и поиска сметката. Кели каза на Джеймс, че ще се видят утре, угаси цигарата и остави няколко банкноти на масата.

— Ти не си с кола, ще те закарам до вкъщи — предложи Джеймс.

— Не, искам да се поразходя.

Беше хладна, облачна вечер, ръмеше дъжд. Кели мина покрай съдебната палата и се втренчи в сградата. Беше прекарала толкова много време тук, че сградата ѝ се струваше като втори дом. Когато я гледа, я обземаше чувство на топлина и спокойствие, сякаш си ляга след дълъг ден.

В момента обаче не усещаше нито топлина, нито спокойствие. Съдебната палата изобщо не ѝ изглеждаше като дом, а като изоставена сграда, постройка без душа, оставена да се руши с времето.

Кели потрепери от лекия ветрец и скръсти ръце на гърдите си, докато вървеше.

Стигна до „Ърбън Класик Шик“, магазин за дрехи, в който никога не е влизала. Осветлението беше слабо и видя, че тясното пространство е претъпкано с дрехи, накити, обувки, чанти… Младата жена със светлоруса коса на касата я поздрави:

— Здравейте — отговори Кели и прокара пръсти по една рокля на цветя.

— Търсите ли нещо определено?

Кели носеше костюма, с който беше по два дни в седмицата от пет години и в главата ѝ отекнаха думите на фокусната група: злобна и неугледна. През целия си живот Кели се беше борила за хора, които не можеха да се борят за себе си — хора като онези във фокусната група — а те я осъдиха за секунда.

— Трябва ми нещо представително и впечатляващо — отговори тя.