Кървава луна

18.

Холи Фалоус не беше в състояние да се обърне и да го погледне.

Мъжът беше облечен с тениска и джинси и носеше широка кожена гривна на ръката си. Тя паркира пред сградата с медицинските кабинети на местата за инвалиди и той пушеше, когато погледите им се срещнаха. Наблюдаваше я, когато слезе от колата си. Щом стигна до стъклените врати, видя отражението му в стъклото, мъжът хвърли цигарата и я последва в сградата.

Застана до нея пред асансьорите. Косъмчетата на врата ѝ настръхнаха и Холи преглътна, защото гърлото ѝ пресъхна. Тя стисна по-силно патерицата си, искаше ѝ се някой да излезе от кабинетите.

В асансьора бяха само двамата и Холи усещаше, че я гледа. Тя се облегна на стената на асансьора, за да е възможно по-далеч от него.

— Какво се случи? — попита мъжът.

Холи преглътна отново и почувства, че сърцето ѝ блъска в гърдите.

— Автомобилна катастрофа — успя да каже, без гласът ѝ да потрепери.

Той се усмихна и през нея мина вълна на страх. В гърлото ѝ напираше писък и Холи се мъчеше да го сподави.

Асансьорът иззвъня на четвъртия етаж и мъжът слезе.

Ръцете ѝ трепереха, докато вратите се затваряха.

Холи все още се бореше да удържи сълзите си, когато рецепционистката я заведе в кабинета на терапевта. Пространството беше богато украсено с произведения на изкуството — африкански маски, японски картини, класически бюстове и килими от Близкия изток. Холи седна на мекия стол и се втренчи в едната маска. Бяла маска с червена боя, стичаща се по бузите като кървави сълзи. Майкъл носеше подобна маска на Хелоуин, когато се запознаха на един купон. Той беше направил забележка за костюма ѝ — героиня на име Миранда от видеоигра, която Холи играеше със сестра си, когато бяха по-малки. След като разговаряха един час в кухнята, те се разходиха из квартала, за да бъдат сами, размениха телефонните си номера и се целунаха.

Холи трябваше да се освободи от мислите за Майкъл, защото знаеше, че няма да може да продължи, ако пропадне твърде дълбоко в тази дупка.

Доктор Мейн седеше на стола с кръстосани крака и на коляното му имаше голям тефтер с жълти листа.

— Разкажи ми за сънищата си — каза той. — Какво става в тях през последната седмица?

— Все още сънувам кошмари, снощи имах нов.

— Какъв?

Холи започна да чопли кожичката около нокътя си, опитвайки да се разсее с леката болка, която сама си причиняваше.

— Бях хваната в капан и една сянка бягаше към мен. Не можах да се измъкна. Трябваше да седя там, докато сянката стигна до мен.

— Какво ти направи, когато стигна до теб?

Холи преглътна.

— Погълна ме.

— Погълна те?

Тя кимна.

— Погълна ме и виждах само черно. — Холи се усмихна леко и безрадостно. — Беше странно. Когато се събудих, реших, че наистина съм умряла. И знаете ли какво си помислих? Това е хубаво. Не е справедливо Ейприл, Майк и Уил да са мъртви, а аз все още да съм жива. Те бяха по-добри от мен. Щяха да…

— Много пъти сме говорили за това, Холи. Вината на оцелелия е част от посттравматичния стрес. Замъглява мисленето ти и те кара да вярваш неща, които не са истина.

— Но аз можех да направя нещо — отвърна тя, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Можех да положа повече усилия да измъкна Майк или… може би Ейприл беше все още жива и ако се бях върнала…

Сълзите ѝ потекоха и Холи закри лицето си с ръце. Доктор Мейн сложи кутия с хартиени кърпички на масата пред нея.

— Понякога дори не мога да дишам — изхлипа тя. — Вече не знам коя съм и какво правя.

Доктор Мейн я погледна съчувствено и Холи се запита дали е искрено, или обучават терапевтите да изглеждат така, сякаш им пука.

— Оцеляваш. Това правиш. И ти обещавам, че с течение на времето нещата ще се подобряват. Никога няма да забравиш, но ще ти става малко по-леко.

Тя избърса сълзите си.

— Нямам такова чувство.