Смъртоносно бяло

7

Робин би била доволна да прекара уикенда в почивка след натоварената седмица на разопаковане и подреждане на мебели, но Матю очакваше с нетърпение предстоящото парти за нов дом, на което бе поканил голям брой свои колеги. Гордостта му бе подхранвана от интересната романтична история на улицата, построена за корабостроители и морски капитани в миналото, когато Детфърд е бил център на корабостроенето. Матю може да не се бе озовал в района на мечтите си, но къса калдъръмена уличка с красиви стари къщи беше, както той бе желал, „стъпка нагоре“, та макар двамата с Робин да бяха само под наем в спретнатата тухлена къщичка с нейните касетирани прозорци и барелефите на херувимчета над входната врата.

Матю се бе възпротивил, когато Робин предложи отново да вземат жилище под наем, но тя бе настояла на своето, като заяви, че няма да издържи още една година в дома им на Хейстингс Роуд, докато една след друга пропадаха покупките на твърде скъпи къщи. С помощта на наследството на Матю и заплатата в новата му служба едва можеха да плащат наема на елегантната малка къща с три спални, като оставиха парите от продажбата на апартамента си на Хейстингс Роуд недокоснати в банката.

Хазаинът им, издател, заминал на работа в централния офис в Ню Йорк, беше във възторг от новите си наематели. Беше гей на възраст над четиресет, възхитен от красивите и правилни черти на Матю и настоя лично да им предаде ключовете в деня на преместването.

– Съгласен съм с Джейн Остин по въпроса за идеалния наемател – каза той на Матю, докато стояха на калдъръмената улица. – Женен мъж без деца, това е мечтаната възможност. Една къща никога не е добре обгрижена без стопанка. Или може би двамата се редувате с прахосмукачката?

– Разбира се – отвърна му Матю с усмивка. Робин, понесла кашон с растения покрай двамата мъже, прехапа език да не подхвърли язвителна забележка.

Имаше подозрение, че Матю е премълчал пред приятели и колеги, че са само наематели, а не собственици. Мразеше тази засилваща се склонност у себе си да следи Матю за еснафско и лицемерно поведение дори по отношение на дреболии и сама си налагаше мъмрене, задето винаги мислеше най-лошото за него. Именно в духа на себепорицание се бе съгласила за партито, купи алкохол и пластмасови чаши, приготви храна и подреди всичко в кухнята. Матю бе пренаредил мебелите и в продължение на няколко вечери съставя списък за музика, която сега звучеше от айпода му. Когато Робин забърза на горния етаж да се преоблече, започна Cutt Off на Касабиън.

Косата на Робин бе навита на дебели ролки, решила бе да я пусне свободно като на сватбата си. Времето й до идването на гостите свършваше и тя засваля ролките с една ръка, а с другата отвори вратата на гардероба. Имаше нова рокля – бледосива, плътно обгръщаща тялото, но се боеше, че изглежда много безцветна в нея. Поколеба се, после извади изумруденозелената „Роберто Кавали“, която никога не бе обличала за пред хора. Беше най-скъпата дреха, която притежаваше, и най-красивата също така: подаръкът за „сбогуване“, който Страйк й бе направил, след като бе отишла при него като временна секретарка и му бе помогнала да заловят първия им убиец. Изражението на Матю, когато му я бе показала развълнувано, я беше спирало да я облече досега.

Кой знае защо, когато постави роклята пред тялото си, мисълта й се отклони към Лорелай, приятелката на Страйк. Лорелай, която винаги се обличаше в ярки цветове, бе възприела стила на знаменитостите от четиресетте години. Беше висока колкото Робин, имаше лъскава тъмна коса, която носеше заресана над едното око като Вероника Лейк. Робин знаеше, че Лорелай е на трийсет и три и че е съсобственик и управител на магазин за театрални костюми на Чок Фарм Роуд. Страйк беше изтървал тази информация един ден, а Робин запомни името и като се прибра у дома, издири магазина онлайн. Изглеждаше луксозен и преуспяващ.

– Вече е без петнайсет – съобщи Матю, като влезе в стаята и свали фланелката си. – Трябва да взема бърз душ.

В този момент я забеляза със зелената рокля пред нея.

– Мислех, че ще облечеш сивата.

Очите им се срещнаха в огледалото. С голи гърди, загорял и красив, Матю имаше толкова симетрични черти, че отражението му бе почти идентично с реалната му външност.

– Струва ми се, че ме прави бледа – каза Робин.

– Предпочитам сивата – заяви той. – Харесвам те бледа.

Тя му отправи насилена усмивка.

– Добре – отвърна. – Ще сложа сивата.

След като се облече, прекара пръсти през къдриците си, за да се отпуснат, обу чифт сребристи сандали и забърза надолу. Едва бе стигнала до коридора, когато на вратата се позвъни.

Ако я бяха накарали да отгатне кой ще пристигне пръв, би заложила на Сара Шадлок и Том Търви, които неотдавна се бяха сгодили. Щеше да е типично за Сара да се опита да свари Робин неподготвена, да си завре носа навред из къщата преди всички останали и да си избере място, от което удобно да наблюдава пристигащите. И то се знае, щом Робин отвори вратата, насреща й се озоваха Сара в яркорозово с голям букет в ръце и Том, който носеше бира и вино.

– О, тук е разкошно, Робин – забърбори Сара в мига, щом престъпи през прага и се огледа из антрето. Прегърна разсеяно Робин, а погледът й се насочи към стълбите, по които слизаше Матю и дозакопчаваше ризата си. – Истинска прелест. Тези са за теб.

И в същия миг Робин се озова натоварена с наръч лилиуми.

– Благодаря – каза. – Отивам да ги натопя във вода.

Нямаха достатъчно голяма ваза за такива цветя, но Робин не можеше просто да ги остави в мивката. Чуваше смеха на Сара от кухнята дори през „Колдплей“ и Риана, чиято песен „Принцесата на Китай“ звучеше сега от айпода на Матю. Робин измъкна кофа от шкафа и започна да я пълни, като междувременно се оплиска с вода.

Спомняше си как се бяха договорили по едно време Матю да се въздържа да излиза на обяд със Сара през почивката в службата. Дори бяха обсъждали да спрат да се виждат с нея, след като Робин откри, че Матю й е изневерявал със Сара в студентските години. Само че тъкмо Том бе помогнал на Матю да получи високоплатена длъжност в неговата фирма, а сега, след като Сара бе горда собственичка на голям единичен диамант на пръста си, Матю май си мислеше, че няма нищо нередно да продължат общуването си с бъдещите господин и госпожа Търви.

Робин чу как тримата се качват на горния етаж. Матю ги развеждаше из спалните. Извади кофата с лилиуми от мивката и я тикна в един ъгъл до чайника, като се чудеше дали е израз на лош характер от нейна страна да заподозре Сара, че е избрала такива мъчни цветя само за да я разчисти от пътя за известно време. Сара така и не се бе отказала от флиртуването си с Матю, подхванато още от университета.

Робин си наля чаша вино и излезе от кухнята точно когато Матю въвеждаше Том и Сара в дневната.

– ...също лорд Нелсън и лейди Хамилтън са живели на номер 19, само че тогава улицата се е наричала Юниън Стрийт – обясняваше. – Е, кой иска питие? Всичко е на разположение в кухнята.

– Превъзходно жилище, Робин – каза Сара. – На такава къща не можеш да попаднеш често. Голям късмет сте имали.

– Тук сме само под наем – отвърна Робин.

– Така ли? – изрече лековато Сара, но Робин знаеше, че тя вече си вади заключения не само за пазара на къщи, но и за състоянието на брака на Робин и Матю.

– Хубави обици – подхвърли Робин, колкото да смени темата.

– О, нали? – засия Сара и дръпна назад косата си, та Робин да ги види по-добре. – Подарък са ми от Том за рождения ден.

На вратата отново се позвъни. Робин отиде да отвори с надеждата, че е някой от малкото хора, които тя беше поканила. Не се надяваше за Страйк, естествено. Той непременно щеше да закъснее, както и за всяко лично събитие, за което бе гостувал.

– О, слава богу – възкликна Робин, сама изненадана от облекчението си, когато видя Ванеса Екуензи.

Ванеса беше полицай: висока, чернокожа, с бадемовидни очи, фигура на модел и забележително хладнокръвие, за което Робин й завиждаше. Беше дошла сама на партито. Приятелят й, който работеше в отдел „Експертизи“ в Централното полицейско управление, имал друг ангажимент. Робин бе разочарована; очаквала бе с нетърпение да се запознае с него.

– Добре ли си? – попита я Ванеса, щом влезе. Носеше бутилка червено вино и бе облечена в тъмнолилава рокля по тялото. Робин отново си помисли за изумрудената рокля „Кавали“ горе и й се прииска да беше облякла нея.

– Добре съм – отвърна. – Влизай направо, в дъното, там можеш да пушиш.

Тя въведе Ванеса в дневната покрай Сара и Матю, които се подиграваха на плешивината на Том в лицето му.

Задният зид на малката вътрешна градина бе обрасъл с бръшлян. Добре поддържани храсти растяха в теракотени кашпи. Робин, която не пушеше, беше изнесла пепелници и сгъваеми столове навън и бе подредила наоколо чаени свещи. Матю я беше попитал с леко заядлив тон защо си прави такъв труд за пушачите. Тя отлично знаеше защо той повдига този въпрос, но се направи, че не разбира.

– Мислех, че Джемайма пуши... или не? – попита с престорено объркване.

– О... – промълви той леко сконфузен. Да... но само по събирания.

– Е, ние точно събиране организираме, Матю – закова го тя със сладко гласче.

Сега тя отиде да донесе питие на Ванеса и като се върна, завари я да пали цигара, а прекрасните й очи бяха вперени в Сара Шадлок, която продължаваше да осмива нарастващото чело на Том, подкрепяна ентусиазирано от Матю.

– Това е тя, нали? – попита Ванеса.

– Да, това е тя – отвърна Робин.

Добре й дойде тази малка демонстрация на морална подкрепа. Робин и Ванеса бяха приятелки от месеци, преди Робин да сподели с нея историята на връзката си с Матю. Преди това си бяха говорили за полицейски дела, за политика и дрехи във вечерите, когато ходеха заедно на кино или по евтини ресторантчета. Според Робин Ванеса бе по-приятна за компания от всяка друга позната й жена. Матю, който я беше срещал два пъти, каза на Робин, че я намирал „студена“, но не можеше да обясни защо.

Ванеса беше имала поредица от партньори; веднъж беше стигала до годеж, но го бе развалила заради изневярата на мъжа. Понякога Робин се чудеше дали Ванеса не я намира смехотворно неопитна, след като се бе омъжила за гаджето си от училище.

Мигове по-късно в дневната се изсипаха десетина души, колеги на Матю с половинките си, като беше ясно, че преди това са се отбили в пъб. Робин гледаше как Матю ги поздравява и им показва къде е пиенето. Възприел бе високия закачлив тон, типичен за него при извънслужебни събирания. Нея той я дразнеше.

Партито скоро стана многолюдно. Робин представяше гости, показваше къде да си вземат питиета, извади още пластмасови чаши и разнесе наоколо няколко чинии с храна, защото кухнята вече беше претъпкана. Едва когато пристигнаха Анди Хъчинс и съпругата му, се почувства релаксирана за момент и прекара повече време със своите гости.

– Приготвих специална храна за теб – каза тя на Анди, след като бе завела него и Луиз навън в дворчето. – Това е Ванеса. Работи в Централното управление. Ванеса, Анди и Луиз. Стой тук, Анди, сега ще ти донеса за хапване. Без млечни продукти е.

Когато влезе в кухнята, Том стоеше пред хладилника.

– Прощавай, Том, трябва да извадя...

Той примигна насреща й, после се отмести. Вече беше пиян, каза си тя, а бе едва девет часът. Робин чуваше блеещия смях на Сара в центъра на множеството в дневната.

– Дай да помогна – изфъфли Том и задържа вратата на хладилника, когато Робин се наведе да вземе от най-долния рафт поднос с непържена и без млечни продукти храна, която беше запазила за Анди. – Леле какво хубаво задниче имаш!

Тя се изправи без коментар. Въпреки пиянската усмивка виждаше как иззад нея се излъчва нещастие като студено течение. Матю й беше казвал колко се срамува Том заради оплешивяването си и как дори обмисля трансплантация на коса.

– Хубава риза – отбеляза Робин.

– Какво, тази ли? Харесва ли ти? Тя ми я купи. И Мат има същата, нали?

– Ами... не съм сигурна – отвърна Робин.

– Не си сигурна – повтори Том с кратък гадноват смях. – И това ми било професионалист в наблюдението. Трябва да си отваряш повече очите у дома, Робин.

Робин го гледа един миг със смесица от жалост и гняв, после реши, че е твърде пиян да се разправя с него, и излезе, понесла храната за Анди.

Първото, което забеляза, когато хората се отдръпнаха от пътя й, за да я пропуснат в градината отзад, бе, че Страйк е пристигнал. Беше с гръб към нея и говореше с Анди. Лорелай беше с него, облечена в алена копринена рокля, а лъскавата тъмна коса се стелеше по гърба й като в реклама за скъп шампоан. През краткото отсъствие на Робин Сара някак се беше притурила към групата. Когато Ванеса улови погледа на Робин, крайчецът на устата й потрепна.

– Здравейте – каза Робин и постави подноса на масичката от ковано желязо до Анди.

– Робин, здравей – каза Лорелай. – Каква очарователна улица.

– Да, нали? – отвърна Робин, докато Лорелай целуна въздуха зад ухото на Робин.

Страйк също се наведе. Наболата му брада одраска лицето на Робин, но устните му не докоснаха кожата й. Вече отваряше бира „Дум Бар“ от опаковката с шест бутилки, която бе донесъл със себе си.

Робин си бе репетирала наум какво ще каже на Страйк, щом той дойде в новата й къща: спокойни, неангажиращи думи, така че да прозвучи как за нищо не съжалява, че някаква вълшебна противотежест, която той не би могъл да оцени, накланяше везните в полза на Матю. Искаше да го разпита за странната история с Били и удушеното дете. Само че за момента Сара натрапчиво поддържаше темата за аукционната къща „Кристис“, където работеше, и цялата група слушаше нея.

– „Бентът“ идва за търг на трети – съобщи тя. – Картината на Констабъл – добави услужливо за всеки, който не познаваше живописта така добре като нея. – Надяваме се да стигне до над двайсет.

– Хиляди ли? – попита Анди.

– Милиона – отвърна Сара със снизходителен смях.

Матю също се засмя зад Робин и тя автоматично се отмести, за да го допусне в кръга. Забеляза, че изражението му е прехласнато, както много често при обсъждане на големи суми пари. Може би, каза си, тъкмо за това си говореха със Сара, като излизаха на обяд: за пари.

– „Джимкрак“ се продаде за двайсет и два миналата година. Стъбс. Третата най-ценна творба от старите майстори, продавана някога.

С крайчеца на окото си Робин забеляза как ръката на Лорелай с яркочервен маникюр се плъзна в тази на Страйк, онази, чиято длан бе белязана от същия нож, оставил белег завинаги над лакътя на Робин.

– Общо взето досада, досада, досада! – неискрено възкликна Сара. – Е, стига толкова приказки за работа. Някой сдоби ли се с билети за олимпиадата? Том, годеникът ми, е бесен. Добрахме се до пинг-понг. – Тя направи жална физиономия. – А при вас как е?

Робин видя Страйк и Лорелай да си разменят мимолетен поглед и знаеше, че взаимно се утешават, задето трябва да изстрадат скучния разговор за олимпиадата. На Робин внезапно й се прииска те да не бяха идвали и се отдалечи от групата.

Час по-късно Страйк беше в дневната и обсъждаше шансовете на футболния отбор на Англия на европейското първенство с един от приятелите на Матю от службата, а Лорелай танцуваше. Робин, с която той не бе разменил нито дума след срещата им отвън, прекоси стаята с чиния храна, спря се да разговаря с червенокоса жена, после продължи да поднася чинията пред гостите. Начинът, по който бе сресала косата си, му напомни деня на сватбата й.

Подозренията му, провокирани от посещението й в онази непозната за него клиника, не му даваха мира и той огледа фигурата й във впитата сива рокля. Със сигурност не изглеждаше бременна и фактът, че пиеше вино, бе още една контраиндикация, но пък може само да бяха започнали процес по процедура за оплождане инвитро.

Точно срещу Страйк, видима помежду танцуващите, стоеше детектив инспектор Ванеса Екуензи, която Страйк се изненада да види на партито. Беше се облегнала на стената и разговаряше с висок рус мъж, който, ако се съдеше как я изпиваше с поглед, май беше забравил, че носи венчална халка на пръста си. Очите на Ванеса се стрелнаха към Страйк и изражението й му подсказа, че не би възразила той да прекъсне това общуване на четири очи. Бездруго разговорът за футбол не бе толкова интересен, та да съжали, че ще се оттегли от него, и в първата удобна пауза той заобиколи танцуващите и отиде при Ванеса.

– Добър вечер.

– Здравей – каза тя и прие леката му целувка по бузата си с елегантност, характеризираща всичките й жестове. – Корморан, това е Оуен... прощавай, не чух добре фамилията ти.

На Оуен не му отне дълго да изгуби надежда за онова, което искаше от Ванеса, каквото и да беше то – било просто удоволствие от флирт с хубава жена или телефонния й номер.

– Не знаех, че с Робин сте такива приятелки – каза Страйк, когато Оуен се отдалечи.

– Да, виждаме се често – отвърна Ванеса. – Написах й писмо, като чух, че си я уволнил.

– О... – рече Страйк и отпи „Дум Бар“. – Ясно.

– Тя ми позвъни да благодари и накрая решихме да излезем да пийнем.

Робин никога не бе споменавала за това на Страйк, но от друга страна, той си даваше сметка, че сам не насърчаваше никакви разговори извън строго служебните след завръщането й от сватбеното пътешествие.

– Хубава къща – коментира той, като се опитваше да не сравнява обзаведената с вкус стая с неговото съчетание от кухня и дневна на мансардата над офиса. Матю вероятно печелеше добре, щом можеше да си позволи това, помисли си. Нямаше как да е постигнато с повишението в заплатата на Робин.

– Да, хубава е – отвърна Ванеса. – Тук са под наем.

Известно време Страйк гледа как Лорелай танцува, докато обмисляше тази интересна информация. Нещо в тона на Ванеса намекваше, че и тя си обяснява този избор не изцяло с пазара на недвижими имоти.

– Виновна е морска бактерия – подхвърли Ванеса.

– Моля? – погледна я Страйк напълно объркан.

Тя го изгледа остро, после поклати глава и се засмя.

– Нищо. Забрави.

– Да, може да се каже, че бяхме щастливци – чу Страйк през музиката Матю да казва на червенокосата жена. – Имаме билети за бокс.

„Да бе, ти няма да се уредиш“, раздразнено си рече Страйк и бръкна в джоба си за нова цигара.

– Приятно ли прекара? – попита го Лорелай в таксито в един през нощта.

– Не особено – отвърна Страйк, загледан във фаровете на насрещните коли.

Останал беше с впечатлението, че Робин го избягва. След относителната сърдечност на разговора им в четвъртък беше очаквал... какво? Разговор, общ смях? Изпитвал бе любопитство да види как върви бракът им, но не беше научил кой знае колко. Двамата с Матю изглеждаха сравнително приветливи един с друг, но фактът, че живееха под наем, беше интригуващ. Дали предполагаше, та макар и на подсъзнателно ниво, нежелание за инвестиране в общо бъдеще? По-лесен начин за уреждане на нещата при раздяла? А още и приятелството на Робин с Ванеса Екуензи, което Страйк виждаше като друг един елемент от живота на Робин, воден отделно от Матю.

Какво означаваше това, по дяволите? Дали беше свързано със загадъчната клиника? Болна ли беше Робин?

След няколко минути мълчание на Страйк внезапно му хрумна, че би трябвало да попита Лорелай как тя е прекарала вечерта.

– И по-добри съм имала – въздъхна Лорелай. – Боя се, че твоята Робин има много отегчителни приятели.

– Да – кимна Страйк. – Мисля, че повечето са на мъжа й. Той е счетоводител. И малко нещо хвалипръцко – добави и изпита наслада от изреченото.

Таксито се движеше напред в нощта, а Страйк си припомни как бе изглеждала фигурата на Робин в прилепналата сива рокля.

– Моля? – изрече внезапно, защото остана с впечатление, че Лорелай му е казала нещо.

– Попитах за какво си мислиш?

– За нищо – излъга Страйк и тъй като бе за предпочитане пред говоренето, обгърна я с ръка, притегли я към себе си и я целуна.