Смъртоносно бяло

52

Страйк беше заспал с дрехите и несвалена протеза върху покритото легло в мансардната му спалня. Картонената папка, съдържаща всичко, отнасящо се до случая „Чизъл“, лежеше на гърдите му и леко се повдигаше и снижаваше при хъркането му, докато той сънуваше, че вървят хванати за ръце с Шарлот през празната Чизъл Хаус, която бяха купили заедно. Висока, стройна и красива, тя вече не беше бременна. Зад нея се стелеше аромат на „Шалимар“ и черен шифон, но взаимното им щастие се изпаряваше във влажния студ на занемарените помещения, през които минаваха. Кое ли бе подсказало безразсъдното донкихотовско решение да купят тази обвеяна от течение къща с лющещи се стени и висящи от тавана жици?

Силният звън за пристигнало съобщение изтръгна Страйк от съня му. За част от секундата той регистрира факта, че е сам в таванската си стая, нито собственик на Чизъл Хаус, нито любовник на Шарлот Рос, преди да потърси опипом телефона, върху който бе легнал, напълно убеден, че ще зърне есемес от Шарлот.

Сбъркал беше: когато се втренчи неразсънен в екрана, зърна там името на Робин, при това беше един през нощта. Забравил за момент, че тя беше на купон у Флик, той се изправи забързано до седнало положение, при което папката върху гърдите му се плъзна и страниците се разпиляха по дъските на пода, докато Страйк примижа срещу снимката, пратена му току-що от Робин.

– Да му се не види.

Без да обръща внимание на бъркотията от бележки в краката си, той й позвъни.

– Здравей! – изрече Робин тържествуващо на фона на безпогрешните шумове от нощен лондонски автобус: тракането и гърменето на двигателя, стърженето на спирачки, лекото подрънкване на камбанката и задължителния пиянски смях – в случая на група млади жени.

– Как го постигна това, по дяволите?

– Аз съм жена – отвърна тя. Той отгатна по гласа й, че се усмихва. – Знам къде се крият неща, като не искаш никой да ги намери. Мислех, че спиш вече.

– Къде си? В автобус ли? Слизай веднага и хвани такси. Ще го пишем на сметката на Чизъл, ако вземеш фискален бон.

– Няма нужда...

– Прави каквото ти се казва! – повтори Страйк малко по-агресивно, отколкото бе възнамерявал, защото, макар да бе извоювала голяма победа, също така бе претърпяла наръгване с нож, когато се бе озовала сама на улицата късно през нощта преди една година.

– Добре, добре, ще взема такси – съгласи се Робин. – Прочете ли бележката на Чизъл?

– В момента я гледам – каза Страйк и превключи на високоговорител, така че да може да чете бележката на Чизъл и едновременно да говори с нея. – Дано си я оставила пак там, където си я намерила.

– Да, прецених, че така ще е най-добре.

– Категорично. И къде точно...

– В дамска превръзка.

– Божичко – възкликна стъписан Страйк. – Никога не би ми хрумнало...

– Така е, нито на Джими и Баркли им е хрумнало – потвърди Робин самодоволно. – Разчиташ ли какво пише най-отдолу? Онова, дето е на латински?

Като примижа срещу екрана, Страйк преведе:

– „Аз мразя и обичам. Защо го правя, би могло да се попита? Не знам. Просто го чувствам и това ме разпва на кръст...“ Отново Катул. Прочуто негово стихотворение.

– В университета ли си учил латински?

– Не.

– А как тогава...

– Дълга история – отвърна Страйк.

Всъщност историята за умението му да чете на латински изобщо не беше дълга, просто (за повечето хора) необяснима. Не му се щеше да я разправя посред нощ, нито имаше желание да обяснява, че Шарлот бе изучавала Катул в Оксфорд.

– „Аз мразя и обичам“ – повтори Робин. – Защо му е било на Чизъл да записва това?

– Защото го е изпитвал, да речем – предположи Страйк.

Устата му бе пресъхнала. Беше пушил твърде много, преди да заспи. Изправи се, като усещаше тялото си болезнено и сковано, и като внимателно избягваше листовете по земята, тръгна с телефона в ръка към мивката в съседната стая.

– Към Кинвара ли го е изпитвал? – попита със силно съмнение Робин.

– Докато беше около него, да си го виждала в близък контакт с друга жена?

– Не съм. Но, то се знае, той може да не говори за жена.

– Вярно – призна Страйк. – При Катул мъжката любов е в изобилие. Може би тъкмо заради това Чизъл го харесва толкова.

Той напълни керамична чаша със студена вода от крана, изпи я на един дъх, а после сложи вътре торбичка чай и включи чайника, без да откъсва очи от светещия в тъмното екран на телефона си.

– „Майка“ е зачертано – промърмори.

– Майката на Чизъл е починала преди двайсет и две години – осведоми го Робин. – Преди малко я издирих.

– Хм... „Бил“ оградено в кръг.

– Не Били – изтъкна Робин, – но след като Джими и Флик са решили, че се отнася до брат му, може хората понякога да са наричали Били „Бил“.

– Освен ако не е име, а сметка за плащане – посочи Страйк. – Или пък човка на патица... „сузуки“... „Блан дьо...“ Я почакай. Джими Найт има старо сузуки алто.

– Според Флик не е в движение.

– Да, Баркли каза, че не е минало на техническия преглед.

– Като посетихме Чизъл Хаус, отпред имаше гранд витара. Трябва да е на някого от семейството.

– Браво за тази наблюдателност – похвали я Страйк.

Той включи лампата на тавана и отиде до масата край прозореца, където беше оставил бележника и химикалката си.

– Знаеш ли – промълви Робин замислено, – май неотдавна видях някъде „Блан дьо блан“.

– Така ли? Пила си шампанско? – попита Страйк и седна, за да нахвърля бележки.

– Не, но... да, сигурно съм го видяла на етикет върху вино. Блан дьо блан... какво означава? „Бяло от бели“?

– Да – потвърди Страйк.

В продължение на минута никой не проговори и двамата гледаха бележката.

– Знаеш ли, не ми е драго да го кажа, Робин – произнесе се Страйк най-накрая, – но според мен най-интересното на тази бележка е, че Флик я е държала скрита. Прилича на списък със задачи. Не виждам нищо, което да доказва незаконно деяние или да предполага основание за изнудване или убийство.

– „Майка“ е зачертано – повтори Робин, сякаш решена да изтръгне смисъл от кратките и неразбираеми думи. – Майката на Джими Найт е умряла от азбестоза. Той ми го каза на купона на Флик.

Страйк почука леко с върха на химикалката върху бележника си замислен, докато Робин не изрече на глас въпроса, който занимаваше и него.

– Ще се наложи да съобщим на полицията за това, нали?

– Да, така е – отвърна Страйк и потърка очи. – Доказателство е, че тя е имала достъп до къщата на Ебъри Стрийт. За съжаление, това означава, че ще трябва да те изтеглим от бижутерския магазин. Щом от полицията претърсят банята, няма да й отнеме дълго да съобрази кой ги е пратил.

– По дяволите – огорчи се Робин. – Наистина бях започнала да й влизам под кожата.

– Да – съгласи се Страйк. – Това е проблемът, когато нямаш официална позиция в разследването. Много бих дал да мога да съм с Флик в стая за разпити. Този проклет случай... – Той се прозя. – Цяла вечер четох досието. И тази бележка е като всичко друго, повече повдига въпроси, отколкото дава отговори.

– Почакай – каза Робин и той чу шумове от движение. – Прощавай, Корморан, ще слизам тук, виждам стоянка на такси...

– Добре. Чудесна работа тази вечер. Ще ти се обадя утре. Тоест по-късно днес.

Когато тя затвори, Страйк остави цигарата си в пепелника, върна се в спалнята си да събере пръснатите бележки от пода и ги отнесе в кухнята. Игнорира заврелия чайник, извади бира от хладилника, настани се до масата с папката пред него, после му хрумна да отвори прозореца до себе си на няколко сантиметра, за да пусне свеж въздух в стаята, и продължи да пуши.

Военната полиция го бе обучила да организира разпити и находки в три широки категории: хора, места и неща, и Страйк бе прилагал тъкмо този изпитан стар принцип върху случая с Чизъл, преди да заспи на леглото си. Сега разпростря съдържанието на досието върху кухненската маса и отново се залови за работа, а през прозореца лъхна студен нощен ветрец, напоен с бензинови пари, и от него ъгълчетата на снимките и хартиите потрепнаха.

– Хора – промърмори Страйк.

Преди да заспи, бе съставил списък на хората, които най-много го интересуваха във връзка със смъртта на Чизъл. Сега видя, че несъзнателно е подредил имената според степента им на обвързаност с изнудването на покойния. Името на Джими Найт оглавяваше списъка, следвано от това на Герайнт Уин, после идваха онези, които Страйк приемаше като респективните им заместници – Флик Пърдю и Аамир Малик. Следващата беше Кинвара, която бе знаела, че Чизъл е изнудван и защо; Дела Уин, чиято възбрана бе задържала изнудването извън медиите, но чиято точна степен на ангажираност в историята иначе бе неизвестна на Страйк; после Рафаел, който по всички параграфи бе незапознат със стореното от баща му и със самото изнудване. Накрая на списъка стоеше Били Найт, чиято единствена известна връзка с изнудването бе, че е роден брат на основния изнудвач.

Защо, запита се Страйк, бе подредил имената в този конкретен ред? Нямаше доказана връзка между смъртта на Чизъл и изнудването, освен, разбира се, ако заплахата да бъде изобличен за неизвестното си престъпление наистина не бе подтикнала Чизъл към самоубийство.

После на Страйк му хрумна, че се появяваше различна йерархия, ако обърнеше листа наопаки. В този случай Били идваше на първо място, човек, търсещ не пари или опозоряването на някого, а истина и справедливост. При този обърнат ред Рафаел се явяваше втори с неговата странна и за Страйк недостоверна история, че е пратен при мащехата си в сутринта на бащината си смърт и за когото Хенри Дръмънд неохотно твърдеше, че крие някакъв достоен мотив, засега неизвестен. Дела се вдигаше до трето място, жена, радваща се на масово уважение заради безукорния й морал и чиито действителни мисли и чувства спрямо съпруга й изнудвач и жертвата му си оставаха в тайна.

Докато четеше списъка отзад напред, на Страйк му се струваше, че връзката на всеки заподозрян с покойния ставаше по-сурова, по-подвластна на делови мотиви, докато накрая идваше Джими Найт с гневното му настояване за четиресет хиляди лири.

Страйк продължаваше да се взира в списъка с имена, сякаш внезапно можеше да види нещо, изникващо от гъстия ръбат почерк, също както нефокусираният поглед може да открие 3D образ, скрит в серия от яркооцветени точки. Ала всичко, което му хрумна, бе фактът, че имаше необичаен брой двойки, свързани със смъртта на Чизъл: партньори – Герайнт и Дела, Джими и Флик; сестри и братя – Изи и Физи, Джими и Били; дуетът изнудвачи – Джими и Герайнт; десните им ръце – Флик и Аамир. Това оставяше двама души, които оформяха чифт на базата на това, че бяха изолирани от иначе сплотеното семейство: вдовицата Кинвара и Рафаел, разочароващия син аутсайдер.

Страйк несъзнателно почука с химикалката си върху листа. Двойки. Цялата история бе започнала с двойка престъпления: изнудването на Чизъл и твърдението на Били за детеубийство. Той се бе опитвал да открие връзката между тях от самото начало, неспособен да повярва, че това можеха да бъдат напълно отделни случаи, макар на пръв поглед единствената връзка да беше кръвната между братята Найт.

Обърна страницата и прегледа бележките си, озаглавени „Места“. След като прекара няколко минути да изучава написаното относно достъпа до къщата на Ебъри Стрийт и местоположението, в някои случаи неизвестно, на всеки от заподозрените в часа на смъртта на Чизъл, той си отбеляза напомняне, че все още не е получил от Изи телефонния номер на Теган Бутчър, момичето, работещо в конюшнята, което би могло да потвърди, че Кинвара е била в дома си в Улстоун, докато Чизъл се е задушавал в полиетиленов плик в Лондон.

Следваше страница с наслов „Неща“. Той остави химикалката и разпростря на масата снимките на Робин така, че те образуваха колаж на сцената на смъртта. Отново огледа лъщящия златен предмет в джоба на мъртвеца, огънатата сабя, полускрита в сенките, изправена в ъгъла на стаята.

На Страйк му изглеждаше, че разследваният от него случай е засипан от предмети, открити на изненадващи места: сабята в ъгъла, хапчетата лахесис на пода, дървения кръст сред копривата в долчинката, контейнера с хелий и гумена тръбичка в къща, където никога не се бе провеждало детско парти, но умореният му ум не откриваше нито отговори, нито модел тук.

Накрая Страйк допи бирата, метна кутийката през стаята в кухненското кошче, обърна на празен лист в бележника си и започна да подготвя списък от задачи за неделята, от която два часа вече бяха изминали.

Страйк подреди спретнато досието на Чизъл, изпразни преливащия пепелник в боклука, отвори прозореца по-широко, за да пусне повече от студения чист въздух, отиде да се изпикае за последно, изми си зъбите, изключи лампите и се върна в спалнята си, където още светеше нощната лампа.

Със защита, отслабена от бирата и умората, спомените, които се бе постарал да удави в работа, нахлуха на преден план в съзнанието му. Докато се събличаше и сваляше протезата си, улови се, че си преповтаря всяка дума, казана му от Шарлот на масата за двама във „Франкос“, припомняше си изражението на зелените й очи, аромата на „Шалимар“, стигащ до него през чесновите миризми в ресторанта, тънките й бели пръсти, играещи си със солетите.

Пъхна се между студените чаршафи в леглото и с длани под главата се взря в мрака. Щеше му се да изпитва безразличие, но в действителност егото му възторжено бе подскочило заради факта, че тя бе изчела писаното за всичките му случаи и че си бе мислила за него в леглото с мъжа си. Сега обаче разумът и опитът бяха запретнали ръкави, готови да извършат професионална аутопсия на разговора, като методично ексхумираха безпогрешните знаци за вечния стремеж на Шарлот да шокира и очевидно ненаситната й потребност от конфликт.

Да изостави титулувания си съпруг и новородените си деца заради прочут еднокрак детектив със сигурност щеше да е коронното й постижение в кариера, отдадена на съсипване. Тя хранеше почти патологична ненавист към рутината, отговорностите и задълженията и бе саботирала всяка възможност за трайност и уседналост, преди да се е изправила пред заплахата от скука или компромис. Страйк знаеше всичко това, защото я бе познавал по-добре от всяко друго човешко същество и беше наясно, че финалната им раздяла бе дошла в момент, когато трябваше да се направи истинска саможертва и да се предприеме труден избор.

Но той знаеше също – и това знание бе като неунищожима бактерия в рана, която й пречеше да заздравее, – че тя го обичаше, както не бе обичала никой друг. Разбира се, скептичните приятелки и съпруги на приятелите му, никоя от които не бе харесвала Шарлот, му бяха казвали неведнъж: „Това, което тя ти сервира, не е любов“ или „Не е приятно за ухото, Корм, но откъде знаеш, че не е казвала точно същото на другите, с които е била?“. Такива жени виждаха увереността му, че Шарлот го обича, като заблуда или самомнителност. Те не бяха присъствали при онези мигове на пълно блаженство и взаимно разбиране, които бяха останали най-прекрасните в живота на Страйк. Двамата бяха споделяли шеги, неразбираеми за всички околни, изпитвали бяха взаимна потребност един от друг, притегляла ги през всичките шестнайсет години.

Тя бе отишла от него право в обятията на мъж, избран специално най-силно да нарани Страйк, и наистина той бе наранен, защото Рос бе абсолютна негова антитеза и беше ходил с Шарлот, преди изобщо тя и Страйк да се познават. Но Страйк си оставаше убеден, че бягството й при Рос беше акт на самозапалване, извършен единствено за зрелищен ефект, ритуалът на вдовицата „сати“, изпълнен в стил „Шарлот“.

Трудно е отведнъж да се отърсиш от дълга любов,

трудно, но е нещо, което трябва да сториш.

Страйк изключи лампата, затвори очи и отново потъна в неспокойни сънища за празната къща, където квадрати от неизбелели тапети бяха станали свидетели на махането на нещо стойностно, само че този път вървеше сам със странното усещане, че е наблюдаван от скрити очи.