Смъртоносно бяло

58

„Нам Лонг Льо Шейкър“ създаваше усещането за декадентски бар от колониалната ера. Интериорът се отличаваше с приглушено осветление, листни стайни растения, картини и гравюри на красиви жени и смесваше виетнамски и европейски стилове. Робин влезе в ресторанта в седем и пет и завари Рафаел облегнат на бара с тъмен костюм и бяла риза без връзка, вече преполовил питието си, да разговаря с дългокосата красавица, изправена пред стената от бутилки.

– Здравей – каза му Робин.

– Здравей – с известна хладина отвърна той, после добави: – Очите ти са различни. С този цвят ли бяха в Чизъл Хаус?

– Сини ли? – попита Робин, като свали сакото, което бе облякла, защото бе усетила студени тръпки въпреки топлата вечер. – Да.

– Вероятно не съм ги видял добре, защото половината крушки липсват. Какво ще пиеш?

Робин се поколеба. Не беше редно да пие, докато провежда интервю, но внезапно изпита желание за алкохол. Преди да е решила, Рафаел изрече леко заядливо:

– Днес пак сме били под прикритие, а?

– Защо го казваш?

– Венчалната ти халка отново я няма.

– И в службата ли имаше толкова остър поглед? – подхвърли Робин, а той се усмихна и й припомни защо го беше харесала против волята си.

– Забелязах, че очилата ти са фалшиви, не помниш ли? – посочи той. – Тогава си помислих, че се опитваш да бъдеш приемана сериозно, тъй като си прекалено хубава за света на политиката. Така че тези си ги бива – посочи той тъмнокафявите си очи, – но това тук – почука с пръст по главата си – не чак толкова.

– Ще пия чаша червено – обяви Робин – и очевидно аз ще платя сметката.

– Ако господин Страйк я поема, нека вечеряме – мигом предложи Рафаел. – Защото съм гладен и безпаричен.

– Нима?

След като цял ден бе оглеждала за стая под наем, достъпна за заплатата й в агенцията, не беше в настроение да чува дефиниция за бедност от член на фамилията Чизъл.

– Да, колкото и да не ти се вярва – потвърди Рафаел с малко жлъчна усмивка и Робин се досети, че е прочел мислите й. – Е, какво, ще ядем ли, или не?

– Добре, да ядем – отвърна Робин, която цял ден не бе хапнала и залък.

Рафаел взе бутилката си бира от бара и я поведе през ресторанта към маса за двама до стената. В този ранен час бяха единствените, седнали за вечеря.

– Майка ми посещаваше това заведение през осемдесетте години – каза Рафаел. – Беше популярно, защото собственикът пъдеше богатите и прочутите, ако не бяха облечени подобаващо, и на тях това много им се харесваше.

– Наистина ли? – попита Робин, чиито мисли я бяха отнесли надалеч. Току-що й бе хрумнало, че никога вече няма да седнат с Матю на вечеря само двамата. Припомни си последния такъв случай в „Льо Маноа о Кат’Сезон“. Какво ли си бе мислил, докато се хранеше мълчаливо? Със сигурност й бе ядосан, задето продължаваше да работи при Страйк, но може би бе правил съпоставка с добре платената и престижна служба на Сара в „Кристис“, неизчерпаемите й истории за богати хора и без съмнение със самоувереното й представяне в леглото, където една от диамантените обици, подарък от годеника й, бе паднала върху възглавницата на Робин.

– Слушай, ако вечерята с мен те кара да изглеждаш така, не възразявам да се върна на бара – подхвърли Рафаел.

– Какво? – попита Робин, извадена от унеса си. – О, не... не е заради теб.

Един келнер й донесе виното. Тя отпи голяма глътка.

– Прощавай – каза. – Мислех за съпруга си. Снощи го напуснах.

Рафаел замръзна от изненада с допряна до устните си бутилка и Робин усети, че е прекосила невидима граница. През цялата си работа в агенцията никога не бе използвала истини за личния си живот, за да спечели нечие доверие, никога не бе смесвала частните си дела със служебните, та да достигне до някого. Осъзнаваше, че като превърна изневярата на Матю в оръдие за манипулиране на Рафаел, върши нещо, което дълбоко би отвратило съпруга й. Според него бракът им трябваше да е свещено недосегаем, през цял един свят разстояние от долнопробната й служебна работа.

– Сериозно ли? – ахна Рафаел.

– Да – отвърна Робин, – но не очаквам да ми повярваш след всичко, което ти надрънках в образа на Вениша. И тъй – тя извади от чантата си бележника, – ти се съгласи да отговориш на някои въпроси.

– Ъъ... да. – Той явно се колебаеше да реши дали е повече развеселен, или стъписан. – Наистина ли сложи край на брака си снощи?

– Да – потвърди Робин. – Защо си толкова шокиран?

– Знам ли? Изглеждаш толкова... праволинейна. – Очите му се преместиха върху лицето й. Тъкмо в това е част от притегателната ти сила.

– Мога ли да си задам въпросите? – настоя Робин, твърдо решена да остане равнодушна.

Рафаел пийна бира и отбеляза:

– Както винаги заета с работа. Караш един мъж да се пита какво ли е нужно, за да те отвлече от нея.

– Хайде сериозно...

– Добре, добре, въпросите. Но нека първо да поръчаме. Какво ще кажеш за дим сум?

– Каквото и да е, стига да е добро – отвърна Робин и отвори бележника си.

Поръчването на храната като че поободри Рафаел.

– Пий до дъно – насърчи я той.

– Изобщо не е редно да пия – отвърна тя и наистина след първата глътка почти не бе докоснала виното си. – Добре, искам да говорим за къщата на Ебъри Стрийт.

– Давай – подкани я Рафаел.

– Чу какво каза Кинвара за ключовете. Питах се дали...

– Дали аз някога съм имал такъв? – хладнокръвно довърши Рафаел. – Познай колко пъти изобщо съм стъпвал в тази къща.

Робин зачака.

– Веднъж – отсече Рафаел. – Никога не съм ходил там като дете. Когато излязох от... знаеш... татко, който нито веднъж не ме посети през всичкото време, ме покани в Чизъл Хаус да се видя с него и аз отидох. Сресах си косата, облякох костюм, замъкнах се чак до боклучавата къща, а той така и не се появи. Бил задържан от късно гласуване в парламента или друга някаква подобна тъпотия. Представи си колко беше щастлива Кинвара, задето й се натресох за вечерта в този потискащ дом, дето ми беше докарвал кошмари като малък. Добре дошъл у дома, Раф. Взех ранния влак обратно към Лондон. През следващата седмица ни звук от татко, докато не бях призован отново, този път на Ебъри Стрийт. Мислех си просто да не отида и толкова. И защо отидох?

– Не знам – отвърна Робин. – Защо го направи?

Той я погледна право в очите.

– Може да мразиш някого, но пак да ти се ще да го е грижа поне малко за теб и да мразиш себе си, задето го искаш.

– Да, може, разбира се – промълви тихо Робин.

– И тъй, отприпках аз на Ебъри Стрийт с очакването не чак за сърдечно посрещане... ти познаваше баща ми... но все пак за някаква човешка емоция. Той отвори вратата, каза „А, ето те“ и ме поведе към дневната, където седеше Хенри Дръмънд. Тогава осъзнах, че съм там, за да ми се проведе интервю за работа. Дръмънд каза, че ще ме вземе, татко ми изджафка да не оплета конците там и отново ме изтика на улицата. Първия и последен път, когато съм бил там – обобщи Рафаел, – та не може да се каже, че имам приятни асоциации с това място.

Той направи пауза, замислен над изреченото, после се засмя кратко.

– А и баща ми се самоуби там, разбира се. Това го бях забравил.

– Значи не си имал ключ – отбеляза си в бележника Робин.

– Не. Наред с много други неща, които не получих в този ден, не ми бе даден ключ, нито ми бе отправена покана да ходя там винаги щом пожелая.

– Трябва да те попитам нещо, което сигурно ще ти се стори малко нетактично – изрече предпазливо Робин.

– Това звучи интересно – наведе се напред Рафаел.

– Подозирал ли си някога, че баща ти има извънбрачна връзка?

– Какво? – попита той, почти комичен в изненадата си. – Не... но... Какво?

– През последната година... И изобщо, докато е бил женен за Кинвара?

Той изглеждаше неспособен да повярва.

– Добре де – каза Робин, – ако не знаеш...

– Как изобщо ти хрумна, че може да е имал връзка?

– Кинвара винаги е била много обсебваща, загрижена къде е баща ти във всеки момент, не е ли така?

– Да – подсмихна се Рафаел, – но ти сама знаеш защо. Заради теб.

– Чух, че имала срив месеци преди да отида да работя в офиса. Казала на някого, че баща ти й изневерява. Била извънредно разстроена. Случило се е по времето, когато кобилата й била умъртвена и тя...

– ...ударила татко с чук по главата? – Той се намръщи. – О, аз си мислех, че го е направила, защото не е искала кобилата да бъде умъртвена. Е, знам, че татко е бил женкар на млади години. Хей... може тъкмо това да е правил във вечерта, когато отидох в Чизъл Хаус, а той остана в Лондон. Кинвара определено го очакваше да се върне и беше бясна, когато той даде заден в последната минута.

– Да, може би – кимна Робин и го записа в бележника си. – Спомняш ли си на коя дата беше това?

– Ами... всъщност спомням си. Трудно е да забравиш деня, когато са те пуснали от затвора. Излязох в сряда, шестнайсети февруари миналата година, а татко ме повика да ида в Чизъл Хаус в съботата, така че... деветнайсети.

Робин си го отбеляза.

– Да си виждал или чувал нещо, което да намеква за друга жена?

– Стига де, ти беше в парламента. Видя колко малко имам вземане-даване с него. На мен ли точно би доверил, че кръшка?

– Казал ти е, че е виждал духа на Джако Кент да броди из имота нощем.

– Това беше друго. Тогава беше пиян и... угнетен. Не беше наред. Дрънкаше за възмездие свише... Не знам, може и връзка да е имал предвид. Току-виж след три съпруги е развил съвест.

– Мислех, че не е бил женен за майка ти.

Рафаел присви очи.

– Прощавай. За миг забравих, че съм копелето.

– О, недей така – рече кротко Робин, – знаеш, че нямах предвид такова нещо.

– Добре де, извинявай – промърмори той. – Раздадох го докачлив. Такъв става човек, когато родител го изключи от завещанието си.

Робин си спомни коментара на Страйк за наследството: И е за парите, и не е, а като ехо на мислите й Рафаел каза:

– Не е за парите, макар Бог да е свидетел, че наистина са ми нужни. Безработен съм, а надали Хенри Дръмънд би ми дал препоръка, нали? Отгоре на всичко майка ми е решила да се засели за постоянно в Италия, говори за продажба на лондонския апартамент, така че скоро ще съм и бездомен. Накрая току-виж – процеди горчиво той – съм свършил като конярче на Кинвара. Никой не ще да работи за нея и никой не ще да вземе мен... И все пак не опира само до парите. Когато си изключен от завещание... ами... самата дума „изключен“ казва всичко. Последното изявление на покойник към семейството му и аз изобщо не съм споменат. Ето че сега проклетият Торкил ме съветва да се омета в Сиена с майка ми, та да съм започнел на чисто. Нещастник – изрече Рафаел с опасно изражение.

– Там ли живее майка ти? В Сиена?

– Да. Новото й завоевание е италиански граф и повярвай ми, последното, което той би искал, е двайсет и девет годишният й син да се нанесе при тях. Не дава признаци, че се кани да се ожени за нея, и тя започва да се тревожи за старините си, та оттам й дойде идеята да продаде апартамента тук. Вече е попреминала, за да приложи номера, който е изпълнила на баща ми.

– За какво говориш?

– Забременяла е умишлено. Не бъди толкова шокирана. Майка ми никога не ме е опазвала от житейската реалност. Разправи ми историята още преди години. Аз съм неспечелил хазартен залог. Надявала се той да се ожени за нея, когато забременяла, но както ти изтъкна преди малко...

– Вече се извиних – каза Робин. – Искрено съжалявам. Показах се безчувствена и... глупава.

Тя очакваше Рафаел да я прати по дяволите, но вместо това той промълви тихо:

– Ето на, ти си мила. Тогава, в офиса, поведението ти не беше от край до край преструвка, нали?

– Не знам – каза Робин. – Вероятно не.

Като усети, че краката му се преместиха под масата, тя леко се отдръпна назад.

– Какво представлява съпругът ти? – попита Рафаел.

– Не знам как да го опиша.

– В „Кристис“ ли работи?

– Не – отговори Робин, – счетоводител е.

– Божичко – възкликна Рафаел отвратен. – По такива ли си падаш?

– Не беше счетоводител, когато се запознах с него. Може ли да се върнем на обаждането на баща ти сутринта, когато е умрял?

– Щом искаш – отвърна Рафаел, – но лично аз бих предпочел да говорим за теб.

– Защо не ми кажеш какво се случи в онази сутрин, а после може да ме питаш каквото желаеш? – предложи Робин.

По лицето на Рафаел пробяга усмивка. Той пийна бира и заговори:

– Татко ми се обади. Каза, че Кинвара се канела да направи нещо глупаво, и ми поръча да ида право в Улстоун и да спра това. Да знаеш, че попитах защо аз трябва да го свърша.

– Не ни го каза в Чизъл Хаус – отбеляза Робин, като направи справка с бележките си.

– Естествено, че не, защото другите бяха там. Татко отвърна, че не искал да моли Изи. Изказа се доста грубо за нея по телефона. Беше гаден неблагодарник – заяви Рафаел. – Тя се съсипваше от работа за него, а сама видя как я третираше.

– Как по-точно грубо?

– Каза, че щяла да се разкрещи на Кинвара, да я разстрои и да влоши нещата. Намерил се кой да критикува. Но истината е, че той гледаше на мен като на по-издигнат прислужник, а Изи беше пълноправен член на семейството. Не му пречеше да си изцапам ръцете и голяма работа, че щях да ядосам жена му, като нахълтам в къщата й и я спра да...

– И я спреш да направи какво?

– А... храната – каза Рафаел.

Келнерката постави пред тях блюдото дим сум и се оттегли.

– Какво спря Кинвара да извърши? – настоя Робин. – Да напусне баща ти? Да се нарани?

– Умирам за това ястие – промърмори Рафаел, като разглеждаше кнедлите със скариди.

– Тя е оставила бележка, че го напуска – не се отказваше Робин. – Затова ли те изпрати баща ти, да я убедиш да не си тръгва? Боял се е, че Изи ще я подтикне да се махне от него ли?

– Сериозно ли мислиш, че бих могъл да навия Кинвара да запази брака си? Това, че няма да ме зърне повече, би било още един стимул за нея да си иде.

– А защо тогава те изпрати при нея?

– Казах ти – вдигна рамене Рафаел, – боеше се тя да не направи глупост.

– Раф – въздъхна Робин, – не ми се прави на ни лук ял, ни лук мирисал.

– Олеле, прозвуча толкова по йоркшърски. Кажи го пак.

– Според полицията поводът да отидеш там сутринта звучи крайно неубедително. Според нас също.

Това като че го отрезви.

– Откъде знаеш какво мисли полицията?

– Имаме контакти там – отвърна Робин. – Раф, ти оставяш у всички впечатлението как баща ти се е опитвал да попречи Кинвара да се нарани, но никой не се връзва на това. Теган, момичето от конюшните, е било там. Тя е можела да го свърши.

Рафаел дъвка известно време, очевидно замислен.

– Добре – предаде се той. – Ето каква е работата. Знаеш, че татко беше разпродал всичко, от което би паднала някоя и друга лира, или го беше оставил на Перегрин.

– На кого?

– Добре де, на Прингъл – изрече Рафаел с досада. – Предпочитам да не използвам глупавите им прякори.

– Не е разпродал всичко ценно – посочи Робин.

– За какво говориш?

– Онази снимка с кобилата и жребчето струва между пет и осем...

Телефонът на Робин иззвъня. По рингтона тя позна, че е Матю.

– Няма ли да отговориш?

– Не – отвърна тя.

Изчака телефонът да спре да звъни, после го извади от чантата си.

– „Мат“ – отбеляза Рафаел, като прочете името, обърнато наопаки. – Това е счетоводителят, нали?

– Да – отвърна Робин и спря звука, но апаратът веднага започна да вибрира в ръката й. Отново звънеше Матю.

– Блокирай го – посъветва я Рафаел.

– Да – кимна Робин, – добра идея.

Сега за нея бе важно да поддържа Рафаел отзивчив. Като че му стана приятно да я гледа как блокира Матю.Тя пъхна телефона обратно в чантата и го подкани.

– Е, кажи за картините.

– Знаеш, че татко беше продал всичко ценно чрез Дръмънд.

– Някои от нас смятат картина за пет хиляди лири доста ценна – изтъкна Робин, неспособна да се сдържи.

– Добре, госпожице левичар – подхвърли Рафаел, внезапно преминал на неприятен тон, – давай, можеш да се подиграваш на хора като мен, които не знаят цената на парите...

– Прощавай – побърза да каже Робин и се наруга наум. – Говоря сериозно. Виж, аз... цяла сутрин се опитвах да си намеря стая под наем. Точно сега пет хиляди лири биха променили живота ми.

– О – намръщи се Рафаел. – Аз... добре. Ако трябва да съм откровен, в този момент и аз бих подскочил при възможността да си сложа пет хиляди в джоба, но ти говоря за истински ценни неща, струващи десетки и стотици хиляди, които баща ми искаше да задържи в семейството. Вече ги беше прехвърлил на малкия Прингъл, за да избегне данък наследство при смърт. Става дума за китайски лакиран шкаф, кутия с шевни принадлежности от слонова кост и няколко други неща, а разбира се, и огърлицата.

– Коя огърлица?

– Голяма, грозна, с диаманти – отвърна Рафаел и направи жест за масивно бижу на врата. – Сериозни камъни. Предава се в семейството от пет поколения и е прието да отива при най-голямата дъщеря на двайсет и първия й рожден ден. Само че бащата на баща ми, какъвто си бил плейбой, както може би си чувала...

– Онзи, който се е оженил за медицинската сестра Дрънкалото ли?

– Тя му е била третата или четвъртата – кимна Рафаел. – Все не мога да запомня. Та така, той имал само синове, така че я давал на съпругите си да я носят една след друга, а накрая я оставил на баща ми и той продължил новата традиция. Съпругите му се изредили да я носят, дори на майка ми се паднала тази чест, и той съвсем забравил да я даде на дъщеря си на двайсет и първия й рожден ден, тъй че не отишла при Прингъл, нито е спомената в завещанието му.

– Чакай, да не искаш да кажеш, че сега е...?

– Татко ми се обади онази сутрин и ми каза, че трябва да взема проклетата огърлица. Проста задачка, истинска радост за всеки – подхвърли той саркастично. – Изтърсвам се на мащехата си, която ме мрази в червата, узнавам къде държи ценната огърлица и после я открадвам под носа й.

– Според теб баща ти се е притеснявал, че тя наистина ще го напусне и ще я отнесе със себе си, така ли?

– Предполагам, че да – отвърна Рафаел.

– Как ти прозвуча по телефона?

– Вече ти казах. Отпаднал, замаян. Мислех, че е махмурлук. След като чух, че се е самоубил... – Рафаел се поколеба. – Ами...

– Какво?

– Да ти кажа право, не ми излиза от главата, че последното, което татко е искал да ми каже в живота си, е било „тичай и се погрижи сестра ти да получи диамантите“. Думи, които да помниш навеки, а?

Като нямаше какво да отговори, Робин отпи от виното си, после попита тихо:

– Изи и Физи осъзнават ли, че огърлицата вече е на Кинвара?

Устните на Рафаел се извиха в неприятна усмивка.

– Знаят, че е така в юридическо отношение, но ето кое е истински смешното: те си мислят, че тя ще им я предаде. След всичко, което са говорили за нея, след като с години са я наричали златотърсачка, одумвали са я при всеки удобен случай, не могат да схванат, че тя няма ей тъй да връчи огърлицата на Физи за Флопси... по дяволите... Флорънс... защото (той изтъни гласа си в имитация на жена от висшата класа): „Мила, дори Дрънкало номер две не би паднала дотам. Огърлицата принадлежи на семейството, ще осъзнае, че няма как да я продаде“. Куршуми биха отскочили от тяхната самомнителност. Въобразяват си, че действа природен закон, според който Чизъл получават всичко, а по-нисшите създания се съобразяват с тях.

– Откъде Хенри Дръмънд е знаел, че ще се опиташ да спреш Кинвара да продаде огърлицата? Казал е на Корморан, че си отишъл в Чизъл Хаус с благороден мотив.

Рафаел изсумтя.

– Разчуло се е значи. Ами очевидно Кинвара е оставила съобщение на Хенри в деня преди смъртта на татко с въпрос къде може да получи оценка на огърлицата.

– Затова ли е звънял на баща ти онази сутрин?

– Точно така. Да го предупреди какво е намислила.

– Защо не си казал на полицията всичко това?

– Защото веднъж щом останалите научат, че тя възнамерява да я продаде, ще настане чудо на чудесата. Ще се разрази нечуван скандал, роднините ми ще хукнат по адвокати и ще очакват да се присъединя към тях, за да извадим душата на Кинвара. Междувременно аз съм третиран като втора категория човек, проклет куриер, дето вози стари картини до Дръмънд в Лондон да чуе колко ще получи татко за тях. Да не би да видях и пени от тези пари? Нямам намерение да ме забъркат в голямата разправия на тема огърлицата, не ща да участвам в тяхната игра. Трябваше да кажа на татко да не ме закача за това, когато се обади, но той никак не звучеше добре и може би ми стана малко мъчно за него. А това само доказва, че те са прави, аз не съм истински проклет Чизъл.

До този момент вече му беше свършил дъхът. В ресторанта бяха влезли още две двойки. Робин наблюдаваше в огледалото как една издокарана блондинка хвърли продължителен поглед на Рафаел, докато се настаняваха с червендалестия й твърде пълен партньор.

– И тъй, защо напусна Матю? – поинтересува се Рафаел.

– Изневеряваше – отвърна Робин. Нямаше енергия да лъже.

– С кого?

Тя остана с впечатление, че той се опитва да възстанови баланса на силите. Колкото и много гняв и презрение да бе демонстрирал в избухването си срещу семейството, тя беше доловила и оскърблението.

– С негова приятелка от университета – отговори Робин.

– Ти как разбра?

– От диамантената обица в леглото ни.

– Сериозно?

– Сериозно – потвърди Робин.

Заля я вълна на депресия и умора при мисълта да измине целия път обратно до твърдото канапе в Уембли. Още не се бе обадила на родителите си да им съобщи за случилото се.

– При нормални обстоятелства – заговори Рафаел – щях да тръгна да те свалям. Не точно сега. Не тази вечер. Но след няколко седмици, да речем... Бедата е, че те гледам – вдигна показалец той и посочи първо нея, а после въображаема фигура зад гърба й – и виждам еднокракия ти шеф да стърчи зад теб.

– Има ли някаква конкретна причина да уточняваш за него, че е еднокрак?

Рафаел се ухили.

– Как се хвърли да го браниш само.

– Не, аз...

– Спокойно, Изи също го харесва.

– Аз никога...

– Ето че взе и да се оправдаваш.

– О, за бога – почти се разсмя Робин, а Рафаел се усмихна.

– Ще си поръчам още една бира. Пий го това вино – посочи той чашата, която още беше две трети пълна.

Когато му донесоха втора бутилка, той подхвърли със злобна усмивка:

– Изи открай време я влекат грубовати типове. Забеляза ли многозначителния поглед от Физи към Изи, когато се спомена името на Джими Найт?

– Забелязах го, да – отвърна Робин. – Какво означаваше?

– Осемнайсетият рожден ден на Фреди – подсмихна се Рафаел. – Джими се появил непоканен с двама приятели и Изи... как да го кажа деликатно... изгубила нещо в компанията му.

– О – възкликна смаяна Робин.

– Била пияна до несвяст. Това твърди семейната легенда. Аз не присъствах. Твърде малък бях. Физи останала толкова стъписана, че сестра й е могла да преспи с дърводелеца на имението, че сега го смята за надарен с някакъв свръхестествен демоничен сексапил. Ето защо смята, че Кинвара е била донякъде на негова страна, когато се е появил да иска пари.

– Какво? – изрече рязко Робин и отново грабна бележника си, който се бе затворил.

– Не се вълнувай толкова – предупреди я Рафаел. – Все така не знам за какво той е изнудвал татко. Никога не съм знаел. Нали не съм пълноправен член на семейството, не може да ми се има доверие. Кинвара ви го каза в Чизъл Хаус, не помниш ли? Била сама у дома при първото идване на Джими. Татко отново закъснял в Лондон. От онова, което сглобих, в началото, когато тя и татко го обсъждали, тя се застъпила за Джими. Физи го отдава изцяло на сексапила на Джими. Според теб притежава ли такъв?

– Някои хора биха казали, че да – безразлично подхвърли Робин, докато си водеше бележки. – Кинвара е смятала, че баща ви е трябвало да плати на Джими парите му, така ли?

– Доколкото схванах – поясни Рафаел, – Джими не го е представил като изнудване при първото си идване. Тя решила, че искането му е основателно, и настоявала да му се даде нещо.

– Кога е било това, знаеш ли?

– Нямам представа – поклати глава Рафаел. – Мисля, че по това време съм бил в затвора. Имах си по-големи тревоги... Познай – за втори път я прикани той – колко пъти някой от тях ме попита как е било в затвора.

– Не знам – предпазливо отвърна Робин.

– Физи: никога. Татко: никога...

– Каза, че Изи те е посещавала.

– Да – призна той и вдигна бутилката в един вид тост за сестра си. – Да, тя дойде, Бог да я благослови. Добрият стар Торкс подхвърли няколко шеги как не било разумно да се навеждаш под душа. Изказах предположение – добави Рафаел със злорада усмивка, – че сигурно е наясно с тези неща, при положение как старият му приятел Кристофър пуска ръце на младите мъже в офиса си. Явно са много скандализирани, когато го върши някой едър космат затворник, но при възпитаниците на частни училища се приема само като безобидно палуване.

Той погледна Робин.

– Предполагам, че вече знаеш защо татко тормозеше онзи нещастник Аамир?

Тя кимна.

– Което Кинвара прие като мотив за убийство – отбеляза Рафаел с презрителна гримаса. – Дай им да измислят небивалици, проектирани от собствената им позиция. Според Кинвара Аамир е убил татко, защото е бил жесток към него в стая, пълна с хора. Да беше чула с какви обиди той засипваше самата Кинвара към края. Физи смята, че може да го е извършил Джими Найт, защото е бил ядосан за парите. Тя самата е бясна за изчезналите семейни пари, но не може да го каже гласно, защото мъжът й е виновен за загубата на половината от тях. Изи е убедена, че Кинвара е убила татко, защото се усещала необичана, заобикаляна при решенията и заменяема. От друга страна, татко никога не благодари на Изи за нищо, което вършеше за него, и не му мигна окото, когато тя каза, че напуска. Схващаш ли картината? На никого от тях не му стига куража да си признае, че му е идвало на моменти да убие татко, така че го проектират върху друг. И тъкмо по тази причина – посочи Рафаел – всичките не отронват и дума за Герайнт Уин. Той се ползва от двойна защита, защото свети Фреди е замесен в голямата вражда със семейство Уин. Пред очите им е как той е човекът с реалния мотив, но не е редно да го споменават.

– Ами давай, спомени го ти тогава – насърчи го Робин, готова да записва.

– Не, забрави – отвърна Рафаел. – Не биваше да отварям дума...

– Ти нищо не казваш случайно, Раф. Хайде, изплюй камъчето.

Той се засмя.

– Опитвам се да престана да вгорчавам живота на хора, които не го заслужават. Част от мащабния ми проект за изкупление.

– Кой не го заслужава?

– Франческа, момиченцето, което аз... сещаш се... в галерията. Тя е тази, която ме светна. Научила го от по-голямата си сестра Верити.

– Верити – повтори Робин.

С недоспалия си мозък се помъчи да си припомни къде бе чувала това име. То много напомняше „Вениша“, разбира се... и тогава се сети.

– Чакай – намръщи се срещу него в опит да се концентрира. – Имало е една Верити в отбора по фехтовка с Фреди и Рианон Уин.

– Уцели от пръв път – кимна Рафаел.

– Вие всички се познавате помежду си – подхвърли уморено Робин, без да знае, че изрича гласно мисъл, споходила Страйк.

– Е, това й е плюсът на системата на частните училища – отбеляза Рафаел. – В Лондон, ако си с пари, постоянно срещаш едни и същи триста души където и да идеш... Да, когато се появих за пръв път в галерията „Дръмънд“, Франческа нямаше търпение да ми съобщи, че по-голямата й сестра Верити навремето била гадже на Фреди. Сигурно си мислеше, че това по някакъв начин ни прави предопределени един за друг. Когато разбра, че смятам Фреди за гадняр, смени плочата и ми разправи грозна история. На празненството за осемнайсетгодишния му рожден ден Фреди заедно с Верити и няколко други решили да наложат наказание на Рианон, задето се осмелила да измести Верити от младежкия национален отбор по фехтовка. В техните очи тя била... знам ли... твърде простовата, момиче от Уелс. Така че й сипали нещо в питието. Ей така, да стане весело. Обичайната закачка, типична за пансиона. Само че тя не реагирала добре на чиста водка или може би от тяхна гледна точка реагирала твърде добре. Така или иначе успели да й направят интересни снимки, които предавали помежду си. Било е в зората на интернет. Днес вероятно биха ги видели половин милион души в първите двайсет и четири часа, но на Рианон се наложило да изтърпи подигравките само на целия отбор по фехтовка и на приятелския кръг на Фреди. А месец по-късно – заключи Рафаел – Рианон се самоубила.

– Боже мой – отрони Робин.

– Да – кимна Рафаел. – След като малката Франи ми разказа историята, попитах Изи за това. Тя силно се разстрои и ми поръча никога да не я повтарям, но не я отрече. Засипа ме с аргументи от рода „никой не се самоубива заради глупава шега на парти“ и ме предупреди да не изричам и дума срещу Фреди, защото това щяло да разбие сърцето на татко... Е, мъртвите нямат сърца, които да бъдат разбити, нали? И аз лично съм на мнение, че някой трябва да се изпикае върху вечния огън на Фреди. Ако не се бе родил Чизъл, мръсникът щеше да попадне в поправителен дом. Но сигурно ще кажеш, че не ми се полага тъкмо на мен да съдя някого.

– Не – кротко продума Робин, – нямаше да кажа това.

Яростното изражение изчезна от лицето му. Той си погледна часовника.

– Ще тръгвам. Трябва да бъда на едно място в девет.

Робин даде знак да им донесат сметката. Когато отново се обърна към Рафаел, видя го по навик да измерва с очи двете други присъстващи жени в ресторанта, а в огледалото зърна как блондинката на бара се мъчи да улови погледа му.

– Можеш да тръгваш – каза му, като подаде кредитната си карта на келнерката. – Не искам да закъсняваш заради мен.

– Не, ще те изпратя навън.

Докато тя прибираше кредитната карта в чантата си, той взе сакото й и й го задържа.

– Благодаря.

– Моля.

Когато се озоваха на тротоара, той спря такси.

– Ти се качи – предложи, – имам желание да повървя пеша и да си прочистя главата. Усещам се като след психотерапевтичен сеанс.

– Не, няма нужда – отвърна Робин. Не искаше да натоварва Страйк със сметка за такси чак до Уембли. – Ще взема метрото. Приятна вечер.

– И на теб, Вениша – отвърна той.

Рафаел се качи в таксито и то отпътува, а Робин се загърна по-плътно в сакото си и пое в противоположната посока. Беше хаотично интервю, но тя успя да измъкне от Рафаел повече, отколкото се бе надявала. Отново извади телефона си и позвъни на Страйк.