Смъртоносно бяло

5

Тъй като пътуването му съвпадна с пиковия час, на Страйк му отне повече от час да се придвижи от Харли Стрийт до Ист Хам. Когато откри Чарлмонт Роуд, пострадалият крак вече го болеше и при вида на дългата улица започна да съжалява, че не е от хората, дето просто биха отписали Били като умопобъркан.

Редовите къщи бяха разнообразни по облик: някои от голи тухли, други боядисани или облицовани с трошен камък. От прозорците висяха национални знамена – още едно доказателство за олимпийската треска или пък реликви от кралския юбилей. Малките дворове пред къщите бяха превърнати в спретнати градини или в импровизирани сметища – според предпочитанията. На едно място край пътя лежеше мръсен стар матрак, оставен кой каквото иска да прави с него.

Първият поглед към дома на Джеймс Фарадей не даде надежди на Страйк, че е стигнал края на вървенето си, защото бе една от най-добре поддържаните къщи на улицата. На входа бе добавена малка веранда с цветно стъкло, през прозорците се виждаха прибрани с панделки дантелени завеси, месинговата пощенска кутия блестеше на слънцето. Страйк натисна звънеца и зачака.

Не след дълго вратата бе отворена от забързана жена и навън хукна сребристосива котка, която явно бе дебнала първата възможност да изскочи на свобода. Неприветливото изражение на жената не се връзваше с надписа на домакинската й престилка „Любовта това е...“, последван от рисунка – част от популярната поредица комикси. От къщата долетя силен мирис на готвещо се месо.

– Здравейте – каза Страйк и преглътна слюнка при аромата. – Не знам дали можете да ми помогнете. Опитвам се да открия Били.

– Сбъркали сте адреса. Тук няма Били.

Тя понечи да затвори вратата.

– Той каза, че е отседнал при Джими – изрече Страйк пред стесняващия се отвор.

– И Джими нямаме тук.

– Прощавайте, мислех, че мъж на име Джеймс...

– Никой не го нарича Джими. Сбъркали сте къщата.

И тя хлопна вратата.

Страйк и сребристата котка си размениха погледи. Нейният беше надменен, преди да се настани на килимчето пред вратата и да се залови да си чисти козината с вид, че напълно е изхвърлила Страйк от мислите си.

Страйк се върна на тротоара, където запали цигара и се огледа в двете посоки на улицата. По грубата му преценка на Чарлмонт Роуд имаше към двеста къщи. Колко дълго би му отнело да потропа на всяка врата? Повече, отколкото това, с което разполагаше тази вечер, бе тъжният отговор и повече време, отколкото щеше да има в близко бъдеще. Продължи напред изнервен и с нарастваща болка, надзърташе през прозорци, оглеждаше минувачи за някого с подобна външност на човека от предишния ден. На два пъти попита хора, влизащи или излизащи в къщите си, дали не познаваха Джими и Били, чийто адрес твърдеше, че е изгубил. И двата пъти отговорът бе отрицателен.

Страйк продължи напред, като се опитваше да не куца.

Накрая видя група къщи, изкупени и превърнати в апартаменти. Входните им врати бяха една до друга, а предните дворчета бяха бетонирани.

Страйк забави ход. Скъсан наполовина лист А4 беше забоден на една от най-олющените от боята си врати. Слабо, но познато бодване на интерес, който не би окачествил чак като „предчувствие“, отведе Страйк до вратата.

Надрасканото съобщение гласеше:

Страйк повдигна с пръст листа и видя номер на къщата, завършващ на 5. Пусна го да падне отново и отиде да надникне през прозореца на долния етаж.

Вехт чаршаф, който да спира светлината, бе провесен отвътре, но в единия ъгъл се бе свлякъл. Ръстът на Страйк му позволяваше да надзърне през непокритото скъкло и той видя част от празна стая с разпънат диван, покрит с лекьосан юрган, купчина дрехи в ъгъла и телевизор върху картонен кашон. Килимът бе затрупан с празни бирени кутийки и преливащи от угарки пепелници. Това тук изглеждаше обещаващо. Той се върна при излющената входна врата, вдигна масивния си юмрук и потропа.

Никой не отвори, нито пък се чу раздвижване отвътре.

Страйк отново прочете бележката на вратата и тръгна. Когато зави наляво по Викъридж Лейн, видя общинския център точно пред себе си с големи лъскави букви, изписващи името му – „Уел“.

Възрастен мъж с маоистки каскет и рядка прошарена брада стоеше пред стъклените врати с листовки в ръка. Когато Страйк се приближи, мъжът, на чиято тениска беше избледнелият от пране лик на Че Гевара, го погледна въпросително. Макар да не бе придружен с вратовръзка, италианският костюм на Страйк му придаваше донякъде официален вид. Като стана ясно, че тъкмо общинският център е целта му, човекът с листовките се отмести към вратата да му прегради пътя.

– Знам, че съм закъснял – заговори Страйк с престорена досада, – но чак сега разбрах, че събранието било преместено тук. Самоувереността и размерите му явно обезсърчиха човека с маоистки каскет, но мигновена капитулация пред някакъв костюмар щеше да е недостойно за него поведение.

– Кого представлявате?

Страйк вече бе хвърлил бърз поглед на думите с главни букви върху листовките, които онзи притискаше към гърдите си: НЕСЪГЛАСИЕ – НЕПОДЧИНЕНИЕ – ОТПОР и съвсем не намясто ЛЕХИ. Имаше и несръчна карикатура с петима затлъстели бизнесмени, издухващи дим от пури, който образуваше олимпийските кръгове.

– Баща си – отвърна Страйк. – Опасява се, че ще бетонират лехата пред къщата му.

– Аха – рече брадатият и се отмести. Страйк измъкна листовка от ръката му и влезе в общинския център.

Не се виждаше никой освен сивокоса жена от ямайски произход, която надничаше навътре през открехната врата. От помещението зад нея Страйк чу женски глас. Думите бяха трудно различими, но мелодиката предполагаше тирада. Като усети, че някой е застанал зад гърба й, жената се обърна. Видът на мъж в костюм явно й направи обратното впечатление в сравнение с брадатия на входа.

– От Олимпийския комитет ли сте? – попита го шепнешком.

– Не, просто проявявам интерес – отговори Страйк.

Тя отвори вратата да го пусне вътре.

Вътре около четиресет души седяха на пластмасови столове. Страйк седна на най-близкото свободно място и заоглежда главите пред себе си за дългата до раменете сплъстена коса на Били.

Отпред беше поставена маса за ораторите. В момента млада жена крачеше пред нея и говореше на публиката. Косата й бе боядисана в същия яркочервен нюанс като на Коко – лепката, с която Страйк бе преспал една нощ. Говореше със серия от недовършени изречения, често губеща се във вметнати изрази и забравяща да спазва избрания просторечен изговор. Страйк остана с впечатлението, че вече е говорила дълго време.

– ...помислете за самонастанилите се и художниците, всички до един са... защото това е една почтена общност, а те идват с техните клипбордове и разпореждат какво било добро за вас и промъкват потиснически закони тихомълком като троянски кон... направо си е координирана кампания...

Половината от публиката имаха вид на студенти. Сред по-възрастните Страйк различи мъже и жени с щампата на дежурни протестиращи – носеха фланелки с леви послания като приятеля на входа. Тук-там виждаше неуместни фигури, за които предположи, че са местни жители, недоволни от нахлуването на лятната олимпиада в Източен Лондон: разни типове с вид на художници, вероятно самонастанили се, и възрастна двойка, които в момента си шепнеха, и Страйк предположи, че са искрено разтревожени за лехата пред къщата си. Като ги гледаше как възобновиха кротките си пози на богомолци в църква, Страйк се досети как са стигнали до съгласие, че няма начин да се изнижат, без да привлекат внимание върху себе си. Едно момче с много пиърсинги и анархистки татуировки шумно си чистеше зъбите.

Зад момичето, което говореше, седяха трима други: по-възрастна жена и двама мъже, разговарящи тихо помежду си. Единият бе поне шейсетгодишен, с издадена напред челюст и масивен гръден кош, с излъчване на професионален бияч. Нещо в тъмните дълбоко разположени очи на другия накара Страйк да прегледа листовката в ръката си и да потърси потвърждение на внезапно обзелото го подозрение.

Мъжът с хлътналите очи, въпреки силно обраслата си брада и общ вид на запуснатост, изобщо не беше чак толкова мръсен като Били и косата му бе подстригвана най-много преди два месеца. Изглеждаше на около трийсет и пет и макар лицето му да бе по-квадратно и да бе по-мускулест от посетителя на Страйк, имаше същата тъмна коса и бледа кожа като него. При наличните доказателства Страйк би заложил смело, че Джими Найт беше по-голям брат на Били.

Джими довърши полугласния си разговор с колегата си от Работническия съюз и се облегна на стола си със скръстени на гърдите масивни ръце. Отнесеното му изражение показваше, че и той като все по-отегчената публика не слуша младата жена.

В този момент Страйк осъзна, че е наблюдаван от безличен на вид мъж, седящ на реда пред него. Когато Страйк посрещна погледа на бледосините му очи, онзи бързо пренасочи вниманието си към продължаващата да говори Флик. Като разглеждаше спретнатите джинси и фланелка на синеокия и чистата му коса, Страйк си отбеляза наум, че е могъл да пропусне гладкото избръсване сутринта, но очевидно от Централното управление на полицията не смятаха за нужно да пращат за СМОСО най-печените си хора. Естествено, трябваше да се очаква присъствие на полицай в цивилни дрехи. Сега бе нормално да се наблюдава всяка група, планираща съпротива или провокации срещу олимпиадата.

Недалеч от цивилния полицай седеше млад азиатец по риза с вид на човек с добре платена професия. Беше висок и слаб, гризеше ноктите на лявата си ръка, а погледът му бе фиксиран в ораторката. Докато Страйк го гледаше, мъжът подскочи и извади пръста от устата си. Беше го разкървавил.

– Добре – чу се висок мъжки глас. Слушателите, разчели авторитет в него, се поизправиха на местата си. – Много ти благодарим, Флик.

Джими Найт се изправи и даде тон на вяло ръкопляскане за Флик, която се върна до масата и седна на свободния стол между двамата мъже.

Със силно износените си джинси и негладена тениска Джими Найт напомняше на Страйк мъжете, които покойната му майка си бе хващала за любовници. Спокойно можеше да мине за басист от третокласна група с неговите мускулести ръце и татуировки. Страйк забеляза, че безличният синеок мъж се напрегна. Беше чакал именно Джими.

– Добър вечер на всички, благодаря ви, че дойдохте.

Личността му изпълни залата като първия такт на хитова песен. Страйк го разпозна при тези първи думи като онзи тип хора, които в армията бяха или изключително полезни, или своенравни гадняри. Изговорът на Джими, също като този на Флик, даваше смесени послания. Според Страйк кокни акцентът беше насложен – в неговия случай по-успешно – върху загатнато провинциално звучене.

– И тъй, олимпийската вършачка влиза в Източен Лондон!

Блестящите му очи обходиха вече изпълнената с внимание аудитория.

– Събаря къщи, гази велосипедисти, завзема земя, която е наша или поне беше. Чухте от Лилиан какво причиняват на хабитати на животни и насекоми. Аз съм тук да говоря за натрапничеството им в човешките общности. Заливат с бетон общите ни площи и защо? Да не би за да строят общинските жилища и болници, от които се нуждаем? Не, разбира се. Не, получаваме нови стадиони, струващи милиарди, витрини на капиталистическата система, дами и господа. От нас се иска да прославяме елитизма, докато отвъд бариерите свободите на обикновените хора са ограничавани и премахвани. Казват ни, че трябвало да посрещнем с ликуване олимпиадата и всички десни медии преливат от възторг за нея. Фетишизират националния флаг, надъхват средната класа към необуздано патриотарство! Елате и се кланяйте на златните ни медалисти – лъскаво злато за всеки, дето се е промъкнал през тестовете с грамадни подкупи и чашка чужда пикня!

Разнесе се одобрителен шум. Неколцина заръкопляскаха.

– От нас се очаква да се вълнуваме за момчета и момичета от частни училища, които са упражнявали спорт, докато ние, останалите, останахме без игрища, защото ги продадоха за пари! Подлизурството би трябвало да е националният ни олимпийски спорт! Възвеличаваме хора, в които са инвестирани милиони, защото можели да карат велосипед, когато те са се продали да прикриват като смокинови листа насилието срещу планетата! Укриващи данъци мръсници, дето се редят на опашка да отбележат името си на бариерите – същите онези бариери, дето не допускат трудещите се хора до собствената им земя!

Аплодисментите, към които Страйк, възрастната двойка и азиатецът не се присъединиха, бяха колкото за съдържанието на речта, толкова и за самото й изпълнение. Малко бандитското на вид, но хубаво лице на Джими бе озарено от справедлив гняв.

– Виждате ли това? – каза, като дръпна от масата зад себе си и размаха лист с насеченото лого „2012“, което толкова много не се харесваше на Страйк. – Добре дошли на олимпиадата, приятели, розовата фашистка мечта. Виждате ли логото? Виждате ли го? Ами че това е разчупена свастика!

Зрителите се разсмяха и отново го аплодираха, с което заглушиха шумното къркорене в корема на Страйк. Чудеше се дали наблизо не се продаваше храна за вкъщи. Дори взе да изчислява дали ще има време да излезе, да си купи нещо за ядене и да се върне, но тогава сивокосата ямайка, която бе видял по-рано, отвори вратата към фоайето и я остави така. Изражението й красноречиво подсказваше, че СМОСО са пресрочили времето си на престой.

Но Джими все още беше във вихъра си.

– Така наречената плослава на олимпийския дух, на феърплея и аматьорския спорт узаконява потисничеството и авторитаризма! Събудете се: Лондон е милитаризиран! Британската държава, която в продължение на векове е поддържала политика на колонизация и инвазия, се възползва от олимпиадата като удобно извинение да изправи полиция, армия, хеликоптери и оръжие срещу обикновените граждани! Хиляда допълнителни охранителни камери, набързо приети допълнителни закони. И какво мислите, че ще ги махнат, когато свърши този карнавал на капитализма ли? Присъединете се към нас! – викна Джими, а през това време служителката от общинския център се запромъква край стената към предната част на залата, притеснена, но твърдо решена. – СМОСО е част от по-голямо глобално движение за справедливост, опълчващо се на потисничеството! Обединихме каузата си с всички леви антирепресионни движения в цялата столица. Ще организираме законни демонстрации, ще използваме всички средства за мирен протест, които все още са ни разрешени в този град, все по-бързо превръщащ се в окупирана територия!

Последваха още аплодисменти, а възрастните съпрузи до Страйк придобиха още по-нещастен вид.

– Добре, добре, знам – каза Джими на служителката на общинския център, която вече бе стигнала отпред и му отправяше плахи жестове. – Искат да се махаме – обяви Джими на публиката, като се подсмихна и поклати глава. – Естествено, че това искат. Естествено.

Неколцина изсъскаха на служителката.

– Който иска да чуе повече, ще бъдем в пъба по-надолу – съобщи Джими. – Адресът е на листовката.

Повечето от присъстващите го аплодираха. Цивилният полицай се изправи. Възрастните съпрузи вече бяха при вратата.