Смъртоносно бяло

42

Олющена дървена табела маркираше отклонението към Чизъл Хаус. Пътят, обрасъл с бурени и осеян с дупки, граничеше отляво с гъста гора, а отдясно – с дълго поле, разделено на парцели с електрическа ограда, в които имаше коне. Докато ленд роувърът бучеше към невидимата все още къща, два от най-едрите коне, уплашени от шума и непознатата кола, хукнаха. Последва верижна реакция и повечето от останалите също запрепускаха в огражденията, а първите два се сритаха.

– Леле – промълви Робин, докато ленд роувърът подскачаше по неравната земя, – тя е събрала жребци заедно.

– А това е лошо, така ли? – попита Страйк, когато космато черно създание се озъби и нападна със задни крака също толкова едро животно, което той лично би нарекъл кафяво, ала несъмнено този цвят се категоризираше с някакъв префърцунен конски термин.

– Обикновено не се прави – отвърна Робин и трепна, когато черният жребец срита със задните си крака хълбока на другия.

Кривнаха при завой и видяха неокласическа къща с гладка фасада от замърсен жълт камък. В настлания с чакъл преден двор също като по пътя имаше няколко дупки и той бе осеян с бурени, прозорците бяха мръсни, а голям бидон с фураж за конете бе оставен съвсем не на място край входната врата. Отпред вече имаше три коли: червено ауди Q3, зелен състезателен рейндж роувър и стара и окаляна гранд витара. Вдясно от къщата бяха конюшните, а вляво – обширно поле за крикет, отдавна обрасло с маргаритки. Отвъд се простираше друга гъста гора.

Робин удари спирачки и в този момент затлъстял черен лабрадор и проскубан териер се стрелнаха с лай през входната врата. Лабрадорът изглеждаше нетърпелив да се сприятели с тях, но норфъкският териер, приличен в лице на злобна маймуна, ръмжеше и лаеше злобно, докато на вратата не се показа рус мъж с раирана риза и бежови кадифени панталони и не извика:

– Млък, Ратънбъри!

Смъмреното куче премина към сподавено ръмжене, изцяло насочено към Страйк.

– Торкил д’Амери – представи се русият мъж и приближи Страйк с протегната ръка. Под бледосините му очи личаха изявени торбички, а лъщящото му розово лице имаше вид, сякаш никога не се е нуждало от бръснач. – Не обръщайте внимание на кучето, голяма досада е.

– Корморан Страйк. А това е...

Робин тъкмо протягаше ръка, когато от къщата изхвръкна Кинвара с вехти бричове, избеляла тениска и разхвърчала се във всички посоки червена коса.

– За бога... съвсем нищо ли не знаете за конете? – писна тя към Страйк и Робин. – Защо профучахте с такава скорост по пътя?

– Трябва да си сложиш каска, ако ще влизаш там, Кинвара! – подвикна Торкил към отдалечаващата се жена, но тя гневно подтичваше напред, без да дава признаци, че го е чула. – Вината не е ваша – увери той Страйк и Робин, като извъртя очи нагоре в гримаса. – Не вземете ли пътя с висока скорост, ще пропаднете в някоя от проклетите дупки, ха-ха. Заповядайте... а, ето я и Изи.

Изи се показа от къщата, облечена в тъмносиня права рокля, все още със сапфиреното кръстче на врата си. За лека изненада на Робин тя прегърна Страйк, сякаш стар приятел бе дошъл да поднесе съболезнования.

– Здравей, Изи – каза той и отстъпи леко назад, за да се освободи от прегръдката й. – С Робин се познавате, разбира се.

– О, да, сега трябва да свикна да те наричам „Робин“ – каза Изи усмихната и целуна Робин по двете бузи. – Ще ме извиниш, ако сбъркам и те нарека Вениша, няма как да не се случи, защото още мисля за теб с това име. Чухте ли за семейство Уин? – попита, без да направи никаква пауза.

Те кимнаха.

– Това ужасно, ужасно човече – процеди Изи. – Радвам се, че Дела го е изритала. Но моля, заповядайте, влезте... Къде отиде Кинвара? – попита тя зет си, докато ги въвеждаше в къщата, която изглеждаше мрачна след ярката слънчева светлина вън.

– Проклетите коне пак се разлудуваха – отвърна Торкил през подновения лай на норфъкския териер. – А, не, чупката, Ратънбъри, оставаш отвън.

Той тръшна външната врата под носа на териера, който сега пък взе да дращи по нея и да скимти. Лабрадорът кротко пое по петите на Изи, която ги поведе през тъмен коридор с широки каменни стъпала към дневната вдясно.

Високи прозорци гледаха към ливадата за крикет и към гората. Когато влязоха, отвън през високата трева притичаха три руси до бяло деца, надаващи диви крясъци, след което се скриха от поглед. Както бяха подстригани и облечени, сякаш бяха дошли от четиресетте години.

– На Торкил и Физи са – изрече с обич Изи.

– Признавам се за виновен – обяви с гордост Торкил. – Жена ми е горе, ще ида да я доведа.

Когато Робин се извърна от прозореца, в носа я удари силен и замайващ аромат и кой знае защо събуди някакво напрежение у нея. Тогава забеляза ваза с лилиуми на маса зад канапето. По цвят подхождаха на избелелите завеси, някога алени, а сега избледнели до мътнорозово, и на разръфаните тапети, върху които по-ярки петна бележеха местата на свалени картини. Всичко бе овехтяло и износено. Над камината висеше една от малкото останали картини, на която бе изобразена част от конюшня и кобила с козина в кафяво и бяло, докосваща с нос съвсем бяло жребче, сгушено в сламата.

Под картината, толкова притихнал, че не го бяха забелязали веднага, стоеше Рафаел. С гръб към празното огнище, с ръце в джобовете на джинсите си, той изглеждаше повече италианец отвсякога в тази толкова английска стая с избелелите й възглавнички от дамаска и книги за градинарство, натрупани върху малка масичка, с нащърбените й китайски лампиони.

– Здравей, Раф – каза Робин.

– Здравей, Робин – отвърна той без усмивка.

– Това е Корморан Страйк, Раф – представи го Изи.

Рафаел не помръдна, така че Страйк отиде при него да се ръкуват, което Рафаел стори неохотно и мигом прибра ръка обратно в джоба си.

– С Физ току-що си приказвахме за семейство Уин – продължи Изи, която явно бе много заинтригувана от новината за раздялата на съпрузите. – Силно се надяваме той да си държи устата затворена, защото сега, когато татко вече го няма, може да дрънка каквото му хрумне и да му се размине, нали така?

– Разполагате със сведения срещу Уин, ако се опита – напомни й Страйк.

Тя му хвърли поглед, сияещ от благодарност.

– Прав си, разбира се, а не бихме ги имали, ако не беше ти... и Вениша, разбира се, тоест Робин – добави след кратка пауза.

– Торкс, долу съм! – раздаде се подвикване пред стаята и жена, която непогрешимо бе сестра на Изи, влезе гърбом, понесла натоварен поднос. Беше по-възрастна, силно луничава и с обветрена кожа, в русата й коса личаха сребристи нишки и носеше раирана риза, много подобна на тази на мъжа й, само че тя бе гарнирала своята с наниз перли. – Торкс! – ревна с все сила към тавана, при което накара Робин да подскочи. – Тук долу съм!

Тропна подноса върху широката тапицирана табуретка пред Раф и камината.

– Здравейте, аз съм Физи. Къде се дяна Кинвара?

– Суети се с конете – отвърна Изи, заобиколи канапето и седна. – Вероятно си търси оправдание да не е тук. Сядайте някъде двамата.

Страйк и Робин се настаниха на две изтърбушени кресла, поставени редом под прав ъгъл спрямо канапето. Пружините им очевидно се бяха износили още преди десетилетия. Робин усети погледа на Рафаел върху себе си.

– Из ми каза, че познаваш Чарли Камбъл – каза Физи на Страйк, докато наливаше чай за всички.

– Така е – отвърна Страйк.

– Късметлия – подхвърли току-що влезлият в стаята Торкил.

Страйк не показа, че го е чул.

– Запозна ли се с Джонти Питърс? – продължи Физи. – Приятел е на семейство Камбъл. Имаше нещо общо с полицията... Не, Баджър, това тук не е за теб... Торкс, какъв беше Джонти Питърс?

– Магистрат – отвърна на мига Торкил.

– Да, вярно, магистрат – каза Физи. – Е, познаваш ли се с Джонти, Корморан?

– Боя се, че не – отговори Страйк.

– Ожени се за онова прелестно момиче... как й беше името... Анабел. Много е активна в „Спасете децата“, миналата година получи Орден на Британската империя, напълно заслужен. О, но щом си близък със семейство Камбъл, непременно познаваш Рори Монкриф.

– Не го познавам – отвърна Страйк търпеливо, като се чудеше какво ли би казала Физи, ако споделеше с нея, че семейство Камбъл го бяха държали възможно най-далеч от приятели и близки. Вероятно в такъв случай би подхванала нещо от сорта: о, но тогава няма как да не си се срещал с Бейзъл Плъмли. Него не можеха да го търпят, отявлен алкохолик, затова пък жена му изкачи Килиманджаро като благотворителна акция за кучешката фондация...

Торкил бутна дебелия лабрадор встрани от бисквитите и той се потътри към ъгъла, където се просна за дрямка. Физи се настани на канапето между съпруга си и Изи.

– Не знам дали Кинвара има намерение да се връща – каза Изи. – По-добре да започваме.

Страйк попита дали семейството е научило нещо повече за хода на полицейското разследване. Последва съвсем кратка пауза, през която в стаята отекнаха далечните викове на децата откъм ливадата.

– Не знаем много повече от онова, което вече ти казах – отговори Изи, – макар май всички да имаме впечатлението... така ли е? – обърна се тя към останалите – ...че според полицията е самоубийство. От друга страна, очевидно виждат необходимостта да разследват щателно...

– Това е заради поста му, Изи – намеси се Торкил. – Все пак става дума за министър на Короната, така че ще обърнат повече внимание, отколкото за кого да е от улицата. Трябва да знаеш едно, Корморан – изрече той важно, като намести доста пълното си тяло върху канапето. – Съжалявам, момичета, но ще го кажа. Аз лично смятам, че наистина е самоубийство. Естествено, разбирам, че е трудно да се понесе такава идея. И не си мисли, че не съм доволен, задето ти се включваш – увери той Страйк. – Всичко, което ще успокои момичетата, е за добро. Но мъжкият контингент от семейството... а, Раф?... смятаме, че това е истината, тъстът ми просто е решил, че не може да продължи повече. Случва се. Явно не е бил съвсем с ума си. Нали, Раф? – повтори Торкил.

На Рафаел очевидно не му хареса намекнатата команда. Той игнорира зет си и се обърна директно към Страйк.

– Баща ми се държеше странно през последните седмици. Тогава не разбирах защо. Никой не ми каза, че е бил подложен на изнудване.

– За това няма да говорим – побърза да изрече Торкил. – Споразумяхме се. Такова е семейното решение.

Изи се обади тревожно:

– Корморан, знам, че искаше да знаеш за какво беше изнудван татко...

– Джаспър не е нарушил никакъв закон и толкова по въпроса – отсече Торкил. – Убеден съм, че си дискретен – каза той на Страйк, – но тези неща винаги се разчуват в крайна сметка. Не искаме отново да ни налетят от вестниците. Споразумяхме се за това, нали? – настоя той към жена си.

– Ами... да – отвърна Физи, която явно се бореше с колебания. – То се знае, не искаме всичко да излезе в пресата, но Джими Найт имаше основание да желае злото на татко, Торкс, и според мен е важно Корморан да знае поне за това. Знаеш ли, че е бил тук, в Улстън, тази седмица?

– Не – отвърна Торкил, – не го знаех.

– Да, госпожа Анкил го видяла – потвърди Физи. – Попитал я дали не е срещала брат му.

– Горкият Били – промълви Изи. – Не беше наред с главата. Е, то кой ли щеше да е, ако бе отгледан от Джако Кент? Татко бил навън с кучетата една вечер преди години – обърна се тя към Страйк и Робин – и видял Джако да рита Били, буквално да го рита в градината им. Момчето било голо. Като видял татко, Джако Кент престанал, то се знае.

Мисълта, че подобен инцидент е трябвало да бъде съобщен или на полицията, или на социалните служби, явно не беше хрумнала на Изи, нито пък на баща й. Сякаш Джако Кент и синът му бяха някакви диви горски създания, държащи се, за съжаление, по начин, присъщ за подобни животни.

– Мисля, че колкото по-малко се споменава Джако Кент, толкова по-добре – намеси се Торкил. – И ти казваш, че Джими е имал причина да желае злото на баща ви, Физ, но той в действителност искаше парите му, а да го убие със сигурност не би...

– И все пак, той беше ядосан на татко – заяви решително Физи. – Може, като е разбрал, че татко няма да плати, да му е паднала червена мъгла пред очите. Беше истинско божие наказание като тийнейджър – осведоми тя Страйк. – Отрано се захвана с крайнолява политика. Висеше в местната кръчма с братята Бутчър и разправяха на всички как торитата трябвало да бъдат бесени, влачени с коне и насечени на парчета, опитваше се да продава на хората „Социалистически труженик“...

Физи стрелна изкосо по-малката си сестра, която, както Страйк забеляза, бе твърдо решена да я игнорира.

– Открай време си беше размирник – заяви Физи. – Момичетата го харесваха, но...

Вратата на дневната се отвори и за очевидна изненада на останалите от семейството влезе Кинвара, зачервена и развълнувана. След като с известна трудност Страйк се надигна от изтърбушеното си кресло, протегна й ръка.

– Корморан Страйк, приятно ми е.

Кинвара имаше вид, сякаш би искала да пренебрегне тази дружелюбна увертюра, но нацупено стисна предложената ръка. Торкил придърпа стол иззад табуретката, а Физи наля още една чаша чай.

– Конете добре ли са, Кинвара? – попита сърдечно Торкил.

– Мистик отново е ухапал Романо – отвърна тя и стрелна злобно Робин, – така че пак се наложи да повикам ветеринаря. Разстройва се всеки път, когато някой кара прекалено бързо по пътя, иначе си е съвсем кротък.

– Не знам защо държиш жребците заедно, Кинвара – подхвърли Физи.

– Мит е, че не се погаждали – тросна й се Кинвара. – В дивата природа често се срещат стада само от жребци. Едно проучване в Швейцария доказва, че могат да съжителстват мирно, след като установят йерархията помежду си.

Тя говореше с догматична, почти фанатична убеденост.

– Тъкмо разправяхме на Корморан за Джими Найт – каза Физи на Кинвара.

– Мислех, че не искате да влизате в...

– Не за изнудването – побърза да се намеси Торкил, – а колко непоносим беше като младеж.

– О, ясно – промърмори Кинвара.

– Доведената ви дъщеря се тревожи, че той може да има нещо общо със смъртта на съпруга ви – каза Страйк, като внимателно следеше за реакцията й.

– Знам – подхвърли Кинвара с безразличие, а очите й проследиха Рафаел, който се отдели от камината, за да си вземе пакета „Марлборо“ от масичка с лампа върху нея. – Никога не съм познавала Джими Найт. Първия път, когато го зърнах, беше, като се появи в къщата преди година, за да говори с Джаспър. Под списанието има пепелник, Рафаел.

Доведеният й син запали цигарата си и се върна, понесъл пепелника, който остави на масичка до Робин, преди отново да заеме мястото си пред празното огнище.

– Тогава се започна изнудването – продължи Кинвара. – Джаспър не си беше у дома онази вечер, така че Джими говори с мен. Джаспър побесня, като се върна и му разправих.

Страйк зачака. Подозираше, че не е единственият в стаята, който си е помислил, че Кинвара може да наруши семейната клетва за мълчание и да изрече какво е казал Джими. Но тя се въздържа, тъй че Страйк извади бележника си.

– Ще възразите ли да ви задам няколко рутинни въпроса. Съмнявам се, че ще е нещо, за което от полицията вече да не са ви питали. Просто искам да си изясня няколко пункта, ако нямате нищо против. Колко ключа има за къщата на Ебъри Стрийт?

– Три, доколкото на мен ми е известно – отвърна Кинвара. Натъртването й подсказваше, че другите от семейството може да крият ключове от нея.

– И у кого бяха? – попита Страйк.

– Джаспър си имаше свой ключ – каза тя, – аз също и имаше един резервен, който Джаспър беше дал на чистачката.

– Как се казва тя?

– Изобщо не знам. Джаспър я освободи две седмици преди... преди да умре.

– И защо я уволни? – поинтересува се Страйк.

– Ако искате да знаете, отървахме се от нея, защото затягахме коланите.

– Тя от агенция ли беше пратена?

– О, не. Джаспър беше старомоден. Постави обява в един местен магазин и тя дойде да кандидатства. Мисля, че беше румънка или полякиня, или някаква такава.

– Имате ли адреса й?

– Не, Джаспър я нае и уволни. Аз дори не съм я виждала.

– Какво стана с нейния ключ?

– Седеше в кухненско чекмедже в къщата на Ебъри Стрийт, но след като умря, установихме, че Джаспър го е преместил в бюрото в службата си, където го беше заключил – отговори Кинвара. – От министерството ни го дадоха заедно с другите му лични вещи.

– Изглежда странно – коментира Страйк. – Някой знае ли защо може да го е направил?

Никой от останалите нямаше предложение по въпроса, но Кинвара каза:

– Винаги е треперел за сигурността, но напоследък стана съвсем параноичен. Освен когато опираше до конете, разбира се. Всички ключове за Ебъри Стрийт са от специален вид. Невъзможни за копиране.

– Трудни за копиране – поправи я Страйк, като нахвърля бележка, – но не и невъзможни, ако познаваш точните хора. Къде бяха другите два ключа по времето на смъртта му?

– Този на Джаспър беше в джоба на сакото му, а моят беше тук, в ръчната ми чанта – отвърна Кинвара.

– Ами контейнерът с хелий? – продължи Страйк с въпросите. – Някой знае ли кога е купен?

Тези думи бяха посрещнати с пълно мълчание.

– Да е имало парти? – настоя Страйк. – Може би за някое от децата?

– Никога – отвърна Физи. – Татко използваше къщата на Ебъри Стрийт за работа. Не е устройвал там парти, доколкото ми е известно.

– А вие, госпожо Чизъл? – обърна се Страйк към Кинвара. – Спомняте ли си случай...

– Не – прекъсна го тя. – Вече го казах на полицията. Джаспър трябва да го е купил сам, друго обяснение няма.

– Намериха ли касова бележка? Или такава за кредитна карта?

– Вероятно е платил в брой – услужливо предположи Торкил.

– Има и друго, което искам да изясня – каза Страйк, като следваше списъка, който си бе приготвил. – Става дума за телефонните разговори, които министърът е провел сутринта преди смъртта си. Очевидно се е обадил на вас, госпожо Чизъл, а после на теб, Рафаел.

Рафаел кимна. Кинвара каза:

– Искаше да знае сериозна ли съм била, като съм написала, че го напускам, и аз му отвърнах, че да. Не беше дълъг разговор. Аз не знаех... нямах представа коя е всъщност помощничката ви. Тя се появи отникъде, а Джаспър се държеше странно, като го питах за нея, и аз... разстроих се. Мислех, че нещо се случва там.

– Изненадахте ли се, че мъжът ви е чакал чак до сутринта, за да ви се обади по повод оставената бележка? – попита Страйк.

– Каза, че не я забелязал, като се прибрал.

– Къде я бяхте оставили?

– На нощното му шкафче. Сигурно се е върнал пиян вечерта. Той има... имаше навика да пие много, откакто започна онова с изнудването.

Норфъкският териер, затворен извън къщата, внезапно се появи пред един от високите прозорци и залая към тях.

– Проклето куче – промърмори Торкил.

– Липсва му Джаспър. Той си беше... неговото... куче...

Тя се изправи рязко и отиде да извади салфетки от кутия, поставена върху книгите за градинарство. Личеше, че всички изпитват неудобство. Териерът продължи да лае още и още. Спящият лабрадор се събуди и излая веднъж в отговор, преди едно от светлокосите деца да дотича и да викне към териера да иде да играе на топка с тях. Кучето хукна подире му.

– Браво на теб, Прингъл! – провикна се Торкил.

При отсъствието на лай лекото хлипане на Кинвара и шумовете от наместването на лабрадора отново за сън изпълниха стаята. На Робин безучастността на семейството й се видя крайно коравосърдечна.

– Тази картина пък откъде се взе? – попита Торкил, като се престори на заинтересуван и присви очи към конската сцена над главата на Рафаел. – Нова е, нали?

– Беше на Дрънкалото – отвърна Физи и също примижа към нея. – Домъкна куп конски неща, като дойде от Ирландия.

– Виждате ли това жребче? – втренчи се Торкил критично в картината. – Знаете ли на какво ми прилича? На смъртоносен бял синдром. Чували ли сте за него? – попита той жена си и балдъзата си. – На теб сигурно ти е известен, Кинвара – подхвърли, явно с убеждението, че най-благородно я приобщава към любезен разговор. – Чистобялото жребче изглежда здраво, като се роди, но е с дефект в червата. През тях не могат да минават изпражнения. Баща ми отглеждаше коне – обясни той на Страйк. – Страдащите от смъртоносен бял синдром не оцеляват. Трагедията е, че се раждат живи, така че кобилата ги храни, привързва се към тях, а после...

– Торкс – изрече напрегнато Физи, но беше твърде късно. Кинвара изскочи от стаята. Вратата се затръшна.

– Какво? – изненада се Торкил. – Какво толкова казах?

– Бебето – прошепна Физи.

– О, господи – отвърна той. – Съвсем забравих.

Изправи се и изпъна кадифените си панталони, сконфузен и настроен да се отбранява.

– Е, стига де – изрече не конкретно към някого. – Не можех да очаквам тя да го приеме по този начин. Коне на някаква тъпа картина!

– Знаеш я каква е за всичко, свързано с раждане – каза Физи. – Прощавайте – обърна се тя към Робин и Страйк. – Имаше бебе, което не оцеля. Много е чувствителна на темата.

Торкил се приближи до картината и се вгледа над главата на Рафаел в надписа на малка табелка, поставена върху рамката.

– „Скърбяща кобила“ – прочете. – Ето на, виждате ли – заяви с тържествуваща нотка. – Кончето е мъртво.

– Кинвара я харесва – обади се неочаквано Рафаел, – защото кобилата й напомня Лейди.

– Коя? – попита Торкил.

– Кобилата, дето имаше ламинит.

– Какво е ламинит? – поинтересува се Страйк.

– Заболяване на копитото – отговори му Робин.

– О, ти яздиш ли? – попита оживено Физи.

– Яздех някога.

– Ламинитът е сериозно заболяване – зае се да обяснява Физи на Страйк. – Може да ги осакати. Имат нужда от много грижи, а понякога нищо не може да се направи и най-милостиво е...

– Мащехата ми се грижи за тази кобила седмици наред – обърна се Рафаел към Страйк, – ставаше посред нощ да ходи при нея и прочие. Баща ми изчака...

– Раф, това няма никаква връзка с нищо – обади се Изи.

– ...изчака – продължи упорито Рафаел, – докато Кинвара излезе един ден, повика ветеринаря тайно от нея и го накара да умъртви коня.

– Лейди страдаше – възрази Изи. – Татко ми каза за състоянието й. Чист егоизъм е било да бъде поддържана жива.

– Е, тъй или иначе – додаде Рафаел, загледан към поляната отвъд прозорците, – ако аз бях излязъл и заварех с връщането си трупа на животно, което съм обичал, също бих посегнал към най-близкия тъп инструмент.

– Раф, моля те! – настоя Изи.

– Ти си тази, която поиска това, Изи – изтъкна той с мрачно задоволство. – Наистина ли мислиш, че господин Страйк и прелестната му сътрудничка няма да открият Теган и да говорят с нея? Скоро ще разберат какъв гадняр можеше да бъде татко.

– Раф! – подвикна остро Физи.

– По-кротко, стари друже – присъедини се и Торкил с фраза, която Робин никога не бе очаквала да срещне извън книга. – Цялата тази история е крайно разстройваща, но няма нужда от такова поведение.

Като пренебрегна всички тях, Рафаел отново се обърна към Страйк.

– Предполагам, че следващият ви въпрос ще е какво ми е казал баща ми, когато ми се обади онази сутрин.

– Точно така – потвърди Страйк.

– Поръча ми да дойда тук – каза Рафаел.

– Тук? – повтори Страйк. – В Улстоун?

– Тук – натъртено отвърна Рафаел. – В тази къща. Каза, че се бои да не би Кинвара да извърши нещо глупаво. Звучеше странно, някак замаян. Като с тежък махмурлук.

– Ти как изтълкува „нещо глупаво“? – попита Страйк с готова над листа химикалка.

– На нея й беше навик да заплашва как ще посегне на живота си – отвърна Раф, – така че това трябва да е било. Или пък се е боял тя да не подпали и малкото, което му беше останало – той направи жест, с който обхвана неугледната стая. – Както виждате, то не е много.

– Каза ли ти, че тя се кани да го напусне?

– Останах с впечатление, че нещата между тях са обтегнати, но не си спомням точните му думи. Не говореше много членоразделно.

– Ти изпълни ли каквото той те помоли? – осведоми се Страйк.

– Да – отговори Рафаел. – Качих се на колата си като послушен син, карах чак дотук и заварих Кинвара жива и здрава в кухнята да беснее заради Вениша... тоест Робин – поправи се той. – Както може да сте схванали, Кинвара си мислеше, че татко я чука.

– Раф! – викна в негодувание Физи.

– Не е нужен такъв език – обади се Торкил.

Всички внимателно избягваха да срещнат погледа на Робин. Тя знаеше, че се е изчервила.

– Изглежда странно, нали? – каза Страйк. – Баща ти те кара да пътуваш чак до Оксфордшър, а е имало хора много по-близо, които би могъл да помоли да наглеждат жена му. Не чух ли, че през нощта тук е имало някой друг?

Изи се намеси, преди Рафаел да е успял да отговори.

– Теган беше тук онази нощ, момичето от конюшнята. Защото Кинвара не желаеше да оставя конете без гледач – добави тя и продължи, правилно предугадила следващия въпрос на Страйк. – Боя се, че никой не разполага с адрес, където да я откриеш, защото Кинвара се скарала с нея веднага след като татко умря и Теган си отишла. Нямам представа къде работи сега. Но не забравяй – наведе се тя напред и продължи, като наблягаше на следващите си думи, – че Теган вероятно е била дълбоко заспала, когато Кинвара твърди, че се е върнала тук. Това е голяма къща. Кинвара може да каже, че се е върнала по всяко време, а Теган няма как да е знаела.

– Ако Кинвара е била с него в къщата на Ебъри Стрийт, защо той би ме карал да дойда при нея тук? – попита Рафаел, изгубил търпение. – И как си обясняваш, че тя е успяла да ме изпревари и да пристигне преди мен?

Изи имаше вид, сякаш би искала да обори думите му, само че не можеше да измисли отговор. Сега на Страйк му стана ясно защо Изи му бе казала, че съдържанието на телефонния разговор между Чизъл и сина му „не е от значение“. Той още повече подкопаваше хипотезата, че Кинвара е убийца.

– Как е фамилията на Теган? – попита детективът.

– Бутчър – отвърна Изи.

– Някаква връзка с братята Бутчър, с които се е мотаел Джими Найт? – осведоми се Страйк.

На Робин й се стори, че тримата на канапето избягват да се погледнат в очите. Заговори Физи.

– Всъщност да, но...

– Мога да се опитам да се свържа със семейството и да ги помоля за номера на Теган – каза Изи. – Да, ще го направя, Корморан, и ще ти съобщя какъв е резултатът.

Страйк отново се обърна към Рафаел.

– Веднага ли тръгна, след като баща ти те помоли да идеш при Кинвара?

– Не, първо хапнах нещо, после взех душ – отвърна Рафаел. – Не бях особено нетърпелив да си имам вземане-даване с нея. Не сме си любимци един на друг. Пристигнах тук някъде към девет.

– И колко дълго остана?

– В крайна сметка седях тук с часове – отвърна тихо Рафаел. – Дойдоха двама полицаи и донесоха новината, че татко е мъртъв. Нямаше как да си тръгна веднага след това, нали? Кинвара почти припадна...

Вратата отново се отвори, влезе Кинвара и отново се насочи към стола си с твърда облегалка с изопнато лице и стиснала хартиени салфетки в ръка.

– Имам само пет минути – заяви тя. – Ветеринарят току-що се обади, в района е, така че ще се отбие да види Романо. Не мога да остана.

– Може ли аз да попитам нещо? – обърна се Робин към Страйк. – Знам, че вероятно нищо не е – изрече тя към присъстващите като цяло, – но на пода до министъра, когато го открих, имаше малка синя тубичка с хомеопатични таблетки. А някак не ми изглежда логично човек като него да прибягва към хомеопатия...

– Какви таблетки точно? – попита остро Кинвара за изненада на Робин.

– Лахесис – отвърна тя.

– В малка синя тубичка?

– Точно така. Ваши ли бяха?

– Да, мои бяха!

– И сте ги оставили в къщата на Ебъри Стрийт? – попита Страйк.

– Не, изгубих ги преди седмици... но никога не съм ги държала там – допълни, като се мръщеше по-скоро на себе си, отколкото на останалите. – Купих ги в Лондон, защото в аптеката в Улстоун ги нямаха.

Отново се намръщи и очевидно възстановяваше наум събитията.

– Помня, че лапнах две пред аптеката, за да проверя дали ще ги вкуси, ако ги сложа в храната му...

– Моля, какво? – прекъсна я Робин, несигурна дали е чула правилно.

– В храната на Мистик – уточни Кинвара. – Канех се да ги дам на Мистик.

– Възнамерявала си да дадеш хомеопатични таблетки на кон? – изрече Торкил с тон, който подканваше всички да се съгласят колко е смешно.

– На Джаспър също му се видя смехотворна идея – промълви разсеяно Кинвара, още потънала в спомените си. – Да, отворих ги веднага, след като платих за тях, изпих две и – тя изобрази действието си с жест – после пъхнах тубичката в джоба на сакото си, но когато се прибрах у дома, там ги нямаше вече. Мислех, че съм ги изпуснала някъде...

После тя ахна леко и се изчерви, като че изправена пред някакво дълбоко лично осъзнаване. Като се усети, че всички я гледат, заговори:

– В онзи ден пътувах от Лондон към дома с Джаспър. Срещнахме се на гарата и заедно се качихме на влака. Той ги е извадил от джоба ми. Откраднал ги е, та да не мога да ги дам на Мистик!

– Кинвара, недей, стигаш до пълен абсурд! – изсмя се кратко Физи.

Рафаел внезапно смачка цигарата си в порцелановия пепелник до лакътя на Робин. Явно с мъка се въздържаше от коментар.

– Купихте ли си отново? – обърна се Робин към Кинвара.

– Да – отговори й тя и изглеждаше дезориентирана от шока, макар Робин да намираше заключението й за случилото се с хапчетата за много странно. – Само че бяха в различна опаковка. Синята тубичка е онази, която купих най-напред.

– Хомеопатията не е ли само плацебо ефект? – попита Торкил, без да адресира въпроса си към някого конкретно. – Как може кон...?

– Торкс – процеди Физи през стиснати зъби. – Замълчи.

– Защо мъжът ви би откраднал от вас тубичка с хомеопатични таблетки? – полюбопитства Страйк. – Изглежда ми...

– Проява на безсмислена злоба? – подсказа Рафаел, застанал със скръстени ръце под картината с мъртвото конче. – Просто защото си толкова убеден, че ти си прав, а другият човек греши, ти е позволено да ги спреш да извършат нещо безвредно?

– Раф – побърза да се намеси Изи, – знам, че си разстроен...

– Не съм разстроен, Из – отвърна Рафаел. – В действителност е много освобождаващо да се връщам към гадориите, които татко вършеше приживе...

– Достатъчно, момче! – обади се Торкил.

– Няма да ме наричаш „момче“ – заяви Рафаел, докато изтръскваше нова цигара от пакета си. – Ясно ли е? Няма да ме наричаш „момче“, мамка му.

– Трябва да извините Раф – изрече Торкил високо към Страйк, – яд го е на покойния ми тъст заради завещанието.

– Аз вече знаех, че съм изключен от завещанието – тросна му се Рафаел и посочи към Кинвара. – Тя се погрижи за това!

– На баща ти изобщо не му бе нужно аз да го убеждавам, гарантирам ти! – заяви Кинвара вече с алено лице. – Бездруго си имаш предостатъчно пари, майка ти те глези донемайкъде. – Обърна се към Робин. – Майка му изтръска Джаспър колкото можа, а после го заряза заради търговец на диаманти...

– Може ли да задам още няколко въпроса – подвикна Страйк, преди побеснелият Рафаел да успее да заговори.

– Ветеринарят ще дойде за Романо след минута – съобщи Кинвара. – Трябва да се връщам в конюшнята.

– Само два въпроса и приключвам – увери я Страйк. – Да са ви изчезвали таблетки амитриптилин? Предписани са ви с рецепта, нали?

– От полицията ме питаха за това. Може и да съм изгубила някои – отвърна Кинвара с дразнеща отнесеност. – Но няма как да съм сигурна. Имаше една кутийка, за която смятах, че съм я изгубила, а после я намерих отново и вътре нямаше толкова хапчета, колкото бяха преди по мои спомени. Знам, че си мислех как трябва да оставя една опаковка в къщата на Ебъри Стрийт, в случай че си забравя лекарството, когато пътувам в Лондон, но когато от полицията ми зададоха въпроса, не можах да си спомня направила ли съм го наистина, или не.

– Значи не можете да се закълнете, че са ви изчезнали хапчета?

– Не – отвърна Кинвара. – Джаспър може да е откраднал няколко, но не мога да го твърдя със сигурност.

– Нахлували ли са отново в градината след смъртта на съпруга ви? – попита Страйк.

– Не, нищо такова нямаше – отговори Кинвара.

– Чух, че приятел на съпруга ви се опитал да му позвъни рано в сутринта, когато е починал, но не могъл да се свърже. Случайно да знаете кой е този приятел?

– О... да. Бил е Хенри Дръмънд – каза Кинвара.

– А кой е той?

– Търговец на картини, много стар приятел на татко – намеси се Изи. – Рафаел поработи при него за известно време... нали, Раф? Докато не дойде да помага на татко в парламента.

– Не виждам какво общо има Хенри с всичко това – обади се Торкил с гневно изсмиване.

– Е, мисля, че това беше всичко – каза Страйк, пренебрегнал думите му, и затвори бележника си. – Само бих искал да знам дали според вас смъртта на съпруга ви е самоубийство, госпожо Чизъл.

Ръката й, с която държеше салфетката, потрепна леко.

– Никой не се интересува какво мисля аз – промърмори.

– Уверявам ви, че аз се интересувам – каза Страйк.

Очите на Кинвара пробягаха към Рафаел, загледан смръщено към поляната, а после към Торкил.

– Е, ако искате мнението ми, Джаспър сътвори голяма глупост точно преди...

– Кинвара – остро я прекъсна Торкил – съветвам те да не...

– Не ме интересуват твоите съвети! – извърна се тя към него с присвити очи. – Не докараха ли тъкмо те семейството до финансова разруха?

Физи стрелна през Изи към мъжа си предупредителен поглед да не отговаря. Кинвара отново се обърна към Страйк.

– Малко преди смъртта си мъжът ми провокира някого, след като го бях предупредила, че не бива да го прави с този човек...

– За Герайнт Уин ли говорите? – попита Страйк.

– Не – отвърна Кинвара, – но сте близо. Торкил не иска да казвам нищо за това, защото засяга добрия му приятел Кристофър...

– Мътните да го вземат! – избухна Торкил. Изправи се на крака и отново подръпна кадифените си панталони с цвят на горчица. – Бога ми, нима ще въвличаме външни хора в тези фантасмагории? И какво общо има Кристофър, по дяволите? Тъстът ми се самоуби! – изрече той на висок глас към Страйк, след което се извъртя към жена си и сестра й. – Търпях тази глупост, защото вие, момичета, искате да намерите душевен покой, но честно казано, ако ще поведе в такава посока...

Изи и Физи нададоха дружни възгласи в опит да го успокоят и да оправдаят себе си и насред цялата шумотевица Кинвара стана от стола, отметна назад дългата си червена коса и тръгна към вратата, като остави у Робин силното впечатление, че напълно преднамерено бе метнала тази бомба в разговора. На вратата тя спря и всички обърнаха глави към нея, сякаш ги бе повикала. С тънкия си детински глас Кинвара заяви:

– Всички идвате в тази къща, сякаш сте истинските й собственици, а аз съм гостенка, но Джаспър каза, че мога да живея тук до последния си час. А сега трябва да се видя с ветеринаря и когато се върна, искам всички да сте се махнали. Не сте добре дошли вече.