Смъртоносно бяло

3

Докато вървеше по непознатата Детфърд Стрийт, Робин изпита моментна лекота, после се зачуди кога последно се бе чувствала така и осъзна, че е било преди повече от година. Придобила енергия и ентусиазъм от следобедното слънце, от многоцветните витрини, от общата шумотевица наоколо й, в момента тя ликуваше от факта, че никога вече няма да стъпи в клиниката „Вилиърс Тръст“.

Терапевтката й бе недоволна, че тя прекъсва лечението.

– Препоръчахме пълен курс – бе й припомнила.

– Знам – отвърна й Робин, – но за съжаление, не виждам каква още полза би могло да ми донесе.

Терапевтката й отправи студена усмивка.

– Когнитивната поведенческа терапия беше чудесна – каза Робин. – Облекчи тревожността, ще продължа с това...

Тя пое дълбоко дъх с поглед, прикован към сандалите с нисък ток на жената, а после се насили да го насочи към очите й.

– ...само че не намирам тази част полезна.

Последва ново мълчание. След пет сеанса Робин привикна към такива. В нормален разговор би било сметнато за невъзпитано или пасивно-агресивно поведение да се правят такива дълги паузи и просто да се гледа другия човек в очакване той да заговори, но бе научила, че при психодинамичната терапия това бе стандарт.

Лекарят на Робин й бе дал направление за безплатна терапия по здравна каса, но списъкът на чакащите беше толкова дълъг, че тя реши с неохотната подкрепа на Матю да си плати за курса. Знаеше, че Матю едва се въздържа да не й каже как идеалното разрешение би било просто да се откаже от службата, която й бе докарала посттравматичен синдром и за която по негово мнение й се плащаше твърде малко, съпоставено с опасностите, на които бе изложена.

– Разбирате ли – продължи Робин с речта, която си бе подготвила, – животът ми е препълнен с хора, уверени, че знаят кое е най-доброто за мен.

– Е, да – подхвана терапевтката с маниер, който Робин би окачествила като снизходителен извън стените на клиниката, – вече го обсъдихме...

– ...и...

Робин по природа беше сговорчива и любезна. От друга страна, постоянно бе подтиквана от терапевтката да изрича неразкрасената истина в тази мрачна стаичка с банално растение в убитозелена саксия и кутия салфетки голям размер върху ниска масичка от чамово дърво.

– ...и честно казано – довърши тя, – чувствам и вас като един от тях.

Поредната пауза.

– Е – изрече терапевтката с кратък смях, – все пак аз съм тук да ви помогна да стигнете сама до изводи за...

– Да, но го правите, като през всичкото време ме тласкате – отвърна Робин. – С войнствен маниер. Оспорвате всичко, което кажа.

Робин затвори очи, внезапно обзета от тежка умора. Мускулите я боляха. Беше прекарала цялата седмица да тътри опаковани плоскости за мебели, да вади книги от кашони, да окачва картини.

– Излизам оттук с усещането, че съм въртяна на шиш – продължи Робин. – Връщам се у дома при съпруга си и той прави същото. Тормози ме с намусено мълчание и ме критикува за всяка дреболия. После се обаждам на майка ми и получавам нова доза от същото. Единственият човек, който не ми натяква непрекъснато да се взема в ръце, е... – Тя млъкна рязко, после довърши – ...моят съдружник в службата.

– Господин Страйк – с мил гласец изрече терапевтката.

Тема на постоянно пререкание между Робин и терапевтката бе отказът на Робин да обсъжда отношенията си със Страйк, освен за да потвърди, че той не знаеше колко силно й е въздействал случаят с Шакълуелския изкормвач. Заяви твърдо, че личните им отношения не са свързани с настоящите й проблеми. Оттогава терапевтката заговаряше за него във всеки сеанс, но Робин упорито отказваше да говори по темата.

– Да, той – потвърди сега.

– Според собственото ви признание не сте споделили с него пълната степен на тревожността си.

– Е, дойдох днес само да ви съобщя, че напускам курса – каза Робин, като игнорира последния коментар. – Както споменах, намирам когнитивната поведенческа терапия полезна и ще продължа с упражненията.

Терапевтката очевидно негодуваше, че Робин отказва дори да изседи пълния час, но Робин си беше платила за целия сеанс, тъй че се почувства свободна да си тръгне и да се възползва от един час подарено време, както го приемаше. Намираше, че има оправдание да не забърза към къщи, та отново да се залови да разопакова, а да си купи фунийка сладолед и да му се наслади, докато се скиташе по слънчевите улици на новия си район.

Гонеше собствената си веселост като пеперуда, защото се боеше, че може да й избяга, и зави по тиха улица, като направи усилие да се съсредоточи да възприеме непознатата обстановка. Та нали бе толкова доволна да напусне стария им апартамент в Уест Ийлинг с многото му лоши спомени. По време на процеса на Шакълуелския изкормвач бе станало ясно, че той бе следил и наблюдавал Робин много по-дълго време, отколкото тя беше подозирала. От полицията й казаха дори, че според тях той се бе навъртал около Хейстингс Роуд и се бе крил зад паркирани коли на метри от входната й врата.

Но колкото и отчаяно да желаеше да се махне, с Матю им бе отнело единайсет месеца да си намерят ново жилище. Главният проблем беше, че Матю настояваше „да се изкачи нагоре в йерархията на недвижима собственост“, след като имаше по-добре платена нова работа и бе получил наследство от покойната си майка. Родителите на Робин също бяха изразили готовност да им помогнат предвид ужасните асоциации в стария апартамент, но Лондон беше кошмарно скъп. На три пъти Матю бе хвърлял око на апартаменти, които, реално погледнато, бяха далеч над възможностите им. И трите пъти Робин би могла да му каже, че тези жилища биха се продали за хиляди лири повече от онова, което те можеха да предложат.

– Пълен абсурд! – все повтаряше той. – Не струва толкова!

– Струва колкото хората са готови да платят – отвръщаше Робин, смаяна, че той като счетоводител не схващаше оперирането на пазарните сили. Тя самата бе готова да се премести все едно къде, дори в единична стая, само за да избяга от сянката на убиеца, който продължаваше да я преследва в сънищата й.

Тъкмо когато се канеше да се върне с ускорена крачка към главната улица, погледът й бе привлечен от отвор в тухлена стена с колони от двете му страни с най-странните шпилове отгоре им, които бе виждала.

Представляваха два гигантски черепа от ронещ се камък върху кости, а зад тях се виждаше висока квадратна кула. Когато се приближи да разгледа празните черни очни кухини, Робин си помисли, че такива шпилове биха седели на място пред пиратско имение в някой фентъзи филм. Надзърна през отвора и видя църква и покрити с мъх гробове сред градина, в която с пълна сила цъфтяха рози.

Тя си дояде сладоледа, докато се разхождаше около „Сейнт Никълъс“, странно съчетание на сграда от червени тухли от старата школа и кула от груба каменна зидария. Накрая седна на една нагорещена от слънцето пейка, изпъна болезнения си гръб, пое дълбоко разкошния аромат на затоплени рози и асоциацията веднага я пренесе против волята й към хотелския апартамент в Йоркшър почти преди година, когато букет от кървавочервени рози бе станал свидетел на събитията, развили се, след като заряза Матю на дансинга по време на сватбеното си тържество.

Матю, баща му, леля Сю, родителите на Робин и брат й Стивън се бяха стълпили в младоженския апартамент, където Робин се беше оттеглила, за да избяга от гнева на Матю. Тъкмо преобличаше булчинската си рокля, когато те нахълтаха един след друг, всичките настояващи да узнаят какво става.

Последва истинска какофония. Стивън, пръв осъзнал какво бе направил Матю, като бе изтрил обажданията от Страйк, му се развика. Джефри пиянски настояваше да знае защо изобщо Страйк е бил допуснат да остане за вечерята, след като не бе отговорил утвърдително на поканата. Матю крещеше на всички им да се махат, че това е между него и Робин, а леля Сю повтаряше отново и отново:

– Никога не бях виждала булка да хукне насред първия си брачен танц. Никога. Ама никога!

Когато на Линда най-после й се изясни какво беше направил Матю, тя също го нападна с упреци. Джефри скочи в защита на сина си и настоя Линда да му обясни защо иска дъщеря й да работи отново при човека, допуснал тя да бъде намушкана с нож. Цъфна и Мартин, много пиян, и взе да налита да бие Матю по неизвестни за никого причини, а Робин се заключи в банята, където повърна най-изненадващо, тъй като не бе хапнала почти нищо през целия ден.

Пет минути по-късно беше принудена да отвори на Матю, тъй като от носа му течеше кръв и там, докато семействата им си крещяха в съседната стая, Матю с притисната към ноздрите тоалетна хартия я помоли да замине с него на Малдивите не като на меден месец, вече не, а за да си изяснят нещата насаме, „далеч от всичко това“, както се изрази, като направи жест към източника на олелията.

– Ще се стълпят и репортери – добави той обвинително. – Ще те погнат покрай тази история с Изкормвача.

Очите му бяха студени над окървавената тоалетна хартия, бесен й беше, задето го бе унижила на дансинга, гневеше се на Мартин, че го беше ударил. Нищо романтично нямаше в поканата му да се качи на самолета. Предлагаше конференция, шанс за спокойно обсъждане. Ако след сериозно обмисляне стигнеха до извода, че бракът е бил грешка, щяха да се приберат у дома след две седмици, да направят съвместно съобщение и всеки да тръгне по свой път.

В този момент нещастната Робин с пулсираща от болка ръка, разтърсена до дъното на душата си от чувствата, изпитани в прегръдката на Страйк, наясно, че вероятно и в този момент репортери се опитваха да я издирят, видя Матю ако не като съюзник, то поне като изход за бягство. Мисълта да се качи на самолет и да отлети далеч от цунамито на любопитство, клюки, гняв, загриженост и нежелани съвети, за което знаеше, че ще я връхлети, докато останеше в Йоркшър, силно я привлече.

И тъй, те заминаха, като почти не си проговориха по време на полета. Никога не попита Матю за какво си бе мислил през тези дълги часове. Знаеше само, че тя самата бе мислила за Страйк. Отново и отново се връщаше към спомена за прегръдката им, докато гледаше облаците да се плъзгат покрай илюминатора.

„Влюбена ли съм в него?“, бе се питала постоянно, но без да стигне до категоричен отговор.

Размишленията й по темата продължиха дни наред и тя не можеше да разкрие душевните си мъки на Матю, докато ходеха по белите плажове и обсъждаха напрежението, появило се помежду им. Матю спеше на дивана в дневната, а Робин – под балдахина на мрежата срещу комари над двойното легло на горния етаж. Понякога се караха, друг път потъваха в обидено и гневно мълчание. Матю следеше телефона на Робин, постоянно искаше да знае къде е, вземаше го и го проверяваше и тя знаеше, че търси обаждания и съобщения от шефа й.

Онова, което допълнително влошаваше нещата, бе, че такива нямаше. Очевидно Страйк не проявяваше интерес да говори с нея. Прегръдката на стълбите, към която мисълта й припкаше като куче към насладата от опикан уличен стълб, явно бе означавала много по-малко за него, отколкото за нея.

Вечер след вечер Робин се разхождаше сама по брега, заслушана в шумното дишане на морето с потяща се под гумената шина ръка и без телефон – оставяше го във вилата, та Матю да няма причина да я следи, за да провери дали не разговаря тайно със Страйк.

Но на седмата вечер, докато Матю си седеше във вилата, тя реши да се обади на Страйк. Почти без да го признава пред себе си, беше скроила план. В бара имаше стационарен телефон, а тя знаеше наизуст номера в офиса. От него обаждането щеше да се прехвърли автоматично към мобилния телефон на Страйк. Сама не знаеше какво щеше да му каже, щом се свържеше с него, но знаеше, че чуеше ли го да заговори, истината за собствените й чувства щеше да се разкрие пред нея. Когато телефонът зазвъня в далечния Лондон, устата на Робин пресъхна.

Насреща вдигнаха, но за няколко секунди никой не проговори. Робин се вслуша в звуците от движения, после чу кикот и най-сетне някой заприказва:

– Ало? Тук е Корми-Порни...

Жената избухна в дрезгав смях, а някъде в далечина се обади Страйк – хем развеселен, хем ядосан и много пиян:

– Дай ми го! Сериозно ти казвам, дай го тук...

Робин тръшна слушалката на вилката. По лицето и гърдите й беше избила пот. Чувстваше се засрамена, глупава, унизена. Той беше с друга жена. Смехът бе непогрешимо интимен. Непознатото момиче се закачаше с него, вдигна телефона му, нарече го „Корми“ (колко просташко!).

Реши, че ще отрече да му е звъняла, ако някога Страйк я попиташе за неосъществилия се разговор. Щеше да лъже, без да й мигне окото, и да се преструва, че не знае за какво говори той...

Женският глас по телефона й бе подействал като силен шамар. Щом Страйк можеше да вкара някоя в леглото си толкова скоро след прегръдката им – а тя бе готова да се обзаложи на живота си, че момичето, което и да беше то, или беше спало със Страйк, или се канеше да го направи, – значи, не седеше в Лондон да страда заради чувства към Робин Елакот.

От солта по устните си се почувства жадна, докато вървеше в нощта и оставяше дълбока диря в пясъка, която вълните неуморно заличаваха зад нея. Възможно ли беше, запита се, след като най-сетне се наплака, да бъркаше признателност и приятелство с нещо по-дълбоко? Да бе взела топлото чувство към човека, дал й работата, с любов към него? Разбира се, тя се възхищаваше на Страйк и бе силно привързана към него. Преживели бяха много вълнуващи моменти заедно, така че бе естествено да го чувства близък, но беше ли това любов?

Сама в топлата и препълнена с жужащи комари нощ, докато вълните въздишаха край брега, а тя потъркваше болящата я ръка, Робин си напомни мрачно, че бе имала много малък опит с мъже за жена с наближаващ двайсет и осми рожден ден. Само Матю бе познавала, той бе единственият й сексуален партньор, нейно сигурно убежище в продължение на десет дълги години. Ако бе развила увлечение към Страйк – ето, дори използва старомодна дума, по-подходяща за майка й, – не бе ли това също естествен страничен ефект от липсата на разнообразие и експериментиране, на каквото се радваха повечето жени на нейната възраст? След като тъй дълго бе останала вярна на Матю, не можеше ли да се очаква, че един ден ще отвори очи да види наличието на други варианти? Не бе ли крайно време да забележи, че Матю не беше единственият мъж на света? Страйк, каза си, бе просто човекът, с когото прекарваше най-много време, и нормално бе тъкмо върху него да проектира любопитството си, неудовлетворението си от Матю?

След като вкара ум и разум в онази част от себе си, която копнееше за Страйк, в осмата вечер от сватбеното им пътешествие тя стигна до трудно решение. Искаше да се приберат у дома по-рано и да съобщят на семействата си, че се разделят. Трябваше да каже на Матю, че не е свързано с никой друг, а след мъчителни и сериозни разсъждения е стигнала до извода, че не си подхождат достатъчно, за да останат женени.

Още си спомняше смесените чувства на паника и малодушие, когато отваряше вратата на вилата, приготвила се за разправия, до каквато така и не се стигна. Матю седеше отпуснат на дивана и като я видя, отрони:

– Мамо?

Лицето, ръцете и краката му лъщяха от пот. Когато пристъпи към него, забеляза, че вените му от вътрешната страна на ръката бяха грозно черни, сякаш някой ги бе напълнил с мастило.

– Мат?

Като я чу, той се усети, че тя не е покойната му майка.

– Не се... чувствам... добре, Роб.

Тя се втурна към телефона, позвъни в хотела и помоли да пратят лекар. Докато той пристигне, Матю ту изпадаше в делириум, ту идваше на себе си. Откриха драскотина върху опакото на дланта му и разтревожени стигнаха до предположението, че може да е тетанус, и Робин прецени по израженията на лекаря и сестрата, че положението е сериозно. Матю постоянно виждаше фигури в сенчестите ъгли на вилата, хора, които ги нямаше.

– Кой е това? – все питаше Робин. – Кой стои там?

– Няма никой, Мат.

Държеше ръката му, докато лекарят и сестрата обсъждаха постъпване в болница.

– Не ме оставяй, Роб.

– Няма да те оставя.

Имаше предвид, че няма да иде никъде в този момент, не че ще остане завинаги, но Матю се разплака.

– О, слава богу. Мислех си, че ще ме напуснеш... Обичам те, Роб. Знам, че оплесках нещата, но те обичам.

Лекарят даде на Матю антибиотици за през устата и отиде да проведе телефонни разговори. Матю със замъгленото си съзнание се вкопчи в жена си и я обсипа с благодарности. От време на време изпадаше в състояние, когато отново му се струваше, че вижда движещи се из стаята фигури, още на два пъти промърмори нещо за покойната си майка. Сама в кадифената чернота на тропическата нощ, Робин слушаше как крилати насекоми се блъскат в мрежата на прозорците, като ту успокояваше, ту наблюдаваше мълчаливо мъжа, когото бе обичала още от седемнайсетгодишна.

Не се оказа тетанус. През следващите двайсет и четири часа инфекцията реагира на антибиотиците. Когато се съвзе от внезапната и тежка болест, Матю постоянно я наблюдаваше, слаб и уязвим, какъвто не го бе виждала, боящ се, както й бе ясно, че обещанието й да остане е само временно.

– Не може да захвърлим всичко, нали? – питаше я от леглото, което лекарят бе настоял да не напуска. – Всички тези години...

Тя го остави да приказва за добрите времена, за споделените им преживявания и си припомняше наум за кискащото се момиче, което бе нарекло Страйк „Корми“. Представяше си как се връща у дома и иска анулиране на брака, тъй като той все още не беше консумиран. Припомни си парите, похарчени от родителите й за сватбения ден, който й беше ненавистен.

Пчели жужаха около розите в църковния двор, докато Робин се чудеше за хиляден път къде щеше да е сега, ако Матю не се беше одраскал на корал. Повечето от вече прекратените й сеанси по психотерапия бяха изпълнени с нуждата да говори за съмненията, които я бяха преследвали още откакто се съгласи да остане омъжена.

В последвалите месеци и особено когато с Матю се разбираха сносно, й изглеждаше, че е постъпила правилно, като е позволила справедлив пробен срок на брака им, но никога не забравяше да мисли за него като за изпитателен срок и това само по себе си понякога водеше до безсънни нощи, до упреци към себе си, че е претърпяла жалък провал да се изтръгне на свобода след оздравяването на Матю.

Никога не обясни на Страйк какво се беше случило, защо се бе съгласила да се опита да поддържа брака си. Може би тъкмо заради това приятелството им бе станало толкова хладно и дистанцирано. Когато се върна от сватбеното си пътешествие, завари Страйк променен към нея. Даде си сметка, че вероятно и тя бе променена към него заради онова, което чу по линията при отчаяното си телефониране от бара на Малдивите.

– Е, значи реши да се задържиш – подхвърли той намръщено след поглед към венчалната халка на пръста й.

Тонът му я бе уязвил, както и фактът, че никога не я попита защо полага усилия, никога не зададе въпрос за семейния й живот от този момент нататък, не направи и най-бегъл намек за прегръдката им на стълбите.

Дали защото Страйк специално подреждаше нещата така, не бяха работили заедно по случай след този с Шакълуелския изкормвач. В подражание на по-старшия си съдружник Робин се отдръпна в хладен професионализъм.

Но понякога се притесняваше, че той вече не я цени като някога, след като се бе показала конвенционална и страхливка. Преди няколко месеца бяха провели неловък разговор, в който той й предложи да си вземе отпуск и попита дали се чувства напълно възстановена след нападението с нож. Тя го прие като презрително заключение, че не е достатъчно смела, и се уплаши, че отново ще бъде изтикана в периферията, ще изгуби единствената част от живота си, която в момента й носеше удовлетворение. Затова настоя, че се чувства съвсем добре, и удвои професионалните си усилия.

Оставеният без звук телефон в чантата й завибрира. Робин го извади и погледна да види кой й звъни. Страйк. Забеляза също, че се бе обаждал и по-рано, докато тя ликуващо се бе сбогувала с клиниката „Вилиърс Тръст“.

– Здравей – каза му. – Предишния път съм пропуснала обаждането ти, прощавай.

– Не е проблем. Местенето добре ли мина?

– Напълно – отвърна тя.

– Само исках да ти кажа, че наех нов служител. Казва се Сам Баркли.

– Чудесно – отвърна Робин, докато наблюдаваше муха да пълзи по розовите венчелистчета на роза. – Къде е бил преди това?

– В армията.

– Във военната полиция ли?

– Ъъ... не точно.

Докато той й разправяше историята на Сам Баркли, тя усети, че неволно се усмихва.

– Значи взе на работа пушещ трева бояджия?

– Тревата я диша с електронна цигара – поправи я Страйк. – Минал е на по-здравословен навик. Имат бебе.

– Е, той изглежда... интересен.

Тя почака, но Страйк не заговори.

– До събота вечер тогава – каза му.

Робин се бе почувствала длъжна да покани Страйк на партито, което устройваха с Матю за новия си дом, тъй като бе дала покана на най-редовния им и надежден служител Анди Хъчинс и би изглеждало странно да изключи Страйк. Изненада се, когато той прие.

– Да, тогава ще се видим.

– Лорелай ще дойде ли? – попита Робин, като се постара да прозвучи небрежно, но не беше сигурна дали е успяла.

Насреща, в централен Лондон, Страйк си помисли, че долавя иронична нотка във въпроса, сякаш тя го предизвикваше да признае, че приятелката му има нелепо име. Навремето би я подкачил да я попита какъв й е проблемът с името „Лорелай“, би му харесал спарингът с нея, но сега това бе опасна територия.

– Да, ще дойде. Поканата беше за двама...

– Разбира се – побърза да каже Робин. – Добре, дотогава...

– Почакай – спря я Страйк.

Беше сам в офиса, тъй като бе отпратил Дениз по-рано. Секретарката не беше искала да си тръгне, плащаше й се на час все пак, но когато Страйк я увери, че ще си получи парите за пълен работен ден, тя си събра нещата, като не спираше да говори през това време.

– Днес следобед се случи нещо странно – каза Страйк.

Робин слушаше напрегнато и без да прекъсва живия разказ на Страйк за краткото посещение на Били. В края му беше забравила да се тревожи, че Страйк е хладен с нея. Всъщност той звучеше като Страйк отпреди година.

– Определено беше душевноболен – каза Страйк с очи към ясното небе отвъд прозореца. – Твърдо страдаше от психоза.

– Да, но...

– Знам. – Той взе купчето листове, от които Били беше откъснал най-горния с написания си дополовина адрес, започна да го върти разсеяно в свободната си ръка. – Дали е душевноболен, в смисъл че си въобразява как е видял удушено дете? Или е душевноболен, който е видял удушено дете?

Известно време никой не проговори, докато и двамата превъртаха в съзнанието си историята на Били, като знаеха, че и другият прави същото. Този кратък момент на споделени мисли бе рязко прекъснат, когато един кокершпаньол, незабелязано от Робин обикалял и душил около розите, допря студения си нос до коляното й, при което тя писна.

– Какво става, по дяволите?

– Нищо... куче...

– Къде си?

– В едно гробище.

– Какво? Защо?

– Просто проучвам района. Трябва да вървя – каза тя и се изправи на крака. – Чака ме още багаж за разопаковане.

– Да, права си – каза Страйк и се върна към отсечения си служебен тон. – До събота.

– Много съжалявам – каза й възрастният собственик на кокершпаньола, докато Робин прибираше телефона си в чантата. – Боите ли се от кучета?

– Съвсем не – отвърна Робин, усмихна се и погали меката златиста глава на кучето. – Просто ме изненада.

Робин тръгна обратно през колоните с гигантски черепи към новия си дом и си мислеше за Били, когото Страйк бе описал тъй ярко, та я остави с усещането, че и тя го е видяла.

Толкова погълната беше от мислите си, че за пръв път тази седмица забрави да погледне на минаване нагоре към пъба „Бял лебед“. Високо над улицата, на ъгъла на сградата, имаше издялан лебед, който всеки път припомняше на Робин катастрофалния й сватбен ден.