Смъртоносно бяло

25

Съобщението на Страйк, в което той настояваше за доклад, стигна до Робин в девет без десет, когато вървеше по коридора с офисите на Изи и Уин. Дотолкова нямаше търпение да види какво й пише, че се закова намясто насред пустата пътека.

– О, по дяволите – промърмори, като разбра, че интересът на „Сън“ към министъра расте. Облегна се на стената на коридора и тъй като всичките дъбови врати бяха затворени, стисна зъби, та да позвъни на Страйк.

Не бяха разговаряли, откакто му отказа да следи Джими. Когато му се обади в понеделника да му се извини лично, вдигна Лорелай.

– О, здравей, Робин, аз съм!

Едно от ужасните неща при Лорелай беше, че е симпатична. По причини, в които Робин не би желала да се рови, би предпочела тя да беше неприятна.

– Съжалявам, той е под душа. Прекара тук целия уикенд, контузил си коляното, докато следял някого. Не ми разправи подробности, но ти сигурно знаеш. Наложи му се да ми звъни от улицата, ужасно беше, не можеше да се изправи. Докарах го с такси дотук и платих на шофьора да ми помогне да качим Корм. Не може да носи протезата, с патерици е...

– Просто му предай, че съм се обаждала – каза Робин, а в стомаха й все едно имаше лед. – Не е нещо важно.

Робин си бе преповтаряла няколко пъти разговора в главата си оттогава. В тона на Лорелай се долавяше безпогрешна собственическа нотка, когато говореше за Страйк. На Лорелай се бе обадил той, когато се бе озовал в беда (а как иначе, нима очакваше да позвъни на теб в Оксфордшър?), в апартамента на Лорелай бе прекарал остатъка от уикенда (те имат връзка, къде другаде да иде?), Лорелай го обгрижваше и утешаваше и може би го подкрепяше в злословията му срещу Робин, без която не би се стигнало до тази злополука.

А сега тя трябваше да се обади на Страйк и да му съобщи, че пет дни по-късно не разполага с полезна информация. Офисът на Уин, така удобно достъпен, когато бе започнала работа тук преди две седмици, сега бе грижливо заключван, когато на Герайнт и Аамир им се наложеше да излязат. Робин бе сигурна, че това е дело на Аамир, че е започнал да я подозира след инцидентите с изпуснатата гривна и подвикването на Рафаел, когато я бе сварил да подслушва телефонния разговор на Аамир.

– Поща.

Робин се извърна и видя добродушен на вид побелял човек да бута количка.

– Ще взема всичко за Чизъл и Уин, имаме среща – чу се да изрича Робин.

Пощальонът й подаде купчинка писма заедно с кутия с прозрачно прозорче от целофан, през което Робин видя вътре много реалистично изработен пластмасов зародиш. Отгоре имаше надпис: „Законно ли е да ме убиете?“

– О, господи, това е ужасно – промълви Робин.

Пощальонът се позасмя.

– Нищо не е в сравнение с други неща, които получават – рече утешително. – Нали помните онзи бял прах, за който говориха в новините? Твърдяха, че било антракс. Въздух под налягане, ей това беше. А веднъж доставих лайно в кутия. Смърдеше и през опаковката. Бебето е за Уин, не за Чизъл. Тя е тази, дето подкрепя свободния избор. Е, как е, харесва ли ви тук? – попита я той, явно склонен да си побъбрят.

– Страшно много – отвърна Робин, чието внимание бе привлечено от един от пликовете, така необмислено взети от нея. – Извинете ме.

Като обърна гръб на офиса на Изи, тя забърза покрай пощальона и пет минути по-късно излезе на терасата с кафенето, разположена на брега на Темза. Отделена бе от реката от ниска каменна стена, върху която бяха подредени лампи от черно ковано желязо. Вляво и вдясно бяха съответно мостовете „Уестминстър“ и „Ламбет“, първият боядисан в зелено като креслата в Камарата на общините, вторият – в алено като тези в Камарата на лордовете. На отсрещния бряг се издигаше бялата фасада на Лондонския общински съвет, а помежду двореца и кметството течеше широката Темза с искряща сивееща повърхност над тинестите дълбини.

Седнала встрани от ранните посетители на кафенето, така че да не бъде чувана, Робин насочи вниманието си към едно от писмата, адресирани до Герайнт Уин, които така безразсъдно бе грабнала от пощальона. Името и адресът на подателя бяха грижливо изписани отзад на плика с неравен курсив: сър Кевин Роджърс, Елмс 16, Флийтуд, Кент. Поради факта, че бе изчела много за фондацията на семейство Уин, Робин знаеше, че възрастният сър Кевин, който бе спечелил сребърен медал на бягане с препятствия на олимпиадата през 1956 година, е един от попечителите на фондацията „Равнопоставеност“.

Кое ли караше хората, запита се Робин, да прибягват до писма в съвремието, когато телефонните обаждания и имейлите бяха толкова по-лесни и по-бързи?

На мобилния си телефон откри телефонен номер за сър Кевин и лейди Роджърс, отговарящ на адреса. Каза си, че са достатъчно възрастни, та още да използват стационарен пост. Отпи глътка кафе за подсилване и написа отговор на Страйк.

После изключи идентификацията на телефона си, извади химикалка и бележника, в който бе записала номера на сър Кевин, и набра цифрите.

След третото позвъняване отговори възрастна жена. Робин заговори с уелски акцент, за който се опасяваше, че никак не го бива.

– Може ли да говоря със сър Кевин, моля?

– Дела ли е?

– Там ли е сър Кевин? – повтори Робин малко по-високо. Надявала се бе да избегне да се представя за министър от правителството.

– Кевин! – извика жената. – Кевин! Дела е!

Чу се шум от тътрещи се по пода крака и Робин си представи карирани къщни чехли.

– Ало?

– Кевин, Герайнт току-що е получил писмото ти – каза Робин и примижа, тъй като акцентът й бе някъде по средата между Кардиф и Лахор.

– Прощавай, Дела, какво? – немощно избъбри мъжът.

Изглежда беше глух, което се явяваше едновременно и предимство, и спънка. Робин заговори колкото можеше по-високо и отчетливо. Сър Кевин я чу чак на третия й опит.

– Казах на Герайнт, че ще се наложи да подам оставка, освен ако не вземе спешни мерки – обясни той с нещастен тон. – Ти си стара приятелка, Дела, и това беше... все още е благородна кауза, но трябва да мисля и за своята позиция. Аз го предупредих.

– Но защо, Кевин? – попита Робин и взе химикалката.

– Той не ти ли показа писмото ми?

– Не – отвърна Робин съвсем искрено с готова за писане химикалка.

– О, боже – промълви със слаб глас сър Кевин. – Ами... едно на ръка, двайсет и пет хиляди лири неотчетени пари си е сериозна работа.

– Какво друго? – попита Робин, като бързо записваше.

– Моля?

– Ти каза „едно на ръка“. Какво друго те тревожи?

Робин чу как жената, която беше вдигнала телефона, заговори в далечина. Звучеше ядосана.

– Дела, предпочитам да не го обсъждаме в подробности по телефона – отвърна смутен сър Кевин.

– Е, това е много разочароващо – каза Робин, като се надяваше, че успява да имитира мелодичния и високопарен говор на Дела. – Надявах се, че поне ще ми кажеш защо, Кевин.

– Е, ами историята с Мо Фара...

– Мо Фара? – повтори Робин с неподправена изненада.

– Какво рече?

– Мо Фара?

– Нима не знаеше? – пророни сър Кевин. – О, боже... О, боже...

Робин чу стъпки и после отново заговори жената, първо приглушено, после ясно.

– Дай аз да говоря с нея... Кевин, пусни... Слушай, Дела, Кевин е много разстроен покрай всичко това. Той подозираше, че ти не си наясно какво става и ето на, оказа се прав. Никой не иска да те тревожи, Дела – изрече тя, сякаш бе на мнение, че подобна закрила е неуместна, – но истината е, че... Не, тя трябва да знае, Кевин. Герайнт обещава на хората неща, които не може да изпълни. На деца инвалиди и семействата им се гарантира, че ще бъдат посетени от Дейвид Бекъм, Мо Фара и от не знам си още кого. Сега всичко ще излезе наяве, Дела, след като е замесена Комисията по фондациите, а аз не желая името на Кевин да бъде окаляно. Той е човек със съвест и принципи и стори всичко по силите си. От месеци подканя Герайнт да оправи сметките, а освен това и Елспет... не, Кевин, няма, ще й го кажа... Нещата могат да станат крайно неприятни, Дела. Може да стигне до полицията и до вестниците. Съжалявам, но аз трябва да мисля за здравето на Кевин.

– Каква е историята на Елспет? – попита Робин, като продължаваше да записва.

Сър Кевин изрече нещо умолително в далечина.

– Няма да говоря за това по телефона – отсече лейди Роджърс. – Трябва да попиташ Елспет.

Пак се чуха влачещи се стъпки и сър Кевин отново взе слушалката.

– Дела, знаеш колко те уважавам. Иска ми се нещата да стояха другояче.

– Да – отвърна Робин. – Е, значи ще трябва да се обадя на Елспет.

– Какво каза?

– Ще се обадя на Елспет.

– О, боже – изпъшка сър Кевин. – Но все пак може нищо да няма там.

Робин се зачуди дали да поиска номера на Елспет, но реши да не го прави. Дела със сигурност би трябвало да го има.

– Все пак ми се ще да ми кажеш каква е тази история с Елспет – каза тя с готова над бележника химикалка.

– Не ми се иска – отвърна жално сър Кевин. – Такива слухове могат да съсипят репутацията на човек...

Отново заговори лейди Роджърс.

– Толкова имахме да кажем. Цялата тази история се отрази много зле на Кевин, стресира го. Съжалявам, но това е последната ни дума по въпроса, Дела. Дочуване.

Робин остави телефона на масата до себе си и се огледа да се увери, че никой не я наблюдава. Отново взе телефона и прегледа списъка с попечителите на фондация „Равнопоставеност“. Една от тях беше д-р Елспет Къртис-Лейси, но на уебсайта на фондацията личния телефонен номер го нямаше, а след обаждането в телефонни справки се оказа, че не е обявен.

Робин позвъни на Страйк. Директно бе прехвърлена на гласова поща. Тя изчака няколко минути и опита отново, но резултатът бе същият. След третия неуспешен опит да се свърже с него му написа съобщение.

Сянката, падаща върху терасата при пристигането й, бързо се отместваше назад. Топлото слънце се плъзна върху масата на Робин, докато тя допиваше кафето си и чакаше Страйк да й позвъни. Най-сетне телефонът й завибрира, за да покаже, че е получено съобщение. С подскочило сърце тя го грабна, но беше само Матю.

Робин гледаше съобщението със смесица от апатия и страх. Утре беше благотворителният мач по крикет, по повод на който Матю толкова се вълнуваше. Среща с Том и Сара със сигурност обещаваше много приказки по темата. Вече си представяше четирима им на бара: Сара с нейното непрестанно флиртуване с Матю, Том, отбиващ шегите на Матю за неточните му удари все по-ядосано и несръчно, и Робин, както бе типично за нея напоследък, преструваща се, че й е забавно и интересно, защото това бе цената да си спести натякването на Матю как вечно изглеждала отегчена или се смятала за нещо повече от обкръжението си или (както се случваше при най-яростните им скандали) вероятно предпочитала да е на питие със Страйк. Утеши се, че поне нямаше да е безкрайна пиянска вечер, защото Матю приемаше сериозно всичките си участия в спортни прояви и щеше да иска да се наспи добре преди мача. Така че върна следното съобщение:

После продължи да чака обаждане от Страйк.

След четиресет минути Робин взе да се чуди дали Страйк не е някъде, откъдето да не може да позвъни, и това оставяше открит въпроса дали е редно да информира Чизъл за наученото. Би ли го сметнал Страйк за своеволие, или щеше да бъде по-раздразнен, ако тя пропуснеше да предостави на Чизъл чип за пазарене предвид колко ги притискаше времето.

След като води вътрешен дебат още известно време, тя се обади на Изи, чийто прозорец виждаше отчасти от мястото си.

– Изи, аз съм, Вениша. Обаждам ти се по телефона, защото не мога да кажа това пред Рафаел. Мисля, че разполагам с информация за баща ти срещу Уин...

– О, прекрасно! – възкликна високо Изи, а Робин чу на фона гласа на Рафаел: „Вениша ли е? Къде е тя?“, и тракане на компютърна клавиатура.

– Проверявам програмата му, Вениша... Ще бъде в министерството до единайсет, а после е в срещи през целия следобед. Искаш ли да му се обадя? Вероятно ще настоява да те приеме веднага, ако побързаш.

Така че Робин прибра телефона, бележника и химикалката в чантата си, изгълта остатъка от кафето си и забърза към Министерството на културата, медиите и спорта.

Чизъл крачеше напред-назад из офиса си и говореше по телефона, докато Робин чакаше зад стъклената преграда. Той я повика с жест да влезе, посочи й ниско кожено канапе близо до бюрото му и продължи да говори с някой, който явно го бе нервирал.

– Беше подарък – заяви отчетливо в слушалката. – Подарък от най-големия ми син. Двайсет и четири каратово злато с надпис Nec Aspera Terrent[3].

– Мътните го взели! – кресна той неочаквано и Робин видя как главите на младите умници отвън се извърнаха към Чизъл. – Това е на латински! Дайте ми някой, който може да говори на английски! Джаспър Чизъл! Аз съм министърът на културата! Казах ви датата... Не, не можете... Не разполагам с цял ден, по дяволите!

Доколкото Робин успя да схване, Чизъл бе изгубил щипка за банкноти със сантиментална стойност и предполагаше, че това е станало в хотела, където с Кинвара бяха пренощували след рождения й ден. Както чуваше, хотелският персонал не само не бе открил щипката, а и бе неспособен да оцени честта, която им бе оказал Чизъл с отсядането си в хотела им.

– Искам някой да ми позвъни с резултат. Проклети некадърници – измърмори Чизъл, като затвори и се втренчи в Робин, сякаш бе забравил коя е. Като все още дишаше тежко, се отпусна на канапето срещу нея. – Имам десет минути, така че дано си струва.

– Разполагам с информация за господин Уин – каза Робин и извади бележника си. Без да изчака отговора му, предаде сбито наученото от сър Кевин. – И... – завърши едва минута и половина по-късно – може би има още една нередна постъпка от страна на господин Уин, но с тези сведения евентуално разполага д-р Елспет Къртис-Лейси, чийто номер не е обявен. Няма да ни отнеме много дълго да се свържем с нея, само че – добави тревожно, тъй като малките очички на Чизъл бяха присвити с неразгадаемо изражение, може би на неудоволствие, – реших, че трябва да ви уведомя незабавно.

Той остана вторачен в нея за още няколко секунди с обичайното си войнствено изражение, но после се шляпна по бедрото с ясен жест на задоволство.

– Виж ти, виж ти – рече. – С право ми е казал, че си му най-добрата.

Измъкна смачкана носна кърпа от джоба си и избърса лицето си, изпотено по време на разговора със злополучния хотел.

– Виж ти, виж ти – повтори отново, – този ден взе, че се оказа много хубав. Един по един се препъват. Значи Уин се оказва крадец, лъжец и може би още нещо.

– Ами вижте – заговори предпазливо Робин, – той не може да отчете разхода на онези двайсет и пет хиляди и със сигурност е обещал неща, които не е в състояние да изпълни...

– Доктор Елспет Къртис-Лейси – промърмори Чизъл, следващ собствената си мисъл. – Името ми е познато.

– Беше съветник за Нортъмбърланд от либералдемократите – подсети го Робин, която току-що го бе узнала от уебсайта на фондация „Равнопоставеност“.

– Тормоз над деца – обяви внезапно Чизъл. – Ето откъде ми е позната. Членува в някаква комисия, занимаваща се с тормоз над деца. Пълна откачалка е на тази тема, навред й се привижда. То се знае, в либералдемократическата партия е пълно с откачалки. На този принцип са се сдушили. Главите им са пълни с мухъл.

Изправи се, като остави пърхот по черната кожа на облегалката, и смръщен закрачи напред-назад.

– Тази история с фондацията ще излезе наяве рано или късно – повтори той предположенията на съпругата на сър Кевин. – Но бога ми, те никак не биха искали да цъфне точно сега, когато Дела е толкова ангажирана с параолимпийските игри. Уин ще изпадне в паника, като научи, че знам. Да. Мисля, че това би могло да го неутрализира... временно поне. Но ако е сгазил лука с деца...

– Няма доказателство за такова нещо – посочи Робин.

– ...това ще му запуши устата завинаги – заяви Чизъл и поднови краченето си. – Виж ти, виж ти. Това обяснява защо Уин иска да покани попечителите на фондацията на приема за параолимпийците идния четвъртък. Очевидно гледа да им се подмазва и да спре онези, които искат да напуснат потъващия кораб. Принц Хари ще присъства. А тези от фондациите примират за кралски особи. Единствената им причина да се занимават с благотворителност.

Той вдигна ръка да почеше гъстата си посивяла коса и разкри огромно петно от пот под мишницата си.

– Ето какво ще направим – каза. – Ще включим неговите попечители в списъка с гости и ти също ще дойдеш. Там ще можеш да приклещиш оная Къртис-Лейси и да й измъкнеш каквото знае. Нали? Вечерта на дванайсети.

– Да – отвърна Робин и си го записа в бележника. – Чудесно.

– Междувременно ще осведомя Уин, че съм наясно как е бъркал в касата.

Робин беше почти до вратата, когато Чизъл изрече внезапно:

– Случайно да искаш секретарско място?

– Моля?

– Не щеш ли да поемеш работата от Изи? Колко ти плаща онзи детектив? И аз мога да ти давам толкова. Трябва ми човек с малко мозък поне, дето да е и куражлия.

– Аз... харесвам си сегашната работа.

Чизъл изсумтя.

– Хм. Е, може би така е по-добре. Вероятно ще имам още работа за теб, щом веднъж се отърва от Уин и Найт. Хубаво, тръгвай.

Той се обърна с гръб към нея и посегна към телефона.

Когато излезе навън под слънцето, Робин отново извади мобилния си телефон. Страйк още не се беше обадил, но Матю й бе пратил съобщение с името на клуб в Мейфеър, удобно близък до местоработата на Сара. И все пак сега Робин можеше да очаква вечерта с малко по-весело настроение, отколкото преди срещата си с Чизъл. Дори започна да си тананика Боб Марли по пътя към парламента.