Смъртоносно бяло

68

Три дни по-късно Страйк и Робин получиха безпрецедентна покана. Като жест, задето бяха предпочели да помогнат на полицията, вместо да излязат с едни гърди пред нея, и предадоха информация за откраднатата от Флик бележка и за „Скърбяща кобила“, Централното управление прие детективите в сърцевината на разследването в Ню Скотланд Ярд. Свикнали полицията да гледа на тях като на неудобни пречки или фукльовци, Робин и Страйк бяха изненадани, но благодарни за това непредвидено стопляне на отношенията.

При пристигането им високата руса шотландка, която оглавяваше екипа, надникна за минута от стая за разпити, за да се ръкува с тях. Страйк и Робин бяха наясно, че полицията е прибрала двама заподозрени за разпит, но на никого все още не бяха повдигнати обвинения.

– Прекарахме сутринта в истерия и отричане – осведоми ги главен инспектор Джуди Макмърън, – но мисля, че до края на деня ще пропукаме съпротивата й.

– Има ли шанс да им хвърлим поглед, Джуди? – попита подчиненият й детектив Джордж Лейборн, който бе посрещнал Робин и Страйк на входа и ги беше отвел горе. Беше пълен мъж и напомняше на Робин за пътния полицай, дето се имаше за много духовит, спрял край банкета, когато тя бе изпаднала в паническа атака.

– Ами добре, вървете – усмихна се главен инспектор Джуди Макмърън.

Лейборн поведе Страйк и Робин зад ъгъл, после през първата врата вдясно в тясно и тъмно пространство, от което половината стена беше двустранно огледало към стая за разпити.

Робин бе виждала такива места само по филми или по телевизията и бе като омагьосана. Кинвара Чизъл седеше от едната страна на бюро до адвокат с тънки устни и костюм на фино райе. С пребеляло лице без грим и облечена в сива копринена блуза, толкова смачкана, че все едно бе спала с нея, Кинвара плачеше, скрила лице в салфетка. Срещу нея седеше друг детектив инспектор с далеч по-евтин костюм от този на адвоката. Изражението му бе неутрално.

Докато гледаха, главен инспектор Джуди Макмърън се върна в стаята и седна на свободния стол до колегата си. След пауза, която се усети много дълга, макар вероятно да бе траяла само минута, главен инспектор Джуди Макмърън заговори:

– Все още ли няма какво да кажете за нощта, прекарана в хотела, госпожо Чизъл?

– Това е някакъв кошмар – прошепна Кинвара. – Не мога да повярвам, че се случва. Не мога да проумея как така съм тук.

Очите й бяха зачервени, подути и изглеждаха лишени от мигли, след като си бе изтрила спиралата.

– Джаспър се самоуби – изрече с треперещ глас. – Беше депресиран! Всички ще ви го кажат! Онова изнудване буквално го изяждаше отвътре... Говорихте ли вече с Външното министерство? Самата мисъл, че могат да съществуват снимки на онова момче, което е било обесено... Не разбирате ли колко уплашен беше Джаспър? Ако това бе излязло наяве...

Гласът й пресекна.

– Къде са ви доказателствата срещу мен? – настоя да узнае тя. – Къде са? Къде?

Адвокатът й се прокашля.

– Да се върнем на темата за хотела – прикани я главен инспектор Джуди Макмърън. – Защо според вас мъжът ви им е звънил в опит да установи...

– Да не би да е престъпление да се иде в хотел? – възкликна истерично Кинвара и се обърна към адвоката си. – Това е нелепо, Чарлс, как могат те да имат нещо срещу мен само защото съм отишла в...

– Госпожа Чизъл ще отговори на всички въпроси, които имате относно нейния рожден ден – каза адвокатът на главен инспектор Джуди Макмърън със забележителен оптимизъм по мнението на Робин, – но също така...

Вратата на стаята за наблюдение се отвори и удари Страйк.

– Няма проблем, тръгваме си – каза Лейборн на колегата си. – Хайде, банда, отиваме в стаята на координационния център. Имаме още много да ви покажем.

Когато завиха зад втори ъгъл, видяха срещу тях да върви Ерик Уордъл.

– Не съм вярвал да го доживея това – ухили се той, като разтърси ръката на Страйк. – Да бъдеш поканен в Централното управление на полицията.

– Ще останеш ли, Уордъл? – попита го Лейборн с леко недоволство при перспективата да дели с друг полицай гостите, които толкова силно му се искаше да впечатли.

– Ами защо не – отвърна Уордъл. – Да видя за какво съм помагал през всичките тези седмици.

Влязоха след Лейборн в стаята на координационния център, а Страйк подхвърли:

– Много трябва да си се заморил да предаваш всички онези улики, които открихме.

Уордъл се изхили в отговор.

След тесния и леко запуснат офис на Денмарк Стрийт Робин бе силно впечатлена от пространството, което в Скотланд Ярд бяха отделили на разследването на подозрителната смърт на важна личност в обществото. На бяла дъска, окачена на стена, имаше графика, изобразяваща важните моменти около времето на убийството. На съседната стена бе подреден колаж от снимки на мястото на смъртта и на трупа, като последните показваха Чизъл със свален от главата му пластмасов плик и го представяха в ужасяващ близък план с драскотина на едната буза, полуотворени замъглени очи и тъмноморава кожа.

Като забеляза интереса на Робин, Лейборн й поднесе да прегледа токсикологичните рапорти и телефонните разпечатки, използвани от полицията при изграждане на тезата им. После отключи големия шкаф, в който материални улики бяха прибрани в пликове с етикети върху тях, включително смачканата тубичка с хапчета лахесис, мръсна кутия от портокалов сок и прощалното писмо на Кинвара до съпруга й. Като видя бележката, открадната от Флик, и изпринтирана снимка на „Скърбяща кобила“, лежаща на леглото в стаята за гости, станали, както бе известно на Робин, централни за тезата на полицията, тя изпита прилив на гордост.

– И така – заяви детектив инспектор Лейборн, като затвори шкафа и отиде до монитора на компютъра, – време е да видим малката дама в действие.

Той пъхна видеодиск в най-близката машина и прикани с жест Робин, Страйк и Уордъл да се приближат.

Видя се оживеният площад пред гара Падингтън, подскачащи черно-бели фигури се движеха във всички посоки. Часът и датата бяха показани в горния ляв ъгъл.

– Ето я – каза Лейборн, като натисна „пауза“ и посочи жена с месестия си пръст. – Виждате ли я?

Макар и размазана, фигурата бе съвсем разпознаваема, беше Кинвара. В кадър бе уловен брадат мъж, който я зяпаше, може би защото мантото й бе разкопчано, а под него тя бе с прилепналата черна рокля, която бе носила на приема за параолимпийците. Лейборн отново натисна „плей“.

– Гледайте я само колко е загрижена за бездомните...

Кинвара се отчете пред омотан с шал мъж, застанал в преддверие и протегнал чашка.

– Наблюдавайте я – излишно ги подкани Леймън – право при железничаря, задава безцелен въпрос, показва му билета си... Ето я вече на перона, спира и задава въпрос на друг човек, има грижата да е запомнена на всяка стъпка от пътя си, ако случайно не е заснета на камерата... и-и-и... във влака.

Картината потрепна и се смени. Влак пристигаше на гарата в Суиндън. Кинвара слезе и заговори друга жена.

– Виждате ли я? – рече Лейборн, – още набира свидетели за всеки случай. И...

Картината отново се смени с тази на паркинг пред гарата в Суиндън.

– Ето я – посочи Лейтън, – колата й е паркирана удобно в близост до камерата. Качва се в нея и потегля. Прибира се у дома, настоява работничката от конюшните да остане през нощта, спи в съседната стая, на сутринта излиза пред очите на момичето да язди... желязно алиби. Разбира се, също като вас, и ние вече бяхме стигнали до извода, че ако е било убийство, то е извършено от двама души.

– Заради портокаловия сок ли? – попита Робин.

– Най-вече – отвърна Лейборн. – Ако Чизуел (той изрече името, както се пишеше) е взел амитриптилина, без да подозира, най-вероятното обяснение е, че си е налял подправен с него сок от кутия в хладилника, но в кутията в кофата за боклук нямаше следи от примеси и носеше само неговите отпечатъци.

– Лесно е да се лепнат отпечатъци върху малки предмети, обаче, след като човек е вече умрял – отбеляза Страйк. – Просто се притиска ръката му към тях.

– Именно – заяви Лейборн и отиде до стената със снимките, където показа една в близък план на хаванче и чукало. – По тази причина се върнахме към това. Разположението на отпечатъците на Чизуел спрямо разположението на остатъчния прах сочи за фалшифициране, което означава, че стритите на прах таблетки може да са сипани в сока часове преди това от някой, който е имал ключ, знаел е какви антидепресанти пие съпругата, че усещането за вкус и мирис на Чизуел са притъпени от травма и че винаги е пиел портокалов сок със ставането си. Оставало им е единствено съучастникът да подхвърли кутия от сок без примеси в кофата с неговите отпечатъци вече като мъртвец и да отнесе другата с остатъците от амитриптилин в нея. Е, кой е бил в по-добра позиция да знае и извърши всичко това от госпожата? – зададе риторичен въпрос Лейборн. – Ала ето я нея с нейното желязно алиби за времето на смъртта, на сто километра разстояние, когато той е гаврътнал антидепресантите. Да не споменаваме, че е оставила и писмо, с което се опитва да ни пробута лесна и ясна история: съпруг, изправен пред банкрут и изнудване, осъзнава, че жена му го напуска, това го тласка отвъд ръба на пропастта и той се самоубива. Само че – отбеляза Лейборн, като посочи уголемената снимка на лицето на мъртвия Чизъл, от което бе свален полиетиленовият плик и което бе белязано с дълбока червена драскотина – не ни хареса как изглежда това тук. Още отначало ни се видя подозрително. Свръхдоза от амитриптилин може да причини сънливост или силна възбуда. Тази драскотина навяваше мисълта, че някой друг е нахлузил плика на главата му. Добавя се отворената врата. Последният, който е влязъл или излязъл, не е знаел, че си има номер за доброто й затваряне, затова не изглеждаше Чизъл да е последният човек, който я е докосвал. Плюс липсващата опаковка от хапчетата – това намирисваше на гнило от самото начало. Защо би му било на Джаспър Чизуел да я изхвърля? – попита Лейборн. – Просто няколко малки грешки от недоглеждане.

– За малко да им мине номерът – коментира Страйк. – Ако само амитриптилинът е приспал Чизъл, както е било предвидено, и ако са обмислили нещата до най-тънките детайли, като да се затвори вратата както трябва, да се остави опаковката от лекарствата на място...

– Но не са го направили – посочи Лейборн, – а тя не е достатъчно умна, та като е сама, да се спаси с приказки.

– „Не мога да повярвам, че това се случва“ – цитира Страйк. – Тя е последователна. В събота вечер ни каза „Не съм помисляла, че ще се случи това“ и „не изглеждаше реално“.

– Нека го пробва в съда, пък да видим – обади се тихо Уордъл.

– А какво е очаквала, обич ли, като става дума за куп стрити таблетки, сипани в портокаловия му сок? – подхвърли Лейборн. – От това по-виновна здраве му кажи.

– Удивително е как могат да се самозалъгват хората, когато са под влиянието на по-силна личност – каза Страйк. – Ловя бас на десетачка, че когато Макмърън най-сетне я пречупи, Кинвара ще каже, че всичко е започнало от надеждата им, че Чизъл ще се самоубие, после са се опитали да му упражнят натиск да го стори и накрая са стигнали до момент, когато не е имало голяма разлика между тласкането му към самоубийство и собственоръчното й сипване на хапчета в портокаловия му сок. Забелязвам, че тя все така тика на преден план историята с бесилките като причина, поради която той би се самоубил.

– Много добра работа свършихте, като разгадахте историята с бесилките – призна Лейборн. – Там изоставахме от вас, а те обясниха страшно много. Това е строго секретно – добави той, като взе кафяв плик от близко бюро и извади от него голяма снимка, – получихме го сутринта от Външното министерство. Както виждате...

Робин, която се приближи да погледне, си пожела с част от себе си да не го беше правила. И какво можеше да се спечели от това да видиш трупа на тийнейджър с изкълвани от лешояди очи, висящ от бесилка на улица, зарината с отломки и боклуци? Краката на момчето бяха боси. Робин се досети, че някой е откраднал маратонките му.

– Камионът с втората бесилка е бил похитен. Правителството така и не е получило доставката, а Чизуел – съответно своето заплащане. Снимката подсказва, че е била използвана от бунтовници за незаконни екзекуции. Това нещастно момче, Самюъл Мурапе, се е оказал на погрешното място в погрешното време. Бил е британски студент, ползвал е година на прекъсване и отишъл да посети семейството си. Не личи много ясно – каза Лейборн, – но погледнете там, точно зад стъпалото му...

– Да, това би могло да е марката с белия кон – потвърди Страйк.

Мобилният телефон на Робин, чийто звук бе изключен, завибрира в джоба й. Тя очакваше важно обаждане, но бе само съобщение от непознат номер.

– Нищо не е – каза Робин на Страйк и върна телефона в джоба си.

Беше третото съобщение, което Матю й оставяше този ден.

Спешна ситуация, друг път.

Вероятно Том бе узнал, че годеницата му и неговият добър приятел спят заедно. Може би Том заплашваше да се обади на Робин или да се отбие в офиса на Денмарк Стрийт, за да провери какво знае тя. Ако за Матю това беше „спешна ситуация“, според Робин, изправена в момента пред безброй много снимки на упоен и задушен министър, той беше в голяма грешка. С усилие тя върна вниманието си към разговора в стаята.

– ...историята с огърлицата – казваше Лейборн на Страйк. – Далеч по-убедителна е от онази, която разправи на нас. Глупостите как искал да я спре да не посегне на себе си.

– Робин бе тази, която го накара да промени историята си, не аз – уточни Страйк.

– Е, браво, добра работа – заяви Лейборн на Робин леко покровителствено. – Видя ми се хлъзгав малък негодник, когато вземах първоначалните му показания. Доста наперен. Че и наскоро излязъл от затвора. Не показваше грам угризения за горката жена, която е прегазил.

– Как напредвате с Франческа, момичето от галерията? – поинтересува се Страйк.

– Успяхме да се свържем с бащата в Шри Ланка и той никак не е доволен. По-точно казано, възпрепятства ни – отвърна Лейборн. – Опитва се да спечели време, та да се барикадира с адвокати. Крайно неудобно е, че цялото семейство е в чужбина. Наложи се да бъда суров с него по телефона. Разбирам защо той не иска цялата работа да се разчува в съда, но това е положението. Случай като този дава добро прозрение към мисленето и нравите на висшите класи. Смятат, че законите не важат за тях.

– Това ме навежда на мисълта... Говорихте ли с Аамир Малик? – попита Страйк.

– Да, открихме го точно там, където каза вашият човек... Хъчинс беше, нали? У сестра му. Има нова работа.

– О, радвам се – спонтанно възкликна Робин.

– Отначало никак не се зарадва, че цъфнахме при него, но в крайна сметка се показа много откровен и отзивчив. Каза, че намерил онзи младеж с душевно заболяване... Били, нали?... на улицата, искал да се види с шефа му, крещял за мъртво дете, което било удушено и заровено в имота на Чизуел. Отвел го у дома си с идеята да го закара в болница, но първо поискал съвет от Герайнт Уин. Уин побеснял. Заръчал му в никой случай да не вика линейка.

– Така е реагирал значи? – намръщи се Страйк.

– Според Малик Уин се е тревожил, че покрай връзката с Били информацията му няма да бъде приета за надеждна. Не е искал някакъв скитник и психопат да мъти водите. Наругал Малик, че го е прибрал в къща, принадлежаща на семейство Уин, и му наредил отново да го изхвърли на улицата. Бедата била...

– Че Били не искал да си тръгне – допълни Страйк.

– Точно така. Малик твърди, че очевидно не бил на себе си и вярвал, че е държан там против волята си. Повечето време прекарал сгушен на пода в банята. – Така или иначе – Лейборн пое дълбоко дъх – на Малик му е дошло до гуша да служи за прикритие на семейство Уин. – Потвърди, че Уин не е бил с него в сутринта на смъртта на Чизуел. Впоследствие, когато го притиснал да излъже, Уин казал на Малик, че имал спешен телефонен разговор в шест часа онази сутрин и затова излязъл рано от семейния дом.

– Сигурно сте проследили обаждането – осведоми се Страйк.

Лейборн взе листовете с телефонни разпечатки, порови се из тях и подаде две маркирани страници на Страйк.

– Ето ви ги. Телефони за еднократна употреба – каза той. – Засякохме три такива номера дотук. Вероятно има и още. Използвани по веднъж и никога повече, непроследими с изключение на единствено обаждане в разпечатките. Очевидно нещата са планирани от месеци. Такъв е използван за връзка с Уин в онази сутрин и още два за обаждания до Кинвара Чизуел при отделни случаи в предишните седмици. Тя твърди, че не си спомняла кой й е звънял, но забележете, че и двата пъти е говорила с въпросния човек повече от час.

– А Уин какво имаше да каже в своя защита? – попита Страйк.

– Затворил се е като стрида – отвърна Лейборн. – Обработваме го, не се тревожете. Има порнозвезди, дето са чукани по по-малко на брой различни начини от Герайнт Уин... прощавай, миличка – ухили се той към Робин, която намери извинението на Лейборн по-обидно от всичко, което бе казал. – Но схващате мисълта ми. Вече очакваме да ни каже всичко. Изчукал е всяка к... така де – запъна се отново той. – Онова, което ме интересува, е колко от това е знаела съпругата. Странна жена.

– В какъв смисъл?

– Ами, струва ми се, че донякъде се възползва от състоянието си – Лейборн направи бегъл жест към очите си. – Трудно е да се повярва, че не е знаела за плановете му.

– И като говорим за хора, дето не са били наясно какво кроят половинките им – намеси се Страйк, – как вървят нещата с приятелката ни Флик?

– О, там имаме добър напредък – отвърна Лейборн. – Родителите й много помагат. И двамата са адвокати и я убеждават да ни сътрудничи. Призна, че е била чистачка на Чизуел, че е откраднала бележката, че е приела разписка за кашона шампанско точно преди Чизуел да й съобщи, че вече не може да си позволи услугите й. Казва, че я оставила в шкаф в кухнята.

– Кой го е доставил?

– Не може да си спомни. Ще го установим. Не бих се учудил да е куриерска служба, ангажирана по друг телефон за еднократна употреба.

– А кредитната карта?

– Това бе друга ваша много ценна находка – призна Лейборн. – Ние не знаехме за изчезнала кредитна карта. Получихме подробностите от банката тази сутрин. В същия ден, когато съквартирантката на Флик е установила, че кредитната й карта я няма, някой е поръчал с нея кашон шампанско и артикули на сума сто лири от „Амазон“, като всичко е трябвало да бъде доставено на адрес в Мейда Вейл. Никой не е приел пратката, така че е върната в склада, откъдето е взета следобеда от човек, представил уведомлението за неполучена доставка. Опитваме се да открием персонала, който може да идентифицира получателя, и очакваме да ни съобщят другата част от поръчката, но аз залагам на хелий, гумена тръбичка и латексови ръкавици. Всичко това е планирано с месеци, няма спор.

– Ами това? – попита Страйк и посочи към фотокопираната бележка с почерка на Чизъл, поставена в полиетиленово пликче. – Тя каза ли ви вече защо я е задигнала?

– Твърди, че като видяла да пише „Бил“, решила, че става дума за брата на гаджето й. Каква ирония – подхвърли Лейборн. – Ако не я беше откраднала, ние нямаше да разплетем нещата така бързо, нали?

Това „ние“ на Робин й прозвуча твърде дръзко, предвид че Страйк беше „разплел нещата“, той беше човекът, проумял смисъла на бележката на Чизъл, докато пътуваха към Лондон от Чизъл Хаус.

– Основната заслуга тук е на Робин – посочи Страйк. – Тя намери самата бележка и тя посочи „Блан дьо блан“ и гранд витара. Аз просто ги сглобих заедно, след като вече бяха пред очите ми.

– Е, ние бяхме на крачка зад вас – подхвърли Лейборн и разсеяно се почеса по корема. – Сигурен съм, че щяхме да го разчетем.

Телефонът на Робин отново завибрира в джоба й: този път някой й звънеше.

– Трябва да приема това обаждане. Къде мога да...

– Ето тук – отвърна Лейборн услужливо и отвори странична врата.

Беше фотокопирно помещение с малък прозорец, закрит с венециански щори. Робин затвори вратата, за да се изолира от разговора на другите, и отговори.

– Здравей, Сара.

– Здравей – отвърна Сара Шадлок.

Изобщо не звучеше като Сара, познавана от Робин близо девет години, самоуверената и агресивна блондинка, у която Робин бе долавяла надежда още в юношеските им години връзката от разстояние на Матю и приятелката им да се разпадне. През всичкото това време, докато вечно се бе кискала на шегите на Матю, докосвала бе ръката му, задавала бе многозначителни въпроси за отношенията на Робин със Страйк, Сара бе ходила с други мъже и накрая се установи на горкия скучен Том с неговата добре платена работа и оплешивяващо теме, който бе поставил диаманти на пръста на Сара и на ушите й, но не бе успял да потуши копнежа й по Матю Кънлиф.

Днес цялата й нахаканост бе изчезнала.

– Допитах се до двама експерти – каза тя с неуверен и дори уплашен глас – и те не могат да са категорични от снимка, направена с телефон...

– Очевидно не – изрече хладно Робин. – Нали това споменах в съобщението си, че не очаквам категорично становище. Не искаме окончателно идентифициране или оценка. Интересува ни само дали има повод някой да повярва...

– Ами в такъв случай да – отвърна Сара. – Един от експертите ни доста се развълнува всъщност. В една от старите тетрадки е упомената картина на кобила с мъртво жребче, но така и никога не е била намерена.

– Какви тетрадки?

– О, прощавай – каза Сара. Робин никога не я бе чувала толкова плаха и боязлива преди. – На Стъбс.

– И ако е Стъбс? – попита Робин и се обърна към прозореца да погледне „Федърс“, пъб, в който понякога се отбиваха със Страйк.

– Всичко е в сферата на предположенията очевидно... но ако е истинска, ако е онази, която е упоменал през 1760 година, може да струва много.

– Дай ми приблизителна оценка.

– Ами... неговата „Джимкрак“ се продаде за...

– ...двайсет и два милиона – довърши Робин, изведнъж почувствала се замаяна. – Да, каза го на партито за новата къща.

Сара не отговори. Може би споменаването на партито, на което бе донесла лилиуми в дома на съпругата на любовника си, я беше уплашило.

– И тъй, ако „Скърбяща кобила“ е истински Стъбс...

– Вероятно на търг ще спечели повече от „Джимкрак“. Темата е уникална. Стъбс е бил анатом, толкова авторитетен учен, колкото и художник. В случай че е изобразил пример за смъртоносен бял синдром, това ще е първият регистриран случай. Може да достигне рекордна цена.

Телефонът на Робин зажужа в ръката й. Бе пристигнало поредното съобщение.

– Много ми помогна, Сара, благодаря ти. Ще запазиш това конфиденциално, нали?

– Да, разбира се – отвърна Сара и после подхвана забързано: – Робин, чуй...

– Не – отсече Робин с усилие да остане спокойна. – Работя по случай.

– Всичко свърши, приключено е, Матю е напълно съкрушен...

– Дочуване, Сара.

Робин прекъсна разговора и прочете току-що дошлото съобщение.

Колкото и нетърпелива да беше да се върне при групата в съседната стая и да съобщи сензационната информация, която беше получила, Робин остана на мястото си, напълно объркана от заплахата, и написа в отговор съобщение.

Отговорът дойде след секунди, изпъстрен с гневни буквени грешки.

Робин препрочиташе съобщението, когато пристигна друго, този път с приложение.

Робин увеличи приложението, което бе снимка от бележка в „Ивнинг Стандард“.

Шарлот Камбъл има своето постоянно присъствие в клюкарските рубрики още откакто избяга от първото си частно училище, и може да се каже, че целият й живот минава под светлината на прожекторите. Повечето хора биха избрали дискретно местенце за консултацията си с частен детектив, но бременната Шарлот Камбъл – сега госпожа Джаго Рос – предпочете маса до прозореца в един от най-посещаваните ресторанти в Уест Енд.

Дали са били обсъждани детективски услуги по време на напрегнатия разговор на четири очи, или темата е била по-лична? Колоритният господин Страйк, незаконен син на рок звездата Джони Рокъби, военен герой и съвременен Шерлок Холмс, също така е бивш любовник на Шарлот Камбъл.

Съпругът бизнесмен на Камбъл без съмнение ще е нетърпелив да разреши загадката – работа или удоволствие, – когато се завърне от Ню Йорк.

Куп смущаващи чувства запрепускаха у Робин, от които преобладаващи бяха паника, гняв и негодувание от готовността на Матю да говори пред репортери по начин, който отмъстително да остави отворена възможността, че тя спи със Страйк.

Опита се да позвъни на номера, но бе прехвърлена директно на гласова поща. Две секунди по-късно дойде ново гневно съобщение.

Вече много ядосана, Робин написа в отговор:

Можеше да си представи любезната усмивка на Матю към клиента и непринудено изреченото му обяснение „Търсят ме служебно, извинете“, докато пише изпълнените си с ярост отговори.

Негодуваща, но притисната в ъгъла, Робин написа:

Той й изпрати указания за бар в Малката Венеция. Все още разтърсена, Робин отвори вратата към съседната стая. Групичката сега бе скупчена около монитор с показана на него страница от блога на Джими Найт, от която Страйк четеше на глас:

– „...с други думи, една бутилка вино в „Льо Маноа о Кат’Сезон“ може да струва повече, отколкото самотна безработна майка получава за седмица, за да нахрани и облече семейството си и да плати наема.“ Прави ми впечатление конкретното посочване на ресторант в хотел – отбеляза Страйк, – когато упреква торитата за разюзданото им харчене. Това ме наведе на мисълта, че неотдавна е бил там. А после Робин ми каза, че „Блан дьо блан“ е името на един от апартаментите им, само дето не го разтълкувах толкова бързо, колкото би трябвало. Чак няколко часа по-късно ме осени.

– Отгоре на всичко останало той е и гаден лицемер – заключи Уордъл, застанал зад Страйк със скръстени на гърдите ръце.

– Търсихте ли го в Улстоун?

– И в оная дупка на Чарлмонт Роуд, и в Улстоун, и навсякъде – отвърна Лейъборн. – Но не се бойте, проследихме една от приятелките му в Дълуич. В момента проверяват там. С малко късмет довечера ще е в ареста.

В този момент Лейборн забеляза Робин, застанала встрани с телефона си в ръка.

– Знам, че ваши хора вече се занимават с картината – каза тя на Лейборн, – но имам позната в „Кристис“. Пратих й снимка на „Скърбяща кобила“ и тя току-що ми позвъни с информация. Според един от експертите им е възможно да е Стъбс.

– Дори аз съм чувал за Стъбс – посочи Лейборн.

– Ако е негова, колко би струвала? – попита Уордъл.

– Според познатата ми повече от двайсет и два милиона.

Уордъл подсвирна. Лейборн изруга под нос.

– За нас няма значение колко ще струва – припомни им Страйк. – Важното е, че някой може да е забелязал потенциалната й цена.

– Двайсет и два милиона си е страхотен мотив – коментира Уордъл.

– Корморан – каза Робин и взе сакото си от гърба на стола, където го беше метнала, – може ли да поговорим отвън? Налага се да тръгвам, извинете ме.

– Наред ли е всичко? – попита я Страйк, когато излязоха заедно в коридора и Робин затвори вратата към полицаите.

– Да – отвърна му, а после се поправи. – Ами... всъщност не е наред. Може би е по-добре да прочетеш това – каза и му подаде телефона си.

Страйк намръщено прегледа разменените съобщения между Матю и Робин, включително бележката от „Ивнинг Стандард“.

– И ще се срещнеш с него, така ли?

– Налага се. Може би тъкмо заради това Мич Патерсън се е навъртал около теб. Ако Матю подкладе огъня на репортерите, което той е напълно способен да стори... Те вече бездруго гледат да изровят всичко възможно за теб и...

– Забрави за мен и Шарлот – отсече той, – успя да ме изнуди само за двайсетминутен разговор. А сега той изнудва теб...

– Знам, че това прави – отвърна Робин, – но рано или късно трябва да разговарям с него. Повечето от вещите ми още са в къщата на Албъри Стрийт. Все още имаме съвместна банкова сметка.

– Искаш ли да дойда с теб?

Трогната, Робин отвърна:

– Благодаря, но не мисля, че това ще помогне.

– Тогава ми позвъни след това да кажеш как е минало.

– Непременно – обеща Робин.

Тя пое сама към асансьорите. Дори не забеляза кой се размина с нея, докато някой не я повика.

– Боби?

Робин се обърна. Пред нея бе Флик Пардю, която се връщаше от тоалетната, придружена от полицайка. Също като Кинвара, и Флик бе измила грима си със сълзи. Изглеждаше дребна и смалена в бялата риза, която Робин подозираше, че е облякла по настояване на родителите си, вместо да се появи с тениската си на „Хизбула“.

– Името ми е Робин. Как си, Флик?

Флик очевидно се бореше с мисли, твърде чудовищни, за да бъдат изречени на глас.

– Надявам се да сътрудничиш – проговори меко Робин. – Кажи им всичко, чу ли?

Стори й се, че забеляза при Флик леко поклащане на глава, инстинктивна съпротива, още неугаснали последни въглени лоялност дори в бедата, в която се бе озовала.

– Трябва – настоя тихо Робин. – Ти беше следващата, която той щеше да убие, Флик. Знаеше твърде много.