Смъртоносно бяло

45

На следващата сутрин Страйк си плати с болки за разходката в гората край Чизъл Хаус. Дотолкова не му се ставаше от леглото, за да се отправи на работа на долния етаж в неделя, че бе принуден да си напомни също като героя Хаймън Рот в един от любимите си филми, че е избрал бизнеса си по своя воля. Ако също както мафията частният детектив бе изправен пред изисквания отвъд обичайните, то известните неудобства трябваше да се приемат наред с плюсовете.

Той бе имал варианти все пак. Армията бе готова да го задържи, макар и с липсващ половин крак. Приятели на приятели бяха предлагали всичко от ръководни длъжности в охранителната индустрия до бизнес партньорство, но неудържимият стремеж да разследва, да решава загадки и да възстановява реда в областта на морала у него не угасваше и той се съмняваше, че това някога ще се случи. Бумащината, често несговорчивите клиенти, наемането и уволняването на сътрудници никак не му бяха по вкуса, но дългото работно време, физическите лишения и появяващите се понякога опасности бяха приемани стоически от него, че дори понякога с удоволствие. И тъй, той взе душ, постави си протезата и с прозявка пое болезненото слизане към долния етаж, като си припомни съвета на зет си как крайната му цел трябва да е да седи в офис, а други да поемат обикалянето.

Мислите на Страйк се насочиха към Робин, когато седна пред компютъра й. Никога не я бе питал какви са крайните й цели за агенцията, тъй като, може би с известна арогантност, бе приемал, че са същите като неговите: да се натрупа достатъчен резерв в банката, та да им осигури приличен приход, докато двамата поемат най-интересните задачи, без страх, че ще останат без нищо в мига, щом изгубят клиент. Но може би Робин очакваше той да подхване разговор в духа, предложен от Грег? Опитваше се да си представи реакцията й, ако я поканеше да седне на пръдливото канапе, докато той й устроеше презентация Пауър пойнт на дългосрочните цели пред агенцията.

Когато се залови за работа, мислите за Робин чрез метаморфоза преминаха към спомени за Шарлот. Спомни си как, докато бяха заедно, в дни като този му бе нужно часове наред да работи пред компютъра, без да бъде прекъсван. Понякога Шарлот излизаше и създаваше ненужна загадка около това къде отива или пък си измисляше причини да го прекъсва, или подхващаше скандал, който му губеше часове ценно време. Съзнаваше, че си напомня сам колко го бе измъчвало и изтощавало подобно поведение, защото, откакто бе видял Шарлот в Ланкастър Хаус, тя се вмъкваше в съзнанието му и се изнизваше отново като бездомна котка.

След близо осем часа, седем чаши чай, три отскачания до тоалетната, четири сандвича със сирене, три пакета чипс, една ябълка и двайсет и две цигари Страйк бе платил разходите на всичките си служители, погрижил се бе счетоводителят да получи последните документи на името на фирмата, изчете доклада на Хъчинс за Шмекера и проучи няколко души на име Аамир Малик в киберпространството в търсене на онзи, когото искаше да разпита. В пет часа реши, че го е намерил, но мъжът на снимката беше толкова далеч от „красив“, че реши да прати по имейла на Робин снимките от Гугъл, та тя да потвърди дали този е търсеният от него човек.

Страйк се протегна и прозя, заслушан в соло на барабани от магазина на Денмарк Стрийт, изпълнявано от потенциален купувач. С намерение да се върне горе и да гледа дневника от олимпиадата, включващ бягането на Юсейн Болт на сто метра, тъкмо се канеше да изключи компютъра, когато звънване го уведоми за пристигането на имейл от Lorelei@VintageVamps.com, а темата гласеше просто „Ти и аз“.

Страйк потърка очи с ръба на дланите си, сякаш новопристигналият имейл бе плод на отклонение в зрението му. Но когато отново погледна, той си стоеше там – най-отгоре във входящата му поща.

– О, мамка му – промърмори.

После реши, че и най-лошото да е, трябва да го узнае, и щракна върху него.

Имейлът бе поне от хиляда думи и създаваше впечатлението, че му е отделен много труд. Бе методична дисекция на характера на Страйк в тона на психиатрична експертиза на човек, чието състояние може би не бе безнадеждно, но изискваше незабавна намеса. Според анализа на Лорелай Корморан Страйк бе увредено и дисфункционално човешко създание, стоящо на пътя на собственото си щастие. Причиняваше болка на околните поради изначална липса на честност относно емоциите си. Никога не бе изживявал нормална връзка и когато му се поднасяше такава, той хукваше да бяга. Приемаше за даденост онези, които държаха на него, и вероятно щеше да го осъзнае едва когато удареше дъното – сам, необичан, терзан от угризения.

Това предсказание бе последвано от описание на дълбокото душевно умозрение и на съмненията, изпитани от Лорелай, преди да реши да прати имейла, вместо просто да заяви на Страйк, че връзката им без задължения е приключила. Стигнала бе до извода, че е по-почтено да му обясни в писмена форма защо тя, а по подразбиране и всяка друга жена на света, би го намерила неприемлив, ако не променеше поведението си. Молеше го да обмисли написаното и да повярва, че то не е породено от гняв, а от тъга и настояваше за среща, на която да намерят отговор на въпроса „искаш ли достатъчно много тази връзка, та да си готов да подходиш към нея по различен начин.“

След като изчете имейла докрай, Страйк остана на мястото си втренчен в екрана не защото обмисляше отговор, а защото събираше сили за физическата болка, която щеше да изпита при надигане от стола. Най-накрая се докара до вертикална позиция и потрепна, когато прехвърли тежестта си върху протезата, после спря компютъра и заключи офиса.

„Защо не можем да приключим по телефона? – помисли си, докато катереше стълбите, подпирайки се на парапета. – Очевидно е, че отношенията ни са мъртви. Нужно ли е да им правим аутопсия?“

В апартамента запали нова цигара, седна на кухненския стол и се обади на Робин, която вдигна почти моментално.

– Здравей – каза му тихо. – Един момент.

Чу да се затваря врата, стъпки, после затварянето на друга врата.

– Получи ли имейла ми? – попита я. – Пратих ти няколко снимки.

– Не – отвърна Робин, като говореше с все така понижен глас. – Снимки на какво?

– Открих един Малик в Батърси. Тантурест и със съединени вежди.

– Не е той. Нашият е висок, с очила.

– Значи съм си пропилял един час – огорчи се Страйк. – Не спомена ли той някога къде живее? Какво обича да прави през уикенда? Толкова ли не си каза националния осигурителен номер?

– Почти не сме разговаряли, казах ти – отвърна Робин.

– Как върви маскировката?

Робин вече му бе писала в имейл, че в четвъртък ще проведе интервю с „лудата вещица“, собственичка на бижутерийния магазин в Камдън.

– Добре – отвърна тя. – Експериментирам с...

В далечина се чу приглушен вик.

– Прощавай, трябва да затварям – побърза да каже Робин.

– Всичко наред ли е?

– Да, ще говорим утре.

Тя затвори. Страйк остана с телефона до ухото си. Прецени, че е позвънил в труден момент за Робин, вероятно насред скандал, и отпусна ръката си с телефона с известно разочарование, че не можаха да си поговорят по-дълго. Секунда-две остана загледан в телефона си. Лорелай щеше да очаква обаждане от него веднага щом прочетеше имейла. Като реши как съвсем достоверно можеше да твърди, че не го е видял още, остави телефона и посегна към дистанционното за телевизора.