Смъртоносно бяло

35

Някъде в далечина извън къщата извика мъж. Звучеше като работник и с някаква част от мозъка си Робин регистрира, че него бе чула, когато очакваше да прозвучи „Влез“. Никой не я бе поканил в къщата. Вратата просто бе оставена открехната. Сега, когато би могло да се очаква, тя не беше в паника. Тук нямаше заплаха, колкото и ужасяваща да бе гледката на този кошмарен манекен с глава като ряпа и тръбичка, излизаща от нея, тази окаяна безжизнена фигура не можеше да й стори зло. Като знаеше, че е длъжна да провери дали животът го е напуснал, Робин се приближи до Чизъл и леко докосна рамото му. Беше по-лесно, като не успяваше да види очите му заради острата коса, надвиснала над тях като конска грива. Плътта бе твърда на пипане под раираната риза и по-студена, отколкото Робин бе очаквала.

Но после си представи зейналата уста да говори и когато отстъпи няколко крачки назад, стъпи на нещо твърдо, то изхрущя върху килима и тя се подхлъзна. Пукнала бе бледосиня пластмасова туба с хапчета, която лежеше на пода. Разпозна ги като хомеопатичните таблетки, продавани в местната й аптека.

Извади мобилния си телефон, набра 999 и поиска да я свържат с полицията. Съобщи, че е открила труп, продиктува адреса и отсреща й отговориха, че съвсем скоро при нея ще дойде някой.

Като се стараеше да не се фокусира върху Чизъл, огледа износените кафеникави завеси, декорирани с вече жалки пискюлчета, античния телевизор в рамката му от имитация на дърво, петното от по-тъмни тапети над камината, където някъде бе висяла картина, и снимките в сребърни рамки. Ала увитата в полиетиленова торбичка глава, гумената тръба и студено проблясващия цилиндър като че превръщаха тази всекидневна нормалност в декор. Единствено кошмарът бе реален.

Робин превключи мобилния си телефон на функция фотоапарат и започна да прави снимки. Като постави обектив помежду себе си и сцената, ужасът се посмекчи. Бавно и методично тя документира цялата обстановка.

На масичка пред тялото имаше стъклена чаша с няколко милиметра течност, която приличаше на портокалов сок. До нея лежаха разпръснати книги и вестници. Имаше лист плътна кремава хартия за писма с червената роза на Тюдорите, подобна на капка кръв, и напечатан адрес на къщата, в която Робин се намираше в момента. Някой бе написал със заоблен момичешки почерк

Това тази вечер бе последната сламка. За колко глупава ме мислиш, че да настаниш това момиче в офиса под носа ми? Дано осъзнаваш колко нелеп изглеждаш, колко много ти се смеят хората, след като тичаш по някаква, по-млада от собствените ти дъщери.

Робин се наведе да снима бележката и в този момент чу външната врата да се хлопва рязко. Ахна и се обърна. На прага стоеше Страйк – едър, небръснат, още в костюма, който бе носил на приема. Бе втренчен във фигурата върху креслото.

– Полицията е на път – осведоми го Робин. – Току-що им се обадих.

Страйк се заразхожда предпазливо из стаята.

– Дяволите го взели.

Видя смачканата тубичка с таблетки на пода, прекрачи я и заразглежда тръбата и омотаното в торбичката лице.

– Раф спомена, че се държал странно – заговори Робин, – но надали му е хрумвало, че...

Страйк не каза нищо. Продължаваше да изучава трупа.

– Това имаше ли го снощи?

– Кое?

– Ето това, посочи Страйк.

Върху опакото на дланта на Чизъл имаше полукръгъл белег, тъмночервен, върху грубата бледа кожа.

– Не си спомням – отговори Робин.

Пълният шок от случилото се започваше да я завладява и й бе трудно да подреди мислите си, които се рееха безредни и откъслечни из главата й: Чизъл раздава сърдити заповеди през прозореца на колата към полицията да пропуснат Страйк на снощния прием, Чизъл нарича Кинвара тъпа кучка, Чизъл настоява да се срещнат тук с него тази сутрин. Не беше реалистично да се очаква от нея да помни какво е имало по кожата му.

– Хм... – рече Страйк. Забеляза мобилния телефон в ръцете на Робин. – Снима ли всичко?

Тя кимна.

– Всичко тук? – попита той и направи широк жест над масата. – А това? – посочи пукнатата тубичка с хапчета на килима.

– Да. Вината е моя, аз ги настъпих.

– Как влезе?

– Отворено беше. Реших, че той я е оставил открехната за нас – отвърна Робин. – На улицата викна някакъв работник и аз си помислих, че Чизъл казва „Влез“. Очаквах...

– Стой тук – заръча Страйк.

Той излезе от стаята. Тя го чу да се качва по стълбите, а после тежките му стъпки се разнесоха над тавана, но тя знаеше, че там няма никой. Усещаше пълната безжизненост на къщата, нереалния й вид на картонен декор и разбира се, Страйк се върна след пет минути и поклати глава.

– Никой.

Мина покрай нея през врата, водеща извън дневната, и когато Робин го чу да стъпва по плочки, разбра, че е в кухнята.

– Съвсем празно – съобщи Страйк, щом се върна.

– Какво стана снощи? – попита Робин. – Спомена, че се случило нещо странно.

Искаше й се да обсъждат някаква друга тема, а не ужасната фигура, доминираща в стаята с гротескната си безжизненост.

– Били ми се обади. Каза, че се опитвали да го убият, преследвали го. Твърдеше, че е в телефонна кабина на Трафалгар Скуеър. Отидох да го търся, но не беше там.

– О – промълви Робин.

Значи не беше бил с Шарлот. Дори в тази екстремна ситуация Робин регистрира факта и изпита задоволство.

– Това пък какво е? – продума тихо Страйк, като гледаше покрай нея към един ъгъл на стаята.

Там до стената бе подпряна изкривена сабя. Изглеждаше, сякаш е била насилена или умишлено огъната чрез натиск отгоре. Страйк внимателно заобиколи трупа да я разгледа, но тогава чуха полицейската кола да спира пред къщата и той се изправи.

– Ще им кажем всичко, очевидно – заяви Страйк.

– Да – отвърна Робин.

– Освен за подслушвателните устройства. По дяволите... ще ги намерят в офиса ти...

– Няма – отвърна Робин. – Вчера ги отнесох у дома, в случай че ми се наложи да се покрия заради „Сън“.

Преди Страйк да успее да изрази възхищението си от подобна предвидливост, някой блъсна силно входната врата.

– Е, беше хубаво, докато траеше, нали? – подхвърли Страйк с мрачна усмивка, като тръгна към коридора. – Говоря за отсъствието ни от вестниците.