Смъртоносно бяло

19

Следващата сутрин Робин излезе от дома си в шест без петнайсет. Небето бе бледо синкаворозово, а денят – вече топъл, което оправдаваше отсъствието на сако. Погледът й пробяга към самотния лебед, когато мина покрай местния пъб, но тя с усилие насочи мислите си към задачите напред, не към мъжа, когото бе оставила зад гърба си.

Когато пристигна в коридора на Изи час по-късно, Робин видя, че вратата към офиса на Герайнт вече беше отворена. Бързо надникване вътре я увери, че стаята е празна, но сакото на Аамир висеше на облегалката на стола му.

Робин изтича до офиса на Изи, отключи го, втурна се към бюрото си, извади едно от подслушвателните устройства от кутията за интимни тампони, грабна за алиби куп остарели графици и изтича обратно в коридора.

Когато наближи офиса на Герайнт, изхлузи от китката специално сложената за целта златна гривна и я търкули към помещението навътре.

– О, по дяволите! – изрече на висок глас.

Никой не отговори отвътре. Робин почука на отворената врата, извика „Ехо!“ и провря глава. Стаята все още беше празна.

Робин се втурна към двойния контакт точно над дървения перваз до бюрото на Герайнт. Коленичи, извади подслушвателното устройство, изключи вентилатора на бюрото му, вкара устройството на място, пъхна отново щепсела на вентилатора и задъхана, сякаш беше спринтирала на сто метра, се огледа за гривната си.

– Какво правиш?

Аамир стоеше на прага по риза с чаша димящ чай в ръка.

– Аз почуках – оправда се Робин и се усети изчервена. – Изпуснах си гривната и се изтъркаля... о, ето я.

Лежеше точно под стола на Аамир, поставен пред компютъра. Робин пропълзя да я вземе.

– На майка ми е – излъга. – Лошо ми се пишеше, ако я бях изгубила.

Тя отново надяна гривната на ръката си, взе книжата, които беше оставила на бюрото на Герайнт, усмихна се толкова естествено, колкото успя, и излезе от офиса покрай Аамир, чиито очи, както забеляза с периферното си зрение, бяха подозрително присвити.

Тържествуваща Робин отново влезе в офиса на Изи. Поне щеше да има добра новина за Страйк, като се видеха в пъба довечера. Баркли нямаше да е единственият, който се справя добре. Толкова погълната бе от мислите си, та не осъзна, че в стаята има човек, докато зад нея не прозвуча мъжки глас:

– А вие коя сте?

Настоящето се размаза и изгуби. И двамата й нападатели й бяха скочили изотзад. Робин се извъртя с писък, готова да се бие за живота си. Листовете се разхвърчаха, чантата се свлече от рамото й, падна на пода и съдържанието й се пръсна по пода.

– Простете! – каза мъжът. – О, господи, съжалявам!

Но на Робин й бе трудно да си поеме дъх. Ушите й бучаха, по цялото й тяло изби пот. Наведе се да върне изпадналото в чантата, но трепереше така силно, че постоянно изпускаше вещите.

Не сега. Не сега.

Той й говореше, но тя не можеше да схване нито дума. Светът отново бе фрагментиран, пълен с ужас и опасност, и тя го видя размазан, когато й подаде молива за очна линия и шишенцето с капки, с които да овлажнява лещите си.

– О... – Робин ги награби безразборно. – Чудесно. Извинете ме. Банята.

Тя отиде до вратата с препъване. По коридора двама души идваха насреща й, гласовете им й прозвучаха глухи и неразбираеми, когато я поздравиха. Без сама да знае какво им отвръща, тя почти изтича до дамската тоалетна.

Жена от офиса на министъра на здравеопазването я поздрави, застанала пред мивката, където си слагаше червило. Робин мина замаяна покрай нея, втурна се в една от кабинките и опипом завъртя ключалката.

Излишно бе да се опитва да потисне паниката: това само я караше да нахлуе с удвоена сила, за да я прекърши и подчини на волята си. Трябваше да я обязди като буен кон, да я вкара в по-управляем режим. Така че остана неподвижна с длани, притиснати в разделителните стени, говореше си наум, сякаш бе укротител на животни, а тялото й в ирационалния му ужас – обезумяло, преследвано като плячка създание.

В безопасност си, в безопасност си...

Паниката бавно започна да се оттича, макар сърцето й да препускаше в неравен ритъм. Накрая Робин отдели изтръпналите си ръце от стените на кабината, отвори очи и примигна срещу острото осветление. В тоалетната беше тихо.

Робин надзърна в общото помещение. Жената си беше тръгнала. Нямаше никой освен бледото й отражение в огледалото. Наплиска лицето си със студена вода и го избърса с хартиени салфетки. После намести отново очилата си без диоптри и излезе от тоалетната.

В офиса, който преди малко бе напуснала, май се бе повела караница. Тя пое дълбоко дъх и влезе.

Джаспър Чизъл се обърна към нея и я изгледа гневно. Острата му сива коса бе още по-щръкнала около розовото лице. Изи стоеше изправена зад бюрото си. Непознатият още беше там. Както се чувстваше разтърсена, Робин би предпочела да не е във фокуса на три чифта любопитни очи.

– Какво се случи току-що? – поиска да узнае Чизъл от Робин.

– Нищо – отвърна Робин и усети под роклята й да бликва студена пот.

– Вие изтичахте от стаята. Той да не би... – Чизъл посочи към мургавия мъж. – Да не ви направи нещо? Натисна ли ви се?

– Какво...? Не! Просто не очаквах да е тук, това е всичко. Той заговори и аз се стреснах. А после... – Усети да се изчервява все повече. – Наложи ми се спешно да ида до тоалетната.

Чизъл се обърна към мургавия мъж.

– А ти пък защо цъфна тук толкова рано, а?

Най-сетне Робин осъзна, че това беше Рафаел. Още от снимките, които бе намерила онлайн, й стана ясно, че този наполовина италианец е екзотичният екземпляр в иначе русото без изключения и с много типична английска външност семейство, само че бе неподготвена колко красив ще е в действителност. Носеше тъмносивия си костюм, бяла риза и конвенционална тъмносиня вратовръзка на точки с маниер, непостижим за никого от другите мъже по коридора. Имаше високи скули, почти черни очи и тъмна въздълга коса, а широката му уста, за разлика от тази на баща му, имаше пълна горна устна, която придаваше уязвимост на лицето му.

– Мислех, че обичаш точността, татко – отвърна той, разпери ръце, после ги отпусна в жест на безнадеждност.

Баща му се обърна към Изи.

– Дай му да върши нещо.

После напусна стаята. Сконфузена до крайност, Робин се отправи към бюрото си. Никой не продума, докато шумът от стъпките на Чизъл не отмря в коридора, после Изи заговори.

– Той сега е под голям стрес, Раф, миличък. Не е заради теб. Побеснява по най-дребния повод.

– Ужасно съжалявам – насили се Робин да каже на Рафаел. – Реакцията ми бе неоправдано пресилена.

– Няма проблем – отвърна той с изговор, описван рутинно като „от частно училище“. – За сведение, не съм изнасилвач.

Робин се засмя нервно.

– Значи ти си кръщелницата, за която не знаех? На мен никой нищо не ми казва. Вениша, нали? Аз съм Раф.

– Ъъ... да... здравей.

Стиснаха си ръцете, а Робин отново си седна на мястото и се зае безцелно да размества хартии по него. Усещаше бузите си пламнали.

– В момента е пълна лудница – продължи Изи и Робин съзнаваше, че тя се опитва, не съвсем без егоистична причина, да увери Рафаел, че не е чак толкова лошо да се работи с баща им, колкото изглежда на пръв поглед. – Страдаме от недостиг на персонал, а и олимпиадата наближава. Да не говорим, че ДНД буквално изтормози татко...

– Кой го изтормози? – попита Рафаел и се тръшна в изтърбушеното кресло, като разхлаби вратовръзката си и кръстоса дългите си крака.

– ДНД – повтори Изи. – Пресегни се да включиш чайника, като си там, Раф. Умирам за едно кафе. ДНД означава Дрънкало Номер Две. С Физ така наричаме Кинвара.

В паузите на работата в офиса Изи бе обяснила многото прякори в семейство Чизъл на Робин. По-голямата й сестра София беше Физи, а трите деца на София бяха наричани Прингъл, Флопси и Понг.

– Защо пък Дрънкало Номер Две? – учуди се Раф, докато отвинтваше капачката на буркана с нескафе с дългите си пръсти. Робин бе като омагьосана от движенията му, макар да бе свела очи към измислената си работа с документи. – Кой е Дрънкало Номер Едно?

– Е, стига де, Раф, не може да не си чувал за Дрънкалото – каза Изи. – Онази кошмарна австралийска медицинска сестра, за която последно се ожени дядо, като вече беше сенилен. Профука повече от парите си по нея. Тя и преди това се бе омъжвала вече за изкуфял старец. Дядо й беше накупил куп ужасни бижута и състезателен кон. На татко едва не му се наложи да стигне до съд, че да я изгони от къщата, когато дядо умря. Но тя, слава богу, се гътна от рак на гърдата, преди да е успял да се охарчи много.

Втрещена от такова коравосърдечие, Робин вдигна поглед.

– Ти как го пиеш, Вениша? – попита Рафаел, докато отмерваше с лъжичка кафе в чаши.

– С мляко и без захар, моля – отвърна Робин. Реши, че е най-разумно засега да кротува след неотдавнашното си нахлуване в офиса на Уин.

– ДНД се ожени за татко заради парите му – продължи Изи. – И е също толкова заплесната по коне като Дрънкалото. Знаеш ли, че вече има девет. Девет!

– Девет какво? – попита Рафаел.

– Коня, Раф! – каза нетърпеливо Изи. – Абсолютно неконтролируеми и невъзпитани буйни добичета, които тя гушка и глези като заместители на деца и хвърля луди пари по тях. Боже, как ми се иска татко да я зареже – въздъхна Изи. – Подай бисквитите, бебчо.

Той го направи. Робин, която го усещаше да я гледа, продължи да се преструва на задълбочена в работа.

Телефонът иззвъня.

– Офисът на Джаспър Чизъл – изрече в слушалката Изи, докато я крепеше под брадичката си и се опитваше да отвори металната кутия с бисквити с една ръка. – О – внезапно охладня тонът й. – Здравей, Кинвара. За малко изпусна татко...

Ухилен на изражението на сестра си, Рафаел взе от нея кутията с бисквити, отвори я и я поднесе към Робин, която поклати глава. От слушалката на телефона се лееха поток неразбираеми думи.

– Не... не, излезе. Отби се само да поздрави Раф...

Гласът насреща още повече се повиши.

– Върна се в министерството, има среща в десет – съобщи Изи. – Не мога... Ами защото е много зает покрай олимпиадата, както знаеш... Да... дочуване.

Изи тръшна слушалката обратно и се зае да съблича сакото си.

– Тая пак трябва да иде в „санаториум за отдих“. Последното посещение не я е оправило особено.

– Изи не признава душевните заболявания – обърна се Рафаел към Робин.

Разглеждаше я с леко любопитство и както й се стори, опитваше се да я разприказва.

– Естествено, че признавам душевните заболявания, Раф! – отвърна Изи, очевидно уязвена. – Признавам ги и още как! Домъчня ми за нея, когато й се случи... Честно, Раф! Кинвара роди мъртво дете преди две години – обясни тя на Робин. – И естествено, това беше много тъжно. Напълно разбираемо беше, че после бе малко... но не, съжалявам... – обърна се тя сърдито към Рафаел. – Тя се възползва от това. Така е, Раф. Мисли, че й дава право на всичко, което си пожелае. А и бездруго щеше да бъде ужасна майка – заяви предизвикателно Изи. – Не понася да не е център на внимание. Като не й се получи, започва да се държи като капризно момиченце. „Не ме оставяй сама, Джаспър! Боя се, като не си тук нощем!“ Дрънка му глупави лъжи. Уж някой звънял вкъщи, мъже се криели из лехите с цветя, нападали конете.

– Какво? – засмя се Рафаел, но Изи го прекъсна.

– О, боже, виж! Татко си е забравил документите за брифинга.

Тя забързано стана от бюрото си, грабна кожена папка от радиатора и подвикна през рамо:

– Раф, прослушай телефонните обаждания и ми ги запиши, докато ме няма, чу ли?

Масивната дървена врата се затвори зад нея и Робин и Рафаел останаха сами. Ако преди бе хиперчувствителна по отношение на вниманието му, сега тя имаше чувството, че присъствието му изпълва цялата стая, а маслиненочерните му очи бяха приковани към нея.

Той е взел екстази и е прегазил майка на четиригодишно дете. Излежал е една трета от присъдата си, а ето че сега баща му му осигурява заплата от парите на данъкоплатците.

– И как се прави това? – попита Рафаел, като застана зад бюрото на Изи.

– Ами, предполагам, че просто натискаш бутон „старт“ – промърмори Робин, отпи от кафето си и се престори, че прави записки в бележник.

От телефонния секретар започнаха да се леят записани съобщения и удавиха звуците от разговор, идещи от терасата зад тюлените завеси.

Мъж на име Рупърт молеше Изи да му се обади по повод „онова АГМ“.

Жена от избирателния район, представила се като госпожа Рикетс, говори кръгли две минути за трафика по Банбъри Роуд.

Ядосана жена заяви, че би трябвало да очаква телефонен секретар насреща, как иначе, а за един член на парламента било редно лично да откликва на обществеността, после приказва, докато машината не я прекъсна, как съседите й не отрязвали надвисналия над двора й клон при все няколкократните подканяния от общината.

И тогава – ръмжащ мъжки глас, почти театрално заплашителен, изпълни тихия офис: