Смъртоносно бяло

21

– Защо вечно си толкова заета, а аз нямам нищичко за правене? – попита Рафаел Робин в късната петъчна сутрин.

Току-що се бе върнала от проследяването на Герайнт до Поркулис Хаус. Наблюдаваше го от разстояние и видя как любезните усмивки на многото млади жени, които той поздрави, се превръщаха във враждебни изражения, след като ги отминеше. Герайнт бе влязъл в конферентна зала на първия етаж, тъй че Робин се върна в офиса на Изи. Като приближи стаята на Герайнт, се надяваше да може да се вмъкне и да вземе второто подслушвателно устройство, но видя през отворената врата, че Аамир работи на компютъра.

– Раф, след миг ще ти дам да вършиш нещо, бебчо – промърмори Изи, която чаткаше по клавиатурата на компютъра. – Само да свърша това, за председателката на местната партийна организация е. Татко ще дойде да го подпише след пет минути.

Тя стрелна с поглед брат си, който се беше отпуснал в креслото с протегнати напред дълги крака, с навити ръкави на ризата и разхлабена вратовръзка и си играеше с картонения бадж за посетители, провесен на врата му.

– Защо не идеш да пиеш кафе на терасата? – предложи му Изи.

Робин се досети, че искаше да го разкара преди посещението на Чизъл.

– Искаш ли да идем да пием кафе, Вениша? – попита Рафаел.

– Не мога – отвърна Робин – имам работа.

Вентилаторът на бюрото на Изи се завъртя към Робин и тя се наслади на няколко секунди хладен повей. Тюлените завеси придаваха мъглив изглед на прекрасния юнски ден. Парламентаристите на терасата отвън изглеждаха като светещи призраци. В претъпкания с мебели и книжа офис беше задушно. Робин носеше памучна рокля, косата й беше прибрана на конска опашка, но въпреки това от време на време избърсваше с опакото на дланта си изпотената си горна устна, докато се преструваше, че работи.

Присъствието на Рафаел в офиса, както бе споделила със Страйк, беше спънка. Когато беше сама с Изи, не се налагаше да измисля обяснения, за да се мотае по коридора. Нещо повече, Рафаел много я наблюдаваше, по съвсем различен начин от похотливите погледи на Герайнт, с които онзи я измерваше от горе до долу. Тя не одобряваше Рафаел, но от време на време се хващаше, че е опасно близо да изпита съжаление към него. Изглеждаше много нервен около баща си, а пък и кой нямаше да го намери красив? Това бе основната причина тя да избягва да го поглежда: бе най-разумната мярка, ако човек искаше да запази обективност.

Той не спираше да опитва сближаване с нея, а тя по всякакъв начин обезсърчаваше опитите му. Предишния ден я бе сварил да се навърта пред стаята на Герайнт и Аамир, наострила уши да чуе разговора, който Аамир водеше по телефона относно „разследване“. От малкото, което Робин бе успяла да долови до момента, беше убедена, че се обсъждаше фондацията „Равнопоставеност“.

– Но това не е някакво официално разследване, нали? – Аамир звучеше разтревожен. – Мислех, че е просто рутинно проучване... Но господин Уин прати писмо до регулаторния орган за набиране на средства и остана с впечатление, че е удовлетворил всичките им запитвания.

Робин не можеше да пропусне тази възможност да подслуша, но съзнаваше, че се излага на риск. Само дето не бе очаквала да бъде изненадана не от Уин, а от Рафаел.

– Какво си се сгушила тук? – попита той със смях.

Робин бързо се отдалечи, но чу вратата на Аамир да се затръшва зад гърба й и подозираше, че той поне ще има грижата тя да си остане затворена за в бъдеще.

– Винаги ли се стряскаш така, или е само с мен? – попита я Рафаел, като я последва. – Ела да пием кафе, а? Адски съм отегчен.

Робин отново се извини със заетост, но трябваше да си признае, че част от нея – мъничка част – бе поласкана от вниманието му.

На вратата се почука и за изненада на Робин влезе Аамир Малик със списък с имена в ръка. Притеснено, но решително се обърна към Изи.

– Ъъ... здравей. Герайнт би желал да добавим хората от управителния съвет на „Равнопоставеност“ за приема в чест на параолимпийците на дванайсети юли – каза той.

– Нямам нищо общо с този прием – тросна се Изи. – Министерството го организира, не аз. Ама защо всички при мен идват? – избухна тя, като отметна навлажнения от пот бретон от челото си.

– Герайнт много държи те да присъстват – упорстваше Аамир. Листът с имената потрепваше в ръката му.

Робин се почуди дали да се осмели да използва момента да се промъкне в празния офис на Аамир и да размени подслушвателните устройства. Изправи се тихо, като се опитваше да не привлича внимание към себе си.

– Защо не се обърне към Дела? – попита Изи.

– Дела е заета. Става дума само за осем души – заобяснява Аамир. – Много му е важно...

– „Чуйте думите на Лахесис, дъщерята на Нуждата!“

Гръмкият глас на министъра на културата предшестваше появата му в стаята. Чизъл застана на прага, облечен в смачкан костюм, и блокира изхода пред Робин. Тя отново седна тихо на мястото си. Стори й се, че Аамир стисна зъби.

– Знаете ли коя е Лахесис, господин Малик?

– Не ми е известно – отвърна Аамир.

– Нима? Не сте изучавали гръцките автори в гимназията „Харингей“? Ти, както изглежда, имаш много свободно време, Раф. Можеш да осветлиш господин Малик относно Лахесис.

– И аз не я знам – отвърна Рафаел, като погледна към баща си през гъстите си тъмни мигли.

– На глупчо се правиш, а? Лахесис – заяви Чизъл – е една от мойрите, богините на Съдбата. Отмерва отредения за всеки човек живот. Знае на кого кога ще му дойде редът. Значи, не сте почитател на Платон, така ли, господин Малик? Сигурно Катул повече ви допада. Прекрасни стихотворения е написал за хора с вашите навици. Pedicabo ego vos et irrumabo, Aureli pathice et cinaede Furi.[1] Стихотворение номер 16. Прочетете го, ще ви се понрави.

Рафаел и Изи се бяха втренчили стъписани в баща си. Аамир стоя няколко секунди, сякаш забравил защо е дошъл, после се изниза от стаята.

– Кратък курс за всички на тема класици – подхвърли Чизъл, като се обърна да го изгледа злорадо как си отива. – Никога не сме толкова пораснали, че да спрем да се учим, нали, Раф?

Мобилният телефон на Робин завибрира на бюрото й. Страйк й пращаше съобщение. Имаха споразумение да не си пишат през работно време, освен ако не е спешно. Тя пъхна телефона в чантата си.

– Къде ми е купчинката за подписване? – обърна се Чизъл към Изи. – Свърши ли онова писмо до шибаната Бренда Бейли?

– В момента го принтирам – отвърна Изи.

Докато Чизъл подписваше поставените пред него писма и дишаше като булдог в иначе тихата стая, Робин измънка, че трябва да излезе, и забърза към коридора.

Тъй като искаше да прочете съобщението на Страйк, без да се притеснява, че някой ще я прекъсне, последва посоката на дървена табела към криптата, заслиза по тясно каменно стълбище и в дъното му откри пуст параклис.

Отвътре криптата приличаше на средновековна ракла за скъпоценности – с позлатени стени, всеки сантиметър от които бе изрисуван с мотиви и символи, хералдически и религиозни. Над олтара имаше ярки картини на светци, а небесносините тръби на органа бяха обвити със златна панделка и алени лилии. Робин се отпусна на седалка, тапицирана с червен плюш, и зачете съобщението на Страйк.

Робин гледа съобщението в продължение на няколко секунди, после изпусна стон, който отекна в криптата.

За пръв път след повече от година Страйк искаше от нея да работи извънредно при такова кратко предизвестие, но това бе уикендът на годишнината от сватбата. Скъпият хотел бе ангажиран, багажът стегнат и готов в колата. След няколко часа, щом свършеше работното време, имаше среща с Матю. Директно щяха да отпътуват за хотела „Льо Маноа о Кат’Сезон“. Матю щеше да побеснее, ако му кажеше, че не може да замине.

Сред тишината и позлатата на криптата си спомни думите, които Страйк й беше казал, когато се съгласи да я прати на обучение за детектив.

Трябва ми човек, който може да работи дълги часове, а също и през уикендите... Ти имаш влечение към работата и способности за нея, но се омъжваш за човек, който мрази занятието ти...

А тя му беше отговорила, че е без значение какво мисли Матю, че тя сама решава какво да прави.

Бавно, като изтриваше думи и ги подменяше, обмисляйки всяка сричка, набра отговора:

Искаше да напише още, но какво имаше да каже? „Бракът ми не върви, затова е важно да го отпразнувам“? „Далеч повече предпочитам да се маскирам като протестираща и да дебна Джими Найт“? Натисна бутон „изпращане“.

Докато седеше и чакаше отговора му с чувството, че трепери за резултат от медицински изследвания, очите й проследиха преплитащите се ластари, покриващи тавана. Странни лица надничаха към нея от гипсовите орнаменти като мотива на човекоподобното лице на Зеления човек сред обкръжение от листа. Хералдически и езически образи се смесваха с ангели и кръстове. Този параклис беше повече от Божи храм. Навяваше мисли за епохата на суеверия, магии и феодална власт.

Минутите се нижеха, а Страйк още не беше отговорил. Робин стана и се разходи из параклиса. В самото дъно откри шкаф. Отвори го и видя паметна табелка за суфражетката Емили Дейвисън. Очевидно тя бе пренощувала тук, за да посочи като местоживеене Камарата на общините при преброяване на населението през 1911 година, седем години преди на жените да бъде дадено право на глас. Емили Дейвисън надали би одобрила избора на Робин да постави един неуспешен брак над свободата да работи.

Мобилният телефон на Робин отново изжужа. Тя го погледна, уплашена от онова, което щеше да прочете. Страйк бе отговорил еднословно.

Добре.

Оловната тежест сякаш се плъзна от гърдите й надолу към стомаха. Страйк, както добре й бе ясно, още живееше в примитивното жилище над офиса и работеше през уикендите. Беше единственият несемеен в агенцията и границата между професионалния и личния му живот бе ако не точно несъществуваща, много размиваща се, докато при нея, Баркли и Хачинс не бе така. А най-лошото от всичко бе, че Робин не можеше да намери начин да обясни на Страйк колко съжалява, как всичко разбира и й се иска нещата да бяха различни, без при това да му напомня за прегръдката им на стълбите по време на нейната сватба, толкова отдавна неспоменавана, та тя се питаше дали въобще той я помни.

С чувство на дълбока потиснатост тя се върна обратно през криптата и излезе, все още стискаща листовете, които се преструваше, че отива да предаде.

Когато се върна в офиса, Рафаел беше сам там, седеше пред компютъра на Изи и пишеше с една трета от нейната скорост.

– Изи отиде с татко да свършат нещо толкова отегчително, че буквално отскочи от мозъка ми – обясни той. – Ще се върнат след малко.

Робин му отправи насилена усмивка и се върна на бюрото си все още с мисли за Страйк.

– Малко странно бе това стихотворение, нали? – попита Рафаел.

– Какво? О... о, онова нещо на латински? Да – потвърди Робин, – наистина беше малко странно.

– Сякаш го бе запаметил, за да го плесне в лицето на Малик. Никой не може да рецитира спонтанно такова нещо.

Като си каза наум, че Страйк също бе пълен с латински цитати, Робин отвърна:

– Не, надали.

– Да не е вдигнал мерника на този Малик?

– Нямам представа – излъга Робин.

Като се чудеше как да се престори на много ангажирана, тя отново започна да размества хартии по бюрото.

– Колко време ще останеш, Вениша?

– И аз не знам. Вероятно докато парламентът излезе в лятна ваканция.

– Наистина ли искаш да работиш тук? За постоянно?

– Да – отговори тя. – Мисля, че е интересно.

– С какво се занимаваше преди това?

– Пиар – каза му Робин. – Беше забавно, но ми се прииска промяна.

– Надяваш се да забиеш член на парламента? – подхвърли той с лека усмивка.

– Не бих казала, че срещнах тук някого, за когото бих искала да се омъжа – отвърна Робин.

– Това беше жестоко – шеговито въздъхна Рафаел.

Уплашена, че се е изчервила, Робин се наведе да отвори чекмедже и взе да вади от него каквото й попадне.

– Е, среща ли се с някого Вениша Хол? – настоя той, когато тя се изправи.

– Да – кимна. – Той се казва Тим. Заедно сме от цяла година вече.

– Нима? И с какво се занивава Тим?

– Работи в „Кристис“.

Идеята й хрумна от мъжете, които бе видяла със Сара Шадлок в „Червения лъв“: мъже с безупречни костюми, завършили частни училища, тъкмо типът, с когото би се обвързала кръщелница на Чизъл.

– Ами ти? – попита го Робин. – Изи спомена за...

– В галерията ли? – пресече я Рафаел. – Това не беше нищо. Тя е твърде млада за мен. Бездруго родителите й вече я пратиха във Флоренция.

Той бе извъртял стола си, така че да е с лице към нея, изражението му бе тревожно и въпросително, гледаше я, сякаш искаше да узнае нещо, което не би научил от обикновен разговор. Робин прекъсна взаимното им взиране. Някак не вървеше за доволната приятелка на въображаемия Тим.

– Вярваш ли в духовното изкупление?

Въпросът му силно изненада Робин. Притежаваше тежест и красота като на пищната крипта в дъното на извитата стълба.

– Аз... да, вярвам – отговори тя.

Той беше взел молив от бюрото на Изи. Дългите му пръсти го въртяха отново и отново, докато той я наблюдаваше напрегнато. Сякаш я претегляше.

– Нали знаеш какво направих? С колата?

– Да – кимна тя.

Тишината, надвиснала между тях, за Робин се изпълни с проблясващи светлини и неясни фигури. Представяше си Рафаел окървавен зад волана, смачканото тяло на майката на пътя, полицейските коли, жълтата лента, опасваща местопроизшествието, хора, надничащи от преминаващи коли. Той я наблюдаваше внимателно с надежда за снизхождение, както й се стори, сякаш нейното опрощение имаше значение. Но сама знаеше, че понякога добротата, проявена от чужд човек или от случаен познат, може да е спасителна, нещо, за което да се уловиш, докато най-близките ти само те повличат надолу в усилията си да помогнат. Помисли си за възрастния портиер във фоайето отпреди няколко дни, който не разбираше какво й е, но й бе донесъл огромна утеха. Добрите думи, изречени с грапавия му глас, бяха нишка, в която да се вкопчи и да възвърне яснотата на разсъдъка си.

Вратата отново се отвори. И Робин, и Рафаел подскочиха, когато в стаята влезе червенокоса жена със заоблени форми и висящ на врата й пропуск за посетители. Робин веднага я разпозна от многото снимки, които бе виждала, като Кинвара, съпругата на Джаспър Чизъл.

– Здравейте – обади се Робин, защото Кинвара само се взираше безмълвно в Рафаел, който бързо се извъртя към компютъра си и отново започна да трака по клавиатурата.

– Ти трябва да си Вениша – каза Кинвара, като премести погледа на ясните си златисти очи върху Робин. Имаше тъничък момичешки глас. Очите й наподобяваха котешки върху леко подпухналото лице. – Я каква си хубавица. Никой не ми каза, че си толкова хубава.

Робин нямаше представа какво да отговори на това. Кинвара се отпусна на изтърбушеното кресло, обикновено заемано от Рафаел, свали дизайнерските тъмни очила, придържащи дългата й червена коса над лицето, и я разтърси освободена. Голите й ръце и крака бяха силно луничави. Горните копчета на зелената й рокля без ръкави с кройка на риза едва удържаха тежкия бюст.

– Та чия дъщеря си? – попита Кинвара с нотка на предизвикателност. – Джаспър не ми каза. Всъщност не ми казва нищо, което не е задължително да ми съобщи. Свикнала съм. Просто спомена, че си му кръщелница.

Никой не бе предупредил Робин, че Кинвара не е наясно за самоличността й. Може би Изи и Чизъл не бяха очаквали двете да се срещнат лице в лице.

– Дъщеря съм на Джонатан Хол – изрече Робин притеснено. Разполагаше със схематична легенда за кръщелницата Вениша, но не бе предполагала, че ще й се наложи да я разкрасява пред самата съпруга на Чизъл, която вероятно бе виждала всичките му приятели и познати.

– Кой е той? – попита Кинвара. – Вероятно е редно да знам, Джаспър ще се ядоса, че не съм внимавала.

– От управата на земите в...

– О, имота в Нортъмбърланд? – прекъсна я Кинвара, напълно изгубила интерес. – Било е преди моето време.

„Слава богу“, помисли си Робин.

Кинвара кръстоса крака и преплете ръце пред внушителния си бюст. Стъпалото й заподскача нагоре-надолу. Стрелна Рафаел с остър, почти злобен поглед.

– Няма ли да поздравиш, Рафаел?

– Здравей – каза той.

– Джаспър ми поръча да дойда тук, за да се срещна с него, но ако предпочиташ, мога да го изчакам и в коридора – подхвърли Кинвара с тънкия си напрегнат глас.

– Не, разбира се – измърмори Рафаел и се намръщи срещу монитора.

– Е, не искам да прекъсвам нещо – каза Кинвара, като се обърна от Рафаел към Робин. В съзнанието на Робин изплува историята с блондинката в тоалетната на художествената галерия. За втори път се престори, че търси нещо в чекмеджето и изпита голямо облекчение, когато чу, че Чизъл и Изи идват по коридора.

– ...до десет часа, не по-късно, или няма да имам време да изчета тази тъпотия. И кажи на Хейнс, че той трябва да говори с Би Би Си, нямам време за банда идиоти, дето дрънкат за... Кинвара!

Чизъл се закова на прага и промърмори без сянка от топло чувство:

– Казах ти да дойдеш да се срещнем в министерството, не тук.

– И аз се радвам да те видя след три дни раздяла, Джаспър – каза Кинвара, като се изправи и приглади смачканата си рокля.

– Здравей, Кинвара – обади се Изи.

– Забравих, че каза в министерството – продължи Кинвара, като игнорира заварената си дъщеря. – Цяла сутрин се опитвам да ти се обадя...

– Обясних ти, че до един часа съм в срещи – изръмжа Чизъл – и ако е пак за проклетите коне...

– Не е за конете, Джаспър и бих предпочела да ти го съобщя насаме, но щом искаш да го кажа пред децата ти, добре тогава!

– О, за бога – изпъшка Чизъл. – Хайде, ела, ще намерим празна стая...

– Снощи имаше един мъж – подхвана Кинвара, – който... О, не ме поглеждай така, Изабела!

Изражението на Изи действително показваше неподправен скептицизъм. Тя повдигна вежди и влезе в стаята, сякаш Кинвара бе станала невидима за нея.

– Казах, че ще идем в празна стая! – тросна се Чизъл, но Кинвара не допусна да бъде прекъсната.

– Снощи видях мъж в гората до къщата, Джаспър! – заяви с тънкия си остър глас, за който Робин си даваше сметка, че отеква чак навън в коридора. – Не си въобразявам, имаше човек с лопата в гората, видях го и хукна, когато кучетата го подгониха! Все ми повтаряш да не вдигам излишно пара, но аз съм сама в онази къща нощем и ако не направиш нещо по въпроса, Джаспър, да знаеш, че ще повикам полицията!