Смъртоносно бяло

40

В шест часа в сряда сутринта Робин, която отново беше спала в свободната спалня, стана, облече джинси, тениска и суитшърт и си обу маратонки. В раницата й беше черната перука, купена онлайн и доставена предишната сутрин под носа на дебнещия журналист. Тя слезе предпазливо долу, за да не събуди Матю, с когото не бе обсъдила плана си. Напълно ясно й беше, че той няма да го одобри.

Между тях се бе възцарил крехък мир, макар вечерята в събота с Том и Сара да бе ужасно преживяване. Започнала бе злополучно, защото журналистът наистина ги бе последвал по улицата. Успяха да се отърват от него до голяма степен благодарение на уменията за контранаблюдение, усвоени от Робин. Незабелязани се измъкнаха от претъпкания вагон на метрото точно преди вратите да се затворят, което нервира Матю, защото го прие за срамотна детинщина. Но дори Матю не би могъл да хвърли върху Робин вината за остатъка от вечерта.

Започналото като лековат анализ на поражението им в мача по крикет прерасна внезапно в грозно и агресивно поведение. Том неочаквано се нахвърли пиянски срещу Матю, като му заяви, че изобщо не е толкова добър, за колкото се смята, че арогантността му е заразила останалите от отбора, че изобщо не е харесван в службата, че нервира много хора там. Стъписан от подобна атака, Матю направи опит да попита къде точно е сбъркал в службата, но Том, толкова пиян, та Робин го заподозря, че е започнал с виното дълго преди пристигането им, прие недоумението на Матю като провокация.

– Въобще не ми се прави на невинен! – кресна. – Няма да търпя повече да ми се подиграваш и да ме уязвяваш!

– Това ли направих? – попита потресеният Матю Робин, докато вървяха в тъмнината към метрото.

– Не – отвърна Робин искрено. – Изобщо нищо гадно не му каза.

Наум добави „тази вечер“. Беше облекчение да заведе у дома един обиден и объркан Матю вместо човека, с когото обичайно съжителстваше. Съчувствието и подкрепата й спечелиха няколкодневно примирие у дома. Робин не се канеше да го подлага на изпитание, като сподели с Матю какво се канеше да направи тази сутрин, за да се измъкне от все така дебнещия репортер.

Излезе безшумно през френските прозорци в дворчето зад къщата и използва един от градинските столове, за да се покатери на зида, разделящ тяхната градина от тази на съседната къща, където завесите бяха още спуснати, за щастие. С глухо тупване се приземи върху моравата на съседите.

Следващата част от маршрута й за бягство беше малко по-сложна. Първо трябваше да затътри тежката орнаментирана пейка до оградата, балансира върху облегалката й, прехвърли се през импрегнираната с креозот дървена плоскост и скочи в цветната леха от другата страна, където се препъна и падна. Отново се надигна и хукна през поредната морава към отсрещната ограда, където имаше портичка към паркинга за коли.

За облекчение на Робин болтът се отвъртя лесно. Затвори след себе си портичката и със съжаление си помисли за следите, които бе оставила върху росната трева. Ако съседите се събудеха рано, лесно щяха да установят откъде е дошъл натрапникът в собствеността им, който бе разместил градинските им мебели и бе смачкал бегониите им. Убиецът на Чизъл, ако съществуваше такъв, много по-сръчно бе прикрил следите си.

Като приклекна зад паркирана шкода на пустия паркинг, обслужващ лишената от гаражи улица, Робин използва страничното огледало да нагласи на главата си черната перука, която измъкна от раничката си, после бързо закрачи по улицата, успоредна на Албъри Стрийт, докато не се озова на Детфърд Хай Стрийт.

С изключение на няколко вана за доставки в ранната сутрин и собственика на магазинчето за вестници, който вдигаше металната решетка пред витрината си, нямаше никой наоколо. Робин хвърли поглед през рамо и изпита прилив не на паника, а на ентусиазъм: никой не я следваше. И все пак не си свали перуката, докато не се озова в безопасност във влака на метрото, с което силно изненада младежа, поглеждащ я над електронната си книга.

Страйк бе избрал „Корнър Кафе“ на Ламбът Роуд заради близостта му до лабораторията за полицейски експертизи, където работеше Оливър Баргейт. Когато Робин пристигна, завари Страйк застанал отвън да пуши. Погледът му се спря върху изкаляните й на коленете джинси.

– Тежко приземяване в леха с цветя – обясни тя, когато го приближи. – Онзи журналист още се мотае пред нас.

– Матю ли те повдигна?

– Не, използвах градински мебели.

Страйк угаси цигарата си в стената зад себе си и я последва в кафето, където приятно ухаеше на пържена храна. По мнението на Страйк Робин изглеждаше по-бледа и слаба от обикновено, но пък бе весела, когато поръча кафе и две кифлички с бекон.

– Една – поправи я Страйк. – Една – повтори огорчено към мъжа зад щанда. – Опитвам се да сваля килограми – обясни на Робин, преди да отиде да седне на току-що освободила се маса. – По-добре е за крака ми.

– Да, вярно – кимна Робин.

Страйк забърса с ръкав трохите от масата и си отбеляза не за пръв път, че Робин бе единствената жена, която познаваше, непроявяваща стремеж да го усъвършенства. Знаеше, че ако промени намерението си сега и поръча пет кифлички с бекон, тя просто щеше да се ухили и да му ги връчи. Тази мисъл породи у него силна топлота към нея, когато тя дойде с окаляните си джинси на масата при него.

– Всичко наред ли е? – попита той, докато я гледаше как изцежда кетчуп върху кифличката си.

– Да – излъга Робин. – Няма проблеми. Как е кракът ти?

– По-добре. Как изглежда този тип, с когото имаме среща?

– Висок, чернокож, с очила – избъбри Робин с пълна уста. Физическите упражнения в ранното утро бяха събудили апетита й и тя се чувстваше по-гладна, отколкото дни наред.

– Ванеса върна ли се към задълженията си по олимпиадата?

– Да – отвърна Робин. – Тропнала е с крак на Оливър да дойде да се види с нас. Той не бил много въодушевен от идеята, но тя гони повишение.

– Сведенията за Иън Наш със сигурност ще й помогнат – каза Страйк. – Според думите на Пищяла полицията се опитва...

– Мисля, че това е той – прошепна Робин.

Страйк се обърна и видя на прага върлинест, разтревожен наглед чернокож мъж с очила без рамки. Държеше куфарче. Страйк вдигна ръка за поздрав, а Робин премести сандвича и кафето си към съседното място, за да може Оливър да седне срещу Страйк.

Робин не беше сигурна какво бе очаквала: той беше хубав мъж с бухналата си прическа и безупречна бяла риза, но излъчваше подозрение и неодобрение, а тя не можеше да свърже нито едното от двете с Ванеса. И все пак той разтърси протегнатата ръка на Страйк, после се обърна към Робин и каза:

– Ти си Робин, нали? Постоянно се разминаваме.

– Да – отвърна Робин и също се ръкува с него. Безукорната външност на Оливър я накара да се почувства засрамена от разрошената си коса и окаляни джинси. – Радвам се да се запознаем най-сетне. Тук е на самообслужване, да ти донеса ли чай или кафе?

– Ами... да, кафе, благодаря – каза Оливър.

Робин отиде до щанда, а Оливър се обърна към Страйк.

– Ванеса ми предаде, че имате информация за нея.

– Възможно е – отвърна Страйк. – Всичко зависи от това какво имаш ти за нас, Оливър.

– Искам да знам какво предлагате, преди да продължим по-нататък.

Страйк извади плик от вътрешния джоб на сакото си и го вдигна срещу събеседника си.

– Регистрационен номер на кола и начертана на ръка карта.

Очевидно това означаваше нещо за Оливър.

– Може ли да попитам откъде ги имаш?

– За питане може да попиташ – отвърна весело Страйк, – само че това сведение не е включено в сделката. Ерик Уордъл ще ти каже, че контактът ми се ползва със сто процента надеждност.

В кафенето влязоха група работници, разговарящи на висок глас.

– Всичко това ще е неофициално – тихо заяви Страйк. – Никой никога няма да узнае, че си разговарял с нас.

Оливър въздъхна, наведе се, отвори куфарчето и извади от него голям бележник. Когато Робин се върна с чаша кафе за Оливър и седна до масата, Страйк се приготви да си води бележки.

– Разговарях с един от хората в екипа, провел експертизата – подхвана Оливър и стрелна поглед към работниците, приказващи си гръмогласно на съседната маса. – Ванеса от своя страна е говорила с човек, който е наясно за общата посока на разследването. – Обърна се към Робин. – Те не знаят, че Ванеса ти е приятелка. Ако се разчуе, че сме помагали...

– Няма да го научат от нас – увери го Робин.

Оливър се намръщи леко, отвори бележника си и се консултира с подробностите, записани там с дребен, но четлив почерк.

– Експертизата е твърде ясна. Не знам колко технически подробности са ви нужни.

– Минимум – отвърна Страйк. – Кажи как са нещата в общи линии.

– Чизъл е поел около 500 милиграма амитриптилин, разтворен в портокалов сок, на празен стомах.

– Това е солидна доза, нали? – попита Страйк.

– Сама по себе си би могла да е фатална дори без хелия, но нямаше да подейства така бързо. От друга страна, той е имал сърдечно заболяване, което би го направило по-податлив. Амитриптилинът причинява аритмия и спиране на сърцето при свръхдоза.

– Популярен метод за самоубийство ли е?

– Да – отговори Оливър, – но изобщо не е толкова безболезнен, колкото хората се надяват. Повечето от субстанцията още е била в стомаха му. Много малки следи в дванадесетопръстника. Всъщност го е убило задушаването, което става ясно след направения анализ на белите дробове и на мозъчна тъкан. Предполага се, че амитриптилинът е бил за застраховка.

– Отпечатъци по чашата и кутията с портокалов сок?

Оливър отгърна на нова страница в бележника си.

– По чашата има отпечатъци само от Чизъл. Открили са кутията от сока празна в кофата за боклук, също с отпечатъци на Чизъл по нея, както и други. Нищо подозрително. Точно онова, което може да се очаква при покупка. Сокът вътре няма индикации за добавени примеси. Медикаментите са влезли директно в чашата.

– А контейнерът с хелий?

– По него има отпечатъци на Чизъл и други. Нищо подозрително. Също като с кутията от сок – нормалните отпечатъци при покупка.

– Амитриптилинът има ли вкус? – попита Робин.

– Да, горчив е – отвърна Оливър.

– Имал е нарушена сетивност за мирис и вкус заради травмата в главата – припомни Страйк на Робин. – Може да не го е вкусил.

– Би ли причинил отпадналост? – попита Робин Оливър.

– Вероятно, особено след като не е привикнал да го взема, но хората могат да проявят неочаквани реакции. Може да е бил превъзбуден.

– Има ли следа как или къде са били стрити хапчетата? – поиска да узнае Страйк.

– В кухнята. Има следи от прах по хаванче и чукало.

– Отпечатъци?

– Неговите.

– Знаеш ли дали са тествали хомеопатичните таблетки? – попита Робин.

– Кое? – учуди се Оливър.

– На пода имаше тубичка с хомеопатични таблетки. Настъпих я – обясни Робин. – Лахесис.

– Нищо не знам за тях – каза Оливър и Робин се почувства малко глупаво, че ги е споменала.

– Имаше следа върху опакото на дланта му.

– Да – кимна Оливър и се върна няколко страници назад. – Протърквания по лицето и малък отпечатък върху ръката.

– И по лицето също ли? – изненада се Робин и ръката й, хванала сандвича, застина.

– Да – каза Оливър.

– Някакво обяснение? – осведоми се Страйк.

– Питаш се дали торбичката не е надяната насила върху главата му – повече като изявление, отколкото като въпрос изрече Оливър. – Същият въпрос занимава и MI5. Знаят, че не си е направил охлузванията сам. Няма нищо под ноктите му. От друга страна, няма белези по тялото, които да показват насилие, стаята не е в безпорядък, няма следи от борба...

– Освен огънатата сабя – отбеляза Страйк.

– Все забравям, че двамата сте били там. – Знаете всичко.

– Белези по сабята?

– Неотдавна е била почистена, но по дръжката има пръстови отпечатъци на Чизъл.

– Кой е предполагаемият час на смъртта?

– Между 6 и 7 сутринта – отговори Оливър.

– Но той беше напълно облечен – посочи Робин.

– От това, което чух за него, бил е от онзи тип хора, дето няма да се оставят и мъртви да ги видят по пижама – сухо изрече Оливър.

– Значи от управлението клонят към самоубийство? – поинтересува се Страйк.

– Неофициално мога да заявя, че вероятно ще оставят заключението открито. Налице са несъответствия, които имат нужда от обяснение. Разбира се, знаете за отворената врата. Повредена е. Не се затваря, ако не я блъснеш силно, но понякога отново се отваря, ако бъде затръшната прекалено силно. Така че фактът, че е била отворена, може да се отдаде на случайност. Чизъл може да не е осъзнал, че я е оставил открехната, но със същата сила един убиец може да не е бил наясно за номера със затварянето й.

– Случайно да знаеш колко ключа е имало за външната врата? – попита Страйк.

– Не – отвърна Оливър. – Разбирате, че с Ванеса трябваше да се престорим на небрежно любопитни, когато задавахме всички тези въпроси.

– Той е мъртъв чиновник от правителството – отбеляза Страйк. – Не се е налагало да звучите чак толкова небрежно.

– Аз знам едно – каза Оливър. – Имал е много причини да се самоубие.

– Какви например? – попита Страйк със застинала над листа химикалка.

– Жена му е щяла да го напусне...

– Предположение – подхвърли Страйк, докато пишеше.

– Изгубили са бебе, синът му е умрял в Ирак, семейството твърди, че се държал странно, много пиел и прочие, а и е имал сериозни парични проблеми.

– Така ли? – попита Страйк. – Какви точно?

– Изгубил е почти всичко по време на кризата през 2008 година – уточни Оливър. – А после и... онова, което вие двамата сте разследвали.

– Знаеш ли къде са били изнудвачите по времето на...

Оливър направи бързо инстинктивно движение, при което едва не разля кафето си. Наведе се към Страйк и просъска:

– По този въпрос съществува пълна възбрана, ако не сте чули.

– Да, чухме – кимна Страйк.

– Е, по една случайност аз си държа на службата.

– Добре – отвърна Страйк невъзмутимо, но понижи глас. – Ще перефразирам въпроса си. Проверили ли са движенията на Герайнт Уин и Джими...?

– Да – потвърди отсечено Оливър. – И двамата имат алибита.

– Какви по-точно?

– Първият е бил в Бърмъндси с...

– Да не би с Дела? – изтърси Робин, преди да успее да се спре. Мисълта сляпата жена да осигурява алиби на Герайнт й се стори някак неприлична. Беше си създала впечатление, независимо дали наивно, или не, че Дела стои настрани от криминалните действия на съпруга си.

– Не – натъртено отговори Оливър. – И трябва ли да използваме имена?

– С кого е бил тогава? – попита Страйк.

– Със служител. Твърди, че са били заедно и човекът го е потвърдил.

– Имало ли е други свидетели?

– Не знам – отвърна Оливър. – Предполагам, че да. Алибито ги удовлетворява.

– Ами Джи... другият човек?

– Бил е в Ист Хам с приятелката си.

– Нима? – подхвърли Страйк, като продължаваше да води записки. – Видях да го отвеждат в полицейски ван вечерта преди смъртта на Чизъл.

– Пуснали са го с предупреждение. Но – додаде тихо Оливър – изнудвачите обикновено не убиват жертвите си, нали?

– Не и ако получават пари от тях – потвърди Страйк, като още пишеше. – Но Найт не е получил.

Оливър погледна часовника си.

– Още две неща – изрече Страйк с равен тон, като лакътят му все още затискаше плика със сведенията за Иън Наш. – Ванеса знае ли нещо за телефонен разговор, който Чизъл е провел със сина си сутринта, преди да умре?

– Да, спомена нещо за това – каза Оливър и запрелиства бележника си, за да открие информацията. – Да, направил е две обаждания след 6 сутринта. Първо до жена си и после до сина си.

Страйк и Робин се спогледаха.

– Знаехме за обаждането до Рафаел. Значи е звънял и на съпругата си?

– Да, първо на нея.

Оливър като че правилно разчете реакцията им, защото добави:

– От съпругата са свалени всички подозрения. Тя е първата, която са разследвали, след като са се уверили, че не е налице политически мотив. Съсед я е видял да влиза в къщата на Ебъри Стрийт предишната вечер и да излиза малко след това с пътна чанта два часа преди връщането на съпруга й. Таксиметров шофьор я качил малко по-надолу на улицата и я откарал до Падингтън. Има я заснета на камера как пътува във влака до там, където живее... Оксфордшър ли беше? Очевидно при пристигането й в къщата е имало някой, който може да потвърди, че е пристигнала там преди полунощ и не е заминавала повече, докато не са пристигнали от полицията, за да я уведомят за смъртта на съпруга й. Има много свидетели на цялото й придвижване.

– Кой е бил в къщата с нея?

– Не знам – погледът на Оливър се насочи към плика, все още затиснат под лакътя на Страйк. – И това наистина е всичко, с което разполагам.

Страйк бе попитал всичко, което го итересуваше, и бе получил няколко неочаквани сведения, включително за охлузванията по лицето на Чизъл, лошото му финансово състояние и телефонния разговор с Кинвара рано сутринта.

– Много ни помогна – каза той на Оливър и плъзна плика по масата към него. – Признателни сме ти.

Оливър изглеждаше облекчен, че срещата е приключила. Изправи се и след още едно забързано ръкуване и кимване към Робин излезе от кафето. Когато се скри от поглед, Робин се облегна на стола си и въздъхна.

– Защо е това мрачно изражение? – попита я Страйк и допи чая си.

– Ще е най-кратката задача в цялата ни история. Изи иска да докажем, че го е извършила Кинвара.

– Тя иска истината за смъртта на баща си – уточни Страйк и се усмихна на скептичното й изражение. – Е, да, надява се да е била Кинвара. Ще видим дали не можем да разбием тези алибита. Аз отивам в Улстоун в събота. Изи ме покани в Чизъл Хаус, за да се запозная със сестра й. Ще дойдеш ли? Предпочитам да не шофирам при сегашното състояние на крака ми.

– Да, разбира се – побърза да каже Робин.

Идеята да замине извън Лондон заедно със Страйк, та макар и за един ден, беше толкова привлекателна, че тя не си даде труда да помисли дали Матю няма планове, но в светлината на ненадейното им примирие не очакваше той да й създаде затруднения. Все пак не беше ходила на работа цяла седмица и половина.

– Ще вземем ленд роувъра – заяви тя. – По-добър е за провинциалните пътища от твоето беемве.

– Ще ти се наложи отклонителна тактика, ако онзи папарак още те наблюдава – напомни Страйк.

– Мисля, че с кола ще му се измъкна по-лесно, отколкото пеша.

– Май че да – съгласи се Страйк.

Робин притежаваше професионално шофьорско свидетелство. Макар никога да не й го бе казвал, тя бе единственият човек, на когото той се оставяше да го вози на драго сърце.

– В колко часа трябва да сме в Чизъл Хаус?

– В единайсет – отговори Страйк. – Но възнамерявам да прекараме в околността целия ден. Искам да погледна старата къща на семейство Найт, докато сме там. – Той се поколеба. – Не си спомням дали ти казах... Задържах Баркли под прикритие при Джими и Флик.

Беше се приготвил тя да се подразни, че не го е обсъдил с нея, за недоволство, задето Баркли работи, а тя не, или за напълно основателния въпрос на какво си играе при това финансово състояние на агенцията, но Робин просто подхвърли по-скоро развеселена, отколкото ядосана:

– Много добре знаеш, че не си ми казал. Защо го задържа там?

– Защото имам някакво шесто чувство, че се върти някаква загадка около братята Найт.

– Винаги си ме учил да имам резерви към шестото чувство.

– Ама никога не съм твърдял, че не съм лицемер. И се приготви за още нещо – добави Страйк, като станаха от масата. – Рафаел ти е много сърдит.

– И защо така?

– Изи твърди, че си паднал по теб. Бил ядосан, че си се оказала детектив под прикритие.

– О – промълви Робин. – Лека руменина плъзна по лицето й. – Е, сигурна съм, че скоро ще му мине. Той е точно такъв тип.