Смъртоносно бяло

18

След близо девет часа, прекарани зад волана, вратът на Страйк, гърбът и краката му бяха изтръпнали и болезнени, а чантата му с провизии отдавна опразнена. На бледото небе заблещука първата звезда и в този момент мобилният му телефон иззвъня. Бе обичайният час за сестра му Луси да звънне да си „побъбрят“. Той игнорира три от четирите й обаждания, защото, колкото и да я обичаше, не можеше да извика у себе си интерес към постиженията на синовете й в училище, нито към заплетените завои в кариерата на мъжа й. Но като видя, че този път му звъни Баркли, зави към удобно появило се уширение, изключи двигателя и отговори.

– Вътре съм – заяви Баркли лаконично. – При Джими.

– Вече? – възкликна Страйк сериозно впечатлен. – И как?

– В пъба – отвърна Баркли. Прекъснах му тирадата. Ръсеше куп тъпотии за независимостта на Шотландия. Хубавото на английските леви им е, че обичат да чуват колко е гадна Англия. Не ми се наложи да си платя и една бира цял следобед.

– Да му се не види, Баркли – промърмори Страйк и запали нова цигара след двайсетте изпушени през този ден. – Браво на теб!

– И това беше само за начало – продължи Баркли. – Да беше ги чул само като им казах как съм прозрял злината на империалистическата армия. Тия са адски лековерни, бе! Утре съм на събрание на СМОСО.

– Разбра ли как се издържа Найт?

– Каза ми, че бил журналист в няколко левичарски уебсайта, продавал тениски на СМОСО и малко трева. Ама нищо не струва, ще знаеш. След пъба отидохме у тях. Все едно пушиш кондензирани кубчета бульон. Казах, че ще му набавя нещо по-добро. Може да го минем за служебни разходи, става ли?

– Ще го запиша в „разни“ – обеща Страйк. – Е, дръж ме в течение.

Баркли затвори. Като реши да се възползва от възможността да се поразтъпче, Страйк излезе от колата още с цигара, облегна се на дървената порта към обширно тъмно пасище и позвъни на Робин.

– Ванеса е – излъга Робин, като видя номера на Страйк на екрана на телефона си.

Двамата с Матю бяха вечеряли къри за вкъщи върху коленете си, докато гледаха новините. Той се бе прибрал у дома късно и уморен; не й трябваше още една разправия.

Взе мобилния си телефон и се отправи през френските прозорци навън на дворчето, служило като пушалня по време на партито. След като се увери, че е затворила добре зад себе си, отговори на повикването.

– Здравей. Всичко наред ли е?

– Да, може ли да говорим за минута?

– Да – отвърна Робин и се облегна на градинския зид, като гледаше как една пеперуда се блъска без успех в яркото стъкло в опит да влезе в къщата.

– Как мина с Доун Кланси?

– Нищо годно за използване – отвърна Страйк. – Мислех, че имам нишка, някакъв евреин, бивш шеф на Джими, с когото имали вендета, но позвъних във фирмата и се оказа, че нещастникът починал от инсулт миналия септември. После, тъкмо като си тръгнах от Доун, ми се обади Чизъл. Каза, че от „Сън“ душели наоколо.

– Да – потвърди Робин. – Звънели на жена му.

– Не ни беше нужно точно сега – въздъхна Страйк и Робин прецени думите му като силно смекчени. – Питам се кой ли е подшушнал на пресата?

– Аз бих заложила на Уин – каза Робин, като си припомни колко наперен се бе върнал Герайнт следобеда, как подхвърляше имена, как важничеше. – Той е точно от този тип, дето ще намекне на репортер, че нещо се мъти около Чизъл, дори да няма доказателства. – Я кажи – пробва се отново без реална надежда за отговор, – какво според теб е направил Чизъл?

– Добре би било да се знае, но няма кой знае какво значение – отвърна Страйк и звучеше уморен. – Не ни плащат да събираме информация за него. И като стана дума...

– Още не съм успяла да поставя бръмбара – изпревари го Робин, предусетила въпроса. – Останах колкото можеше докъсно, но Аамир заключи вратата, след като двамата си тръгнаха.

Страйк въздъхна.

– Само недей да прибързваш – поръча, – но наистина ще ни е нужно, след като „Сън“ са се намесили. Пробвай се да идеш рано или нещо такова.

– Да, ще се опитам – отговори Робин. – Днес все пак научих нещо странно за семейство Уин. И му разправи как Дела я беше сбъркала с една от истинските кръщелнички на Чизъл, а също и премеждията на Рианон в отбора по фехтовка. Страйк не прояви особен интерес.

– Надали семейство Уин искат да прогонят Чизъл от поста му по този повод. Тъй или иначе...

– ...възможността има предимство пред мотива – цитира тя собствените, често повтаряни думи на Страйк.

– Именно. Можеш ли да се срещнеш с мен утре след работа, та да обсъдим всичко както трябва?

– Добре – прие Робин.

– Но виж, Баркли се справя отлично – каза Страйк и сякаш тази мисъл го ободри. – Вече се е внедрил при Джими.

– О – промълви Робин. – Това е добре.

След като й каза, че ще й прати в съобщение името на удобен пъб, Страйк затвори и остави Робин сама и замислена в тихия тъмен двор, а звездите отгоре ставаха все по-ярки.

Но виж, Баркли се справя отлично.

За разлика от Робин, която нищо не бе открила, освен ненужни сведения за Рианон Уин.

Пеперудата още пърхаше безпомощно срещу плъзгащите се врати, отчаяно копнееща да се добере до светлината.

„Идиотка – каза си Робин. – Тук е къде по-хубаво.“

Лекотата, с която беше излъгала, че я търси Ванеса, може би трябваше да я накара да се чувства гузна, но тя беше просто доволна, че й се е разминало. Спомни си какво й бе казала психотерапевтката й по време на един от сеансите, когато Робин бе разсъждавала надълго и нашироко за потребността си да разбере къде свършва истинският Матю и откъде започва нейната илюзия за него.

– Хората се променят за десет години – отвърнала бе терапевтката. – Защо трябва непременно да си сбъркала за Матю? Може би просто и двамата сте се променили.

Следващия понеделник бе първата им годишнина от сватбата. По предложение на Матю щяха да прекарат уикенда в луксозен хотел край Оксфорд. Странно, но Робин го очакваше с нетърпение, защото напоследък с Матю май се разбираха по-добре, щом сменяха обстановката. Обкръжението на непознати потушаваше тенденцията им да се заяждат един с друг. Тя му разказа историята за позеленелия бюст на Тед Хийт и други интересни факти за Камарата на представителите. През цялото време той я слуша с отегчено изражение, за да демонстрира неодобрението си от цялото това начинание.

Като стигна до решение, тя отвори френските прозорци и пеперудата радостно влетя вътре.

– Какво искаше Ванеса? – попита Матю с поглед към новините по телевизията, когато Робин отново седна. Лилиумите на Сара Шадлок бяха на масата до нея, още цъфтящи цели десет дни след като бяха пристигнали в къщата, и тежкият им мирис пробиваше дори през този на кърито.

– Взела съм по погрешка слънчевите й очила последния път, като се видяхме – отвърна Робин и се престори на подразнена. – Иска си ги, защото са „Шанел“. Казах, че ще се видя с нея преди работа.

– „Шанел“, а? – подхвърли Матю с усмивка, която на Робин й се стори снизходителна. Сигурно си въобразяваше, че е открил слабост у Ванеса, но може би я харесваше повече при мисълта, че тя цени дизайнерските марки.

– Ще трябва да изляза в шест – каза Робин.

– Шест? – възнегодува той. – Господи, смазан съм от умора, не искам да се будя по тъмно...

– Щях да ти предложа да спя в свободната стая – каза Робин.

– О, добре – рече умилостивен Матю. – Благодаря.