Смъртоносно бяло

57

Едностайният апартамент на Ванеса заемаше партерния етаж на самостоятелна къща недалеч от стадиона „Уембли“. Преди да тръгне за работа сутринта, тя връчи на Робин резервния ключ за апартамента си, придружен с добродушното уверение как е наясно, че на Робин ще й отнеме повече от два-три дни да си намери жилище и че е добре дошла да остане, докато това се случи.

Предишната вечер бяха седели до късно на по питие. Ванеса разправи на Робин цялата заплетена история как открила, че бившият й годеник й изневерява, която не бе споделяла до този момент. Заложила бе капан с две фалшиви Фейсбук страници за бившия си годеник и любовницата му, довел до три месеца търпеливо подмамване, като накрая Ванеса беше получила голи снимки и от двамата. Също толкова впечатлена, колкото и шокирана, Робин се бе смяла, когато Ванеса пресъздаде сцената как подала на бившия си годеник снимките, скрити в картичка за Свети Валентин, през масата за двама в любимия им ресторант.

– Прекалено добра си ти, момиче – заявила бе Ванеса със стоманен поглед над чашата си с пино гриджо. – Аз най-малкото бих си задържала проклетата обица и бих си направила медальон от нея.

Сега Ванеса беше на работа. В ъгъла на канапето, на което седеше Робин, спретнато бе сгъната резервната завивка, а пред нея бе отворен лаптопът й. Прекара целия следобед да оглежда налични стаи в жилища с по няколко наематели, защото единствено такава можеше да си позволи със заплатата, която й даваше Страйк. Постоянно я спохождаше споменът за кушетката в апартамента на Флик, докато четеше обявите в нейния ценови обхват. Някои от тях бяха придружени със снимки на строги като в казарма помещения с по няколко легла, а други имаха вид, сякаш илюстрират новинарски статии за наематели, открити мъртви от съседите им. Снощният смях сега изглеждаше много далечен. Робин се стараеше да пренебрегне болезнената корава бучка в гърлото си, която отказваше да се разтвори без значение колко чаши чай беше изпила.

Матю се опита да й позвъни два пъти този ден. Тя не вдигна и той не остави съобщение. Налагаше се скоро да се свърже с бракоразводен адвокат, а това щеше да й струва пари, които нямаше, но приоритетът й сега бе да си намери място за живеене и да продължи да влага обичайния брой часове в случая „Чизъл“, защото, ако Страйк останеше с чувството, че не поема своя дял работа, това би поставило в опасност единствената част от живота й, която имаше някаква стойност сега.

Снимките на мрачни стаи в неизвестни апартаменти заплуваха пред очите й, щом си представи Матю и Сара в масивното махагоново легло, купено от свекъра й, а когато това се случи, вътрешностите на Робин сякаш се превърнаха в течно олово, а самоконтролът й заплашваше да се стопи. Прииска й се да се обади на Матю и да му се разкрещи, но не го направи, защото отказваше да бъде онова, в което той искаше да я превърне – ирационална и неадекватна жена, просто едно водорасло.

Така или иначе имаше новини, които трябваше да сподели със Страйк, щом той приключеше интервюто си с Били. Рафаел Чизъл бе отговорил на повикването й в единайсет тази сутрин и след началната студенина се съгласи да говори с нея, но само на място, избрано от него. Час по-късно й се обади Теган Бутчър, на която не й бе нужно особено убеждаване да приеме интервю. Нищо че остана малко разочарована, задето ще разговаря със съдружничката на Страйк, а не със самия прочут детектив.

Робин копира адреса на стая в Пътни (живееща в дома хазайка, вегетарианско домакинство, трябва да харесвате котки), погледна колко е часът и реши да се преоблече в единствената рокля, която си бе взела от Албъри Стрийт и която висеше изгладена и готова върху кухненската врата на Ванеса. Щеше да й отнеме повече от час да се добере от Уембли до ресторанта на Олд Бромптън Роуд, където се бяха разбрали да се срещнат с Рафаел, а тя се опасяваше, че й е нужно повече време от обичайното да си придаде добър вид.

Лицето, което я гледаше от огледалото в банята на Ванеса, беше бяло с подпухнали от безсъние очи. Робин още се опитваше да заличи сенките с грим, когато телефонът й иззвъня.

– Здравей, Корморан – каза и превключи на високоговорител. – Видя ли се с Били?

Разказът му за интервюто с Били отне десет минути, през което време Робин довърши грима си, среса си косата и си облече роклята.

– Знаеш ли – каза в заключение Страйк, – започвам да се чудя дали да не сторим онова, което Били поначало искаше от нас: да копаем.

– Мм... – рече Робин, а после: – Чакай... какво? Искаш да кажеш, в буквалния смисъл?

– Може и дотам да се стигне – отвърна Страйк.

За пръв път през деня личните грижи на Робин бяха изцяло изместени от нещо друго, нещо чудовищно. Трупът на Джаспър Чизъл бе първият, видян от нея извън примиряващия контекст на болница или погребална зала. Но дори споменът за увитата, подобна на ряпа, глава с тъмната й зейнала кухина вместо уста бледнееше пред перспективата за пръст и червеи, изгнило одеяло и разлагащи се детски кости.

– Корморан, ако наистина мислиш, че в долчинката има заровено дете, редно е да съобщим на полицията.

– Точно така бих постъпил, ако психиатрите на Били гарантираха за думите му, но те не го направиха. Проведох дълъг разговор с тях след интервюто. Не могат да твърдят сто процента, че удушаването на детето не се е случило, но не го вярват.

– Смятат, че той си измисля?

– Не в нормалния смисъл. Предполагат, че е делюзия или че просто си е обяснил погрешно нещо, което е видял като съвсем малък, може би дори по телевизията. Съчетава се с общите му симптоми. Аз самият мисля, че надали има нещо там, но би било добре да се знае със сигурност. А как беше твоят ден? Някакви новини?

– Какво? – изрече Робин вцепенено. – О... да. Ще се видя с Рафаел на по питие в седем часа.

– Браво на теб – похвали я Страйк. – Къде?

– В някакво заведение на име „Нам“ нещо си... „Нам Лонг Льо Шейкър“.

– Онова в Челси? Бил съм там отдавна – каза Страйк. – Не беше най-хубавата вечер, която съм прекарвал.

– Теган Бутчър също се обади. Тя ти е голям фен, както съдя.

– Само това му липсва на случая ни, още един побъркан свидетел.

– Шегата ти е безвкусна – опита се Робин да прозвучи развеселено. – Тя живее с майка си в Улстоун и работи на бара на хиподрума „Нюбъри“. Каза, че не иска да се види с нас в селото, майка й нямало да одобри, че говори с нас, та попита дали не можем да идем при нея на хиподрума.

– Колко далеч е „Нюбъри“ от Улстоун?

– На трийсетина километра.

– Добре – каза Страйк. – Какво ще кажеш да идем с ленд роувъра до „Нюбъри“ да разпитаме Теган, а после да се отбием до долчинката да огледаме отново?

– Ами... да, добре – отвърна Робин и умът й запрепуска над перспективата да се върне на Албъри Стрийт за ленд роувъра. Оставила го беше там, защото за паркоместата на улицата на Ванеса се изискваше разрешително. – Кога?

– Когато на Теган й е удобно, но за предпочитане тази седмица. Колкото по-скоро, по-добре.

– Добре – отвърна Робин, като си мислеше как крехкият й план да оглежда стаи през близките дни рухва.

– Всичко наред ли е, Робин?

– Да, разбира се.

– Позвъни ми, след като говориш с Рафаел, става ли?

– Непременно – отговори Робин, доволна да приключи разговора. – До скоро.