Смъртоносно бяло

11

Лорелай Бивън живееше в еклектично обзаведен апартамент над процъфтяващия си бутик за дрехи в Камдън. Страйк пристигна там в седем и половина вечерта с бутилка пино ноар в една ръка и прилепил с другата мобилния телефон към ухото си. Лорелай отвори вратата, усмихна се добродушно при познатата гледка той да говори по телефона на прага й, целуна го по устата, пое от ръката му виното и се върна в кухнята, откъдето се носеше апетитен мирис на месо с ориз по тайландски.

– ...или се опитай самият ти да се внедриш в СМОСО – каза Страйк на Баркли, като затвори входната врата зад себе си и продължи напред към дневната на Лорелай, в която доминираше репродукция с образите на Елизабет Тейлър от Уорхол. – Ще ти изпратя всичко, с което разполагам за Джими. Ангажиран е с различни групи. Нямам представа дали работи. Местната му кръчма е „Белият кон“ в Ист Хам. Мисля, че е фен на „чуковете“.

– Можеше и по-зле да е – отвърна Баркли, който говореше тихо, защото току-що бе приспал бебето, на което му никнеха зъби. – Можеше да е фен на „Челси“.

– Ще трябва да признаеш, че си служил в армията – посъветва го Страйк, като се отпусна в креслото и намести крака си на удобно поставена мека табуретка. – Личи ти от самолет.

– Няма проблем – съгласи се Баркли. – Ще бъда горкият заблуден хлапак, дето не е знаел в какво се забърква. Крайнолевите ги обичат тези неща. Нека ми наливат ум и разум.

Страйк се усмихна и извади цигарите си. При всичките му първоначални съмнения започваше да си мисли, че Баркли се бе оказал добро попадение.

– Добре, не предприемай нищо, докато не ти се обадя отново. Ще е по някое време в неделя.

Страйк затвори, а Лорелай се появи с чаша червено вино за него.

– Искаш ли помощ в кухнята? – попита Страйк, но без да помръдне.

– Не, стой си тук, няма да се забавя – отвърна тя с усмивка. Хареса му домакинската й престилка в стила на петдесетте години.

Когато тя се оттегли в кухнята, той запали цигара. Лорелай не пушеше, но не възразяваше срещу цигарите „Бенсън & Хеджис“ на Страйк, стига той да използваше кичозния пепелник, украсен с подскачащи пудели, който му бе оставила за целта.

Докато пушеше, си призна, че завижда на Баркли, задето ще се инфилтрира в крайнолявата група на Найт. Беше точно типът работа, която най-много му допадаше във военната полиция. Припомни си четиримата войници в Германия, увлекли се по идеите на местна крайнодясна групировка. Страйк бе успял да ги убеди, че споделя стремежа им към бяла етнонационалистическа супердържава, вмъкна се на събрание и осигури четири ареста и изправяния пред съд, донесли му огромно удовлетворение.

Включи телевизора и известно време гледа новините по Канал 4, пийваше вино и пушеше в приятно предвкусване на тайландския специалитет и на други удоволствия за сетивата. Един път и той да се наслади на онова, което толкова много работещи приемаха за даденост, а на него самия рядко му се случваше – облекчено отпускане в петък вечер.

Страйк и Лорелай се бяха срещнали на рожден ден на Ерик Уордъл. В известно отношение бе неловка вечер, защото Страйк се видя за пръв път с Коко, след като й бе казал по телефона, че не проявява интерес към нова среща. Коко много се напи и в един през нощта, докато седеше на канапе, увлечен в разговор с Лорелай, тя прекоси дневната, лисна в лицата на двамата им чаша червено вино и отпраши в нощта. Страйк не научи, че Коко и Лорелай били стари приятелки, чак до сутринта, когато се събуди в леглото на Лорелай. Сметна това повече за проблем на Лорелай, отколкото за свой. А тя на свой ред бе предоволна да получи компенсация в лицето на Страйк, след като Коко вече не желаеше да има нищо общо с нея.

– Как го правиш? – попитал бе Уордъл искрено недоумяващ при следващата им среща. – Да му се не види! Ще ми се да усвоя и аз...

Страйк бе повдигнал плътните си вежди и Уордъл млъкна, след като бе опасно близо да му направи комплимент.

– Няма тайна – отвърна Страйк. – Някои жени просто си падат по дебели еднокраки мъже с коса, подобна на срамни косми, и със счупен нос.

– Зле говори за службите ни, занимаващи се с душевното здраве на населението, че такива ги пускат свободно да ходят по улиците – заяви Уордъл и Страйк се разсмя.

Лорелай беше истинското й име и не бе взето от митичната сирена на Рейн, а от героинята на Мерилин Монро в „Господата предпочитат блондинки“, любимия филм на майка й. Мъжете я проследяваха с очи, когато минаваше покрай тях по улицата, но тя не извикваше у него нито дълбокия копнеж, нито режещата болка, които бе познал с Шарлот. Дали причината бе, че Шарлот бе отнела способността му за нови силни чувства, или просто на Лорелай й липсваше нужната магия, той не можеше да каже. Нито Страйк, нито Лорелай бяха изричали „Обичам те“. В случая със Страйк това беше, защото колкото и желана и забавна да я намираше, не би могъл да го заяви искрено. Удобно му бе да приема, че така е и при Лорелай.

Тя неотдавна бе приключила петгодишна връзка със съжителство, когато след няколко продължителни погледа през тъмната дневна на Уордъл той бе отишъл при нея да я заговори. Искал бе да й повярва, когато му каза колко прекрасно било да има апартамента само за себе си и да си върне свободата, само че напоследък долавяше мънички следи на недоволство, когато й съобщаваше, че трябва да работи през уикенда, подобни на първите тежки капки дъжд, предшестващи буря. Тя го отричаше, когато бъдеше поставена натясно: не, не, разбира се, че не, след като се налага да работиш...

Но Страйк бе изложил безкомпромисните си условия още от самото начало на връзката: работата му бе непредсказуема, а финансовото състояние лошо. Единствено нейното легло възнамеряваше да посещава, но ако тя търсеше предсказуемост и трайност, той не бе мъжът за нея. Тя даде вид да е задоволена от уговорката и ако това се бе променило в течение на десетте месеца, Страйк бе готов да сложи край, без да се почувства засегнат. Може би тя го усещаше, защото не предизвикваше никакви спорове. Това го радваше и не само защото искаше да си спести неприятности. Харесваше Лорелай, приятно му бе да спи с нея и я намираше напълно добра за връзка, потребна му в дадения момент – по причини, над които не желаеше да размишлява, но които добре му бяха ясни.

Месото с ориз по тайландски беше превъзходно, разговорът им – лековат и забавен. Страйк не разправи на Лорелай нищо за новия случай, освен че се надяваше той да се окаже едновременно доходен и интересен. След като заедно измиха съдовете, оттеглиха се в спалнята с нейните бонбоненорозови стени и завесите с каубойки и понита, нарисувани като по анимационните филми.

Лорелай обичаше да се появява във впечатляващ вид. Тази вечер в леглото тя носеше дълги копринени чорапи и черен корсет. Имаше рядко срещаната дарба да създава еротична атмосфера, без да стига до пародия. Може би с липсващия си крак и счупен нос Страйк би трябвало да се почувства нелепо в този будоар, тъй фриволен и симпатичен, но тя разиграваше Афродита срещу неговия Хефест дотолкова изкусно, че понякога успяваше да прогони от съзнанието му мислите за Робин и Матю.

Малко удоволствия бяха сравними с предоставяните от жена, която истински те желае – това си мислеше той на следващия ден по обед, докато седяха един до друг край масичка на улично кафе, всеки четящ своя вестник. Страйк пушеше, а Лорелай разсеяно прокарваше съвършено лакираните си нокти по опакото на дланта му. Защо тогава вече й бе казал, че му се налага да работи този следобед? Вярно, трябваше да остави подслушвателните устройства в дома на Чизъл на Белгрейвия, но лесно би могъл да прекара още една нощ с нея, да се върне в спалнята при копринените чорапи и корсета. Перспективата беше без съмнение примамлива.

Само че нещо неумолимо вътре в него отказваше да се предаде. Две последователни нощи биха нарушили модела, а оттам имаше само малка крачка до истинска интимност. В съкровената си същност Страйк не можеше да се види като съжителстващ с жена, семеен или баща на деца. Планирал бе някои от тези неща с Шарлот в дните, когато се приспособяваше към живот без половин крак. Самоделно взривно устройство на прашен път в Афганистан бе запратило Страйк от избраното съществуване в съвсем ново тяло и нова реалност. Понякога възприемаше предложението си за брак към Шарлот като най-екстремна изява на временната му дезориентация след ампутацията. Трябваше да се учи наново как да ходи и още по-трудното – как да живее извън армията. От дистанцията на изминалите две години виждаше себе си как се е опитвал да се вкопчи в част от миналото си, след като всичко друго му се бе изплъзнало. Предаността към армията прехвърляше върху общо бъдеще с Шарлот.

– Добър ход – заявил беше без колебание старият му приятел Дейв Полуърт, когато Страйк му съобщи за годежа. – Жалко би било да пропилееш уменията си за битки. Само че сега рискът да загинеш е леко повишен, приятел.

Наистина ли някога бе вярвал, че ще се стигне до сватба? Как си бе представял Шарлот да се примири с живота, който можеше да й предложи? След всичко преживяно нима се бе надявал, че могат да преминат през пречистване заедно, след като всеки бе увреден по свой си грозен начин? Докато седеше под слънцето с Лорелай до него, на Страйк му се струваше, че в продължение на няколко месеца едновременно го бе вярвал с цялото си сърце и бе знаел, че е невъзможно. Не беше кроил планове за повече от две-три седмици напред, прегръщал бе Шарлот нощем, сякаш е последният човек, останал на планетата, сякаш Армагедон можеше да ги раздели.

– Искаш ли още кафе? – обади се Лорелай.

– По-добре да тръгвам – отвърна Страйк.

– Кога ще те видя? – попита го, след като той плати на келнера.

– Казах ти, новата задача е голяма и сложна. Известно време няма да съм в състояние да предскажа в какви часове ще се налага да работя. Ще ти позвъня утре. Ще излезем някъде в първата вечер, която ми се освободи.

– Добре – отговори тя и се усмихна, после добави тихо: – Целуни ме.

Той го направи. Тя притисна плътните си устни към неговите и прати ярки и неудържими спомени от ранната утрин. Откъснаха се един от друг. Страйк се усмихна, каза й довиждане и я остави да седи под слънцето с вестника й.

Министърът на културата не покани Страйк да влезе, когато отвори вратата на къщата си на Елбъри Стрийт. Нещо повече, Чизъл изглеждаше нетърпелив детективът да си тръгне възможно най-бързо. След като взе кутията с подслушвателните устройства, измърмори:

– Да, добре, ще имам грижата тя да ги получи. – Канеше се да затвори вратата, когато внезапно подвикна след Страйк. – А тя как се казва?

– Вениша Хол – отвърна Страйк.

Чизъл затвори, а Страйк уморено пое обратно по улицата с тихи златисти къщи към метрото и Денмарк Стрийт.

Офисът му изглеждаше гол и мрачен след апартамента на Лорелай. Страйк отвори прозорците, за да пусне шума от Денмарк Стрийт под тях, където меломани продължаваха да посещават магазините за инструменти и плочи, за които Страйк се опасяваше, че са обречени поради предстоящото обновление. Звуците на двигатели и клаксони, на разговори и стъпки, на китари, изпробвани от евентуални купувачи, и далечното пеене на поредния уличен музикант бяха приятни за Страйк, когато се настани да работи с пълното съзнание, че му предстояха часове на стола пред компютъра, ако искаше да се запознае в общи линии с живота на обектите си чрез интернет.

Ако човек знаеше къде да търси и разполагаше с време и умения, можеше да изрови от киберпространството подробности за много хора: призрачни екзоскелети, понякога частични, друг път смущаващо пълни на живота, воден от техните съответствия в плът и кръв. Страйк бе усвоил много фокуси и тайни, станал бе вещ в ровенето дори в най-потайните кътчета на интернет, но често и най-невинни сайтове съдържаха неоценимо богатство и бяха нужни немного съпоставки между тях, за да се оформят детайлни лични истории, които небрежните им притежатели изобщо не бяха възнамерявали да споделят със света.

Най-напред Страйк се консултира с Гугъл Мапс, за да разгледа мястото, където бяха отраснали Джими и Били. Стеда Котидж очевидно беше много малко и незначително, за да бъде назовано, затова пък Чизъл Хаус беше ясно обозначена, недалеч от селото Улстоун. Страйк прекара пет минути да оглежда безрезултатно горите около Чизъл Хаус, където забеляза няколко малки квадратчета, които можеше да са парцели с постройки, принадлежащи на имението – заровиха го в долчинката до татковата къща, – след което се залови с проучване на по-големия и с по-бистър разсъдък брат.

СМОСО имаха уебсайт, където Страйк откри сместена помежду дълги полемики за прославата на капитализма и неолиберализма полезна програма за протестите, където Джими възнамеряваше да участва в демонстрациите или да държи реч. Страйк я принтира и я добави към папката по случая. После проследи линк към уебсайт на Реалната социалистическа партия, който бе още по-изобилстващ с материали от този на СМОСО. Тук попадна на друга дълга статия от Джими, в която той настояваше за разтурянето на „държавата на апартейда“ Израел и за смазване на „ционисткото лоби“, стиснало в смъртна хватка капиталистическата система на Запада. Страйк забеляза, че Джаспър Чизъл фигурира сред изредения в края на статията „западен политически елит“ като „публично обявил се ционист“.

Флик, приятелката на Джими, се появяваше на няколко снимки на уебсайта на Реалната социалистическа партия: с черна коса, на протестен марш срещу правителството; руса с розови оттенъци, аплодираща Джими, който говореше на открита сцена на митинг на Реалната социалистическа партия. Като последва линк към профила на Флик в Туитър, той изчете постовете й, представляващи странна смесица от сантименталност и ругателства. „Дано пипнеш рак на задника, гнусно тори“ стоеше точно над видеоклип с котенце, което кихна така силно, че изпадна от кошничката си.

Доколкото Страйк можа да схване, нито Джими, нито Флик притежаваха или бяха притежавали някога недвижима собственост, което бе общото между тях двамата и него. Не откри никаква индикация онлайн как се издържаха, освен ако крайнолевите уебсайтове не носеха много по-големи печалби, отколкото си бе представял. Джими бе наел мизерното жилище на Чарлмонт Роуд от човек на име Кастури Кумар и макар Флик да споменаваше мимоходом в социалните медии, че живее в Хакни, той никъде не откри неин адрес.

Като се разрови по-дълбоко в информацията онлайн, попадна на Джеймс Найт на съответстваща възраст, който бе съжителствал пет години с жена на име Доун Кланси. Страйк влезе във Фейсбук страницата на Доун, пълна с емотикони, и установи, че двамата са били женени. Доун беше фризьорка и бе имала успешен бизнес в Лондон, преди да се върне в родния си Манчестър. Беше с тринайсет години по-възрастна от Джими и както изглеждаше, нямаше нито деца, нито контакт с вече бившия си съпруг. Погледът на Страйк бе привлечен към коментара, направила към изявлението на своя зарязана приятелка „всички мъже са боклуци“: „Да, твоят е гадняр, но поне не те е съдил. С едни гърди пред теб съм (отново)!“.

Заинтригуван, Страйк насочи вниманието си към съдебните архиви и след малко търсене откри няколко полезни факта. Джими два пъти беше обвиняван в нарушаване на обществения ред: веднъж по време на антикапиталистически митинг и веднъж при антиправителствен протест, но това Страйк го беше очаквал. Далеч по-интересното бе да види Джими в списък с настойчиви ищци на уебсайта на Службата по съдилища и трибунали на Нейно величество. Поради дългогодишен навик да подхваща фриволни съдебни искове на Найт сега беше „забранено да води граждански съдебни дела без разрешение“.

Джими безспорно бе профукал доста пари – свои и държавни. През последното десетилетие бе завел граждански дела срещу безброй индивиди и организации. Законът бе взел неговата страна само веднъж, когато през 2007 година бе спечелил компенсация от „Занет Индъстриз“, за които бе установено, че не са следвали предписания процес при уволняването му.

Джими сам се беше представлявал в съда срещу „Занет“ и вероятно, опиянен от победата, бе продължил да се представлява в редица последващи искове, между другите срещу собственик на автосервиз, двама съседи, журналист, за когото твърдеше, че го клеветил, двама полицаи от Централното управление на полицията и накрая срещу бившата си съпруга, която го тормозела и го лишила от възможност за приходи.

Според опита на Страйк онези, които се отказваха да бъдат представяни от адвокати в съда, бяха или неуравновесени, или толкова арогантни, че пак опираше до същото. Съдебната история на Джими го показваше като алчен и безпринципен, хитрец, лишен от мъдрост. Винаги бе полезно да се знаят слабите места на човека, когато се опитваш да извадиш наяве тайните му. Страйк добави имената на всички, които Джими се бе опитвал да съди, плюс настоящия адрес на бившата му жена към папката до себе си.

Малко преди полунощ Страйк се оттегли в апартамента си, умрял за сън, стана рано в неделя и прехвърли вниманието си към Герайнт Уин. Остана прегърбен пред компютъра, докато светлината навън започна да чезне и вече беше напълнил нова картонена папка с етикет ЧИЗЪЛ с разнородна, но препроверена информация за двамата изнудвачи на Чизъл.

Протегна се, прозя се и внезапно стана достъпен за шумовете, нахлуващи през отворените прозорци. Музикалните магазини най-сетне бяха затворили, песните на уличните музиканти бяха секнали, но тътенът на трафика по Чаринг Крос Роуд не спираше. Страйк се надигна с подпиране на бюрото, защото единственият му глезен бе изтръпнал след часове, прекарани на стола пред компютъра. После се наведе да погледне през прозореца на вътрешния кабинет към небето с цвят на мандарина, простиращо се над покривите.

Беше неделя вечер и след по-малко от два часа Англия щеше да играе срещу Италия в Киев на четвъртфиналите на европейското футболно първенство. Една от малкото лични глезотии, които Страйк си позволяваше, беше абонамент за „Скай“, така че да може да гледа футбол. Малкият телевизор, единственият, който би могъл да се побере удобно в тесния му апартамент на горния етаж, може да не беше идеалният за гледане на такъв важен мач, но нямаше как да си позволи вечер в пъба, предвид че трябваше да става рано в понеделник, за да покрива отново Шмекера, перспектива, която никак не го радваше.

Погледна часовника си. Имаше време да си вземе китайска храна за вкъщи преди мача, но трябваше да позвъни на Баркли и Робин с инструкции за следващите няколко дни. Тъкмо посегна към телефона, когато музикален сигнал го уведоми, че е получил имейл.

Темата гласеше „Изчезнали деца в Оксфордшър“. Страйк остави телефона и ключовете си обратно на бюрото и щракна да отвори пощата.