Смъртоносно бяло

62

Паркингът на хиподрума „Нюбъри“ вече беше запълнен, когато пристигнаха. Много от хората, отправили се към шатрата за билети, бяха удобно облечени като Робин и Страйк с джинси и якета, но имаше и такива с копринени рокли, костюми от три части или с шапки от туид и кадифени панталони в цвят на горчица, които напомниха на Робин за Торкил.

Наредиха се за билети всеки потънал в мислите си. Робин се боеше от онова, което предстоеше, щом стигнеха до „Палавата кобилка“, където работеше Теган Бутчър. Убедена, че Страйк още не е казал последната си дума относно душевното й здраве, тя се опасяваше, че просто отлага да й съобщи как я иска обратно на канцеларска служба.

Всъщност умът на Страйк временно се бе отклонил в съвсем друга посока. Цялата картина наоколо му напомняше последния път, когато бе присъствал на конни състезания. Нямаше особен интерес към този спорт. Единствената постоянна бащинска фигура в живота му, неговият чичо Тед, се увличаше по футбол и ветроходство. Няколко от приятелите на Страйк в армията бяха залагали на коне, но него не го влечеше.

Ала преди три години бе присъствал на „Дербито Епсъм“ с Шарлот и двама от любимите й братя. Също като Страйк и Шарлот бе отраснала в разединено и дисфункционално семейство. В един от непредсказуемите й изблици на ентусиазъм Шарлот бе настояла да приемат поканата на Валънтайн и Саша въпреки липсата на интерес у Страйк към спорта и на горещи чувства към двамата мъже, които го приемаха като необяснима странност в живота на сестра им.

По онова време беше съвсем безпаричен, едва крепеше новосъздадената си агенция и вече бе преследван от адвокати за връщането на неголемия заем, който бе взел от биологичния си баща, след като всяка банка го бе отхвърлила като неоправдан риск. И все пак Шарлот се ядоса, когато след загубата на пет лири, заложени на фаворита Слава и блясък, класирал се втори, той отказа да направи втори залог. Вярно, въздържа се да го нарече пуритан, праведник, плебей или скръндза, както бе постъпвала в други случаи при отказа му да се присъединява към неразумното и показно пръскане на пари от страна на близките и приятелите й. Насърчавана от братята си, тя самата бе правила все по-високи залози, като накрая спечели две хиляди и петстотин лири и настоя да посетят палатката за шампанско, където нейната красота и жизнерадостност привлякоха много погледи.

Докато вървяха с Робин по широката асфалтирана алея, успоредна на самата състезателна писта, зад издигащите се трибуни, покрай кафенета, сергии за сайдер и фургони за сладолед, съблекалните на жокеите и бара на собствениците и треньорите, Страйк си мислеше за Шарлот, за спечелени и изгубени залози, докато гласът на Робин не го привика в настоящето.

– Мисля, че това е заведението.

Изрисувана с глава на черна кобила табела висеше отстрани на едноетажен тухлен бар. Външните маси бяха запълнени с хора. Сред разговорите и смеха се разнасяше звън от чаши с шампанско. „Пъргавата кобилка“ гледаше към заграденото пространство край конюшните, където скоро щяха да бъдат изведени конете и около което вече се струпваше тълпа.

– Иди заеми онази висока маса – поръча Страйк на Робин, – а аз ще взема питиета и ще съобщя на Теган, че сме тук.

Той изчезна в сградата, без да я попита какво иска да пие.

Робин седна на една от високите маси с нейните метални бар столове, които знаеше, че Страйк предпочита, защото с неговия ампутиран крак му беше по-лесно да сяда на тях и после да става, отколкото на ниските плетени канапета. Цялата външна площ бе покрита с полиуретанова тента, за да предпазва пиещите от несъществуващ дъжд. Небето днес беше безоблачно, денят – топъл, с лек ветрец, който едва размърдваше листенцата на живия плет край входа пред бара. Щеше да е ясна нощ за копаене в долчинката край Стеда Котидж, помисли си Робин, като допусна, че Страйк не се канеше да отмени експедицията, защото я мислеше за твърде нестабилна и емоционална, та да участва.

От тази мисъл я скова още по-голям хлад и тя се залови да чете списъка на състезателните коне, когато внезапно на масата пред нея се озова малка бутилка „Мое е Шандон“, а Страйк седна на масата с халба бира.

– Наливна „Дум Бар“ – обяви доволно той и вдигна чашата си в тост към нея, преди да отпие.

Робин объркана гледаше бутилчицата шампанско пред себе си, която й приличаше на опаковка на пяна за вана.

– Това пък защо?

– За празнуване – отвърна Страйк, вече поел голяма глътка от бирата си. – Знам, че не е прието да се говори така – продължи, докато затършува из джобовете си за цигари, – но добре че се отърва от него. Да спи с годеницата на приятеля си в брачното легло! Заслужил си е всичко, дето ще го сполети.

– Не мога да пия. Ще карам кола.

– Платил съм двайсет и пет лири, така че ще изпиеш една символична глътка.

– Двайсет и пет лири за това? – промълви Робин и се възползва, докато Страйк палеше цигарата си, скришом да обърше отново насълзените си очи.

– Кажи ми нещо – заговори Страйк, като размаха клечката кибрит, за да я угаси. – Замисляла ли си се някога за посоката на агенцията?

– Какво имаш предвид? – разтревожи се Робин.

– Зет ми ме наставляваше по този повод във вечерта на откриването на олимпиадата – отвърна Страйк. – Как трябвало да стигна до етап, когато вече да не ми се налага да излизам на улицата.

– Но ти не би искал това, нали... я почакай – промълви Робин, изпаднала в паника. – Да не би да ми казваш, че трябва да се върна на бюрото, за да вдигам телефоните?

– Не – издуха Страйк дима встрани от нея. – Просто се чудех дали си се замисляла за бъдещето.

– Искаш да напусна ли? – още по-уплашена попита Робин. – Да се заловя с нещо...

– Да му се не види, Елакот, не! Питам те дали си мислила за бъдещето, толкоз!

Той наблюдаваше Робин, докато тя отпушваше малката бутилка.

– Естествено, че съм мислила – изрече несигурно тя. – Надявах се да постигнем по-здравословно банково салдо, та да не я караме ден за ден, но аз си обичам... – гласът й потрепна – ...обичам си работата, знаеш го. Само това искам. Да я върша, да ставам по-добра в нея и... евентуално да направим агенцията най-добрата в Лондон.

Ухилен Страйк чукна с халбата си нейната бутилка.

– Имай предвид, докато правя следващото изказване, че и двамата искаме едно и също, нали? Освен това можеш да пиеш. Теган ще излезе в почивка чак след четиресет минути, а имаме много време за убиване, докато се отправим довечера към долчинката.

Страйк я изчака да пийне от шампанското, преди да продължи.

– Да се преструваш, че си добре, когато не си, не е сила.

– Ето тук грешиш – възрази Робин. Шампанското с неговите мехурчета върху езика й я напомпа с кураж още преди да е стигнало до мозъка й. – Понякога да се държиш, сякаш си добре, те кара да се чувстваш добре. Има моменти, когато трябва да покажеш смело лице пред света и след известно време това вече не е преструвка, а част от теб. Ако бях чакала да стана готова да напусна стаята си след... знаеш кое... още щях да съм си там. Налагаше се да я напусна, преди да съм готова. И – заяви тя, като погледна със зачервените си и подпухнали очи право в неговите – работих с теб две години, като те гледах как упорстваш и хукваш тук и там, когато сме наясно как всеки лекар би ти казал, че трябва да почиваш с вдигнат крак.

– И докъде ме докара това? – посочи Страйк основателно. – Превърнах се в инвалид за цяла седмица и сухожилието ми виеше за милост всеки път, щом извървявах петдесет метра. Щом искаш да правиш паралел, хубаво. Аз пазя диета, правя си упражненията...

– А вегетарианският бекон гние в хладилника ти.

– Да гние ли? Това чудо е като промишлен каучук, ще ме надживее. Слушай – не се остави да бъде отклонен той, – цяло чудо щеше да е, ако не бяха те сполетели остатъчни ефекти след случилото се миналата година. – Очите му подириха крайчето на моравия белег, подаващ се от маншета на ризата й. – Нищо в миналото ти не пречи да вършиш тази работа, но трябва да се грижиш за себе си, ако искаш да продължиш с нея. В случай че ти трябва време да си починеш...

– Това е последното, което искам.

– Не опира до това какво искаш, а какво ти е нужно.

– Да ти кажа ли нещо любопитно? – попита Робин. Дали поради глътката шампанско или по друга причина настроението й рязко се бе повишило и езикът й се бе развързал. – Човек би помислил, че паническите атаки ще ме нападнат с все сила през последната седмица, нали? Опитвах се да си намеря място за живеене, оглеждах апартаменти, пътувах из цял Лондон, всякакви хора изникваха неочаквано зад гърба ми, а това е мощен отключващ фактор – поясни тя, – хора зад гърба ми, когато не знам, че са там.

– Не ни трябва Фройд за разяснение.

– Но си бях добре – продължи тя. – Мисля, че е защото не ми се налагаше да...

Тя млъкна, но Страйк знаеше края на изречението. Пое риск и заяви:

– Този тип работа става почти невъзможна за вършене, ако у дома нещата не вървят. Преживял съм го. Известно ми е.

Облекчена, че е била разбрана, Робин пийна още шампанско и заговори забързано:

– Мисля, че състоянието ми се влоши, като се налагаше да крия какво става и да правя упражненията тайно, защото при първия знак, че не съм в стопроцентова форма, Матю започваше да ми крещи, задето не се отказвам от работата си. Тази сутрин си помислих, че той се опитва да се свърже с мен по телефона, затова не исках да се обадя. А когато Уин започна да ме нарича каква ли не... ами... имах чувството, че съм приела обаждането. Само това ми липсваше, Уин да ми заяви, че на практика съм чифт ходещи цици, заблудено момиче, което не съзнава, че те са единственият му полезен атрибут.

Матю ти го е надрънкал всичко това, нали?, помисли си Страйк и през ума му минаха няколко подходящи метода за вразумяване на Матю. Той заговори бавно, като внимателно подбираше думите си.

– Фактът, че си жена, ме кара да се притеснявам повече за теб, когато си сама навън, отколкото ако беше мъж. Изслушай ме – каза настойчиво той, когато тя отвори уста в паника. – Трябва да бъдем честни един с друг, иначе сме заникъде. Просто ме чуй, става ли? Ти се изплъзна на двама убийци, като използва съобразителността си и си припомни на какво си обучавана. Бас ловя, че проклетият Матю не би се справил. Но не искам да има трети път, Робин, защото може да не извадиш такъв късмет.

– Казваш ми да се върна на канцеларска работа ли?

– Може ли да довърша? – изрече той строго. – Не искам да те изгубя, защото по-добра от теб нямам. За всеки случай, по който работихме, откакто пристигна, ти откриваше улики, непостижими за мен, влизаше в контакт с хора, които не бих могъл да накарам да проговорят пред мен. До голяма степен на теб дължим сегашния си авторитет. Но срещу готов на насилие човек шансът винаги ще е срещу теб, а аз си имам своите отговорности. Аз съм старшият съдружник, онзи, когото можеш да съдиш...

– Тревожиш се, че ще те съдя?

– Не, Робин – отсече рязко той, – тревожа се, че ще си намериш белята, и аз ще го нося на съвестта си, докато съм жив.

Той пийна бира и продължи.

– Искам те в пълно психическо здраве, ако ще те пусна отново на улицата. Искам железни гаранции, че ще се погрижиш за тези панически атаки, защото, ако не си в добра форма, ще има последствия и те няма да засегнат само теб.

– Добре – промърмори Робин, а когато Страйк повдигна вежди, заяви: – Давам твърдо обещание, ще направя всичко, което е нужно.

Тълпата около огражденията се сгъстяваше. Очевидно всеки момент щяха да излязат участниците в следващата гонка.

– Как върви с Лорелай? – попита Робин. – Аз я харесвам.

– Ами тогава се боя, че имам още лоши новини за теб, защото ти и Матю не сте единствените, дето са се разделили миналия уикенд.

– О, по дяволите, съжалявам – избъбри Робин и прикри сконфузването си, като пи още шампанско.

– Уж не го искаше, а добре напредваш с бутилката – отбеляза Страйк развеселен.

– Това май не ти го казах, нали? – внезапно си спомни Робин, докато държеше малката зелена бутилка. – Знам къде съм виждала „Блан дьо блан“ преди и не беше върху бутилка... само дето не ни помага за случая.

– Казвай.

– В „Льо Маноа о Кат’Сезон“ имаше апартамент, който се нарича така – посочи Робин. – Кръстен на Раймон Блан, готвача, който основал хотела.

– Там ли прекара уикенда за годишнината от сватбата?

– Да. Но не бяхме в апартамента „Блан дьо блан“, не ни беше по джоба – поясни тя. Просто си спомням как минах покрай надписа. Да, там отпразнувахме „книжната“ годишнина. Книжна – изрече тя с въздишка. – А някои хора го докарват до платинена.

Няколко тъмни расови коня се появиха един по един в заграждението; жокеи в копринените им дрехи ги бяха възседнали като маймуни; момичета и момчета, работници в конюшните, водеха нервните създания с лъскавите им потрепващи хълбоци. Страйк и Робин бяха от малкото, които не проточиха шии, та да виждат по-добре. Преди да е имала време да се разколебае, Робин подхвана темата, която най-много й се искаше да обсъдят.

– Шарлот ли беше жената, с която те видях да разговаряш на приема за параолимпийците?

– Да – отвърна Страйк.

Той я погледна. Робин вече бе имала случай да съжалява, че той толкова лесно четеше мислите й.

– Шарлот няма нищо общо с това, че скъсахме с Лорелай. Тя има брак.

– И ние с Матю имахме – изтъкна Робин и пое нова глътка шампанско. – Това не спря Сара Шадлок.

– Аз не съм Сара Шадлок.

– Изобщо не си. Ако беше толкова дразнещ, никога не бих работила при теб.

– Това може да го включиш в следващия благодарствен доклад до работодателя. Ще си го сложа в рамка.

Робин се разсмя.

– Аз също имах идея относно „Блан дьо блан“ – сподели Страйк. – Преглеждах отново списъка на Чизъл в опит да елиминирам възможности и да изградя теория.

– Каква теория? – остро попита Робин и Страйк забеляза, че и при половин изпита бутилка шампанско, съсипан брак и перспективи за килерче в Килбърн интересът й към случая си оставаше все така жив.

– Помниш ли как ти казах, че ми се срува как има нещо голямо и фундаментално зад тази история с Чизъл, нещо, което не сме забелязали още?

– Да – отвърна Робин, – ти спомена, че почти се показвало.

– Точно си го запомнила. И тъй, няколко неща, казани от Рафаел...

– Ето ме, вече съм в почивка – изрече притеснен женски глас зад тях.