Смъртоносно бяло

22

Страйк беше в извънредно лошо настроение.

Защо, да му се не види, питаше се, докато куцукаше към Майл Енд Парк на следващата сутрин, тъкмо той, старшият съдружник и основател на фирмата, трябваше да присъства на протестен поход в гореща съботна сутрин, когато имаше трима служители и ампутиран крак? Защото, отговори си сам, нямаше бебе, което да гледа, нито съпруга, дето е резервирала самолетни билети или си е счупила китката, нито заплануван уикенд за годишнина от сватбата. Той не беше женен, така че неговото свободно време биваше жертвано, неговият уикенд се превръщаше в просто още два работни дни.

Всичко, за което Робин се боеше, че Страйк ще си помисли, той действително си го помисли: за къщата й на китната Албъри Стрийт, съпоставена с двете му стаички на мансардния етаж, за правата и статута, дадени й от малка златна халка на пръста, съпоставени с разочарованието на Лорелай, когато й бе обяснил, че обяд, а евентуално и вечеря сега са невъзможни, за обещанията на Робин за равни отговорности, когато я бе приел като съдружник, в контраст с реалността на хукването у дома при съпруга й.

Да, Робин бе изработила много неплатени часове извънреден труд през двегодишния си престой в агенцията. Да, той знаеше, че е вършила неща, далеч надхвърлящи служебните й задължения. И да, на теория той й беше благодарен. Но си оставаше фактът, че днес, докато той куцукаше по улицата към вероятно безплодно проследяване, тя и онзи негодник съпругът й се наслаждаваха на уикенд в провинцията, а тази мисъл правеше още по-трудни за понасяне болките в крака и в гърба му.

Небръснат, облечен във вехти джинси и разръфан суитшърт с качулка, обут с антични маратонки и понесъл найлоново пазарско пликче, Страйк влезе в парка. Виждаше в далечината струпалите се демонстранти. Рискът Джими да го разпознае за малко не накара Страйк да остави протеста ненаблюдаван, но последното съобщение на Робин (което от чиста проклетия бе оставил без отговор) го бе накарало да размисли.

Тази комуникация само още повече беше вкиснала Страйк. Единствено солидно доказателство срещу Герайнт Уин би го удовлетворило в този момент, при положение че от „Сън“ се занимаваха с Чизъл и клиентът им бе под такъв стрес.

Според Баркли Джими Найт имаше десетгодишна „Сузуки Алто“, но не бе минала през техническия преглед и беше спряна от движение. Баркли не можеше да гарантира твърдо, че Джими не я изкарва нелегално под прикритието на нощта, за да нахлуе в градината и гората на Чизъл на сто километра разстояние, но на Страйк не му се вярваше да го прави.

От друга страна, бе готов да повярва, че Джими би могъл да прати някой друг да стряска съпругата на Чизъл. Вероятно още имаше приятели и познати в този район, след като бе израснал там. Още по-смущаващ бе вариантът Били да е избягал от затвора си, въображаем или реален, в който бе казал на Страйк, че е държан, и да се опитваше да изрови доказателство, че детето лежи закопано в розово одеяло до старата къща на баща му, или в плен на кой знае каква параноична фантазия да е порязал един от конете на Кинвара.

Разтревожен от тези необясними отлики на случая, от интереса, който „Сън“ проявяваше към министъра, и със съзнанието, че агенцията не се е приближила до набавяне на „чипове за пазарене“ срещу нито един от изнудвачите на Чизъл от деня, когато Страйк бе приел министъра като клиент, той реши, че няма друг изход, освен да не остави нито един камък непреобърнат. Въпреки умората си, болезнените мускули и силното подозрение, че протестният поход няма да предостави нищо полезно, той стана от леглото в съботната сутрин, закрепи протезата към отрязаното място, което вече бе леко подуто, и макар да не се сещаше за друго, което му се върши по-малко от това да ходи пеш в продължение на два часа, пое към Майл Енд Парк.

Когато се приближи достатъчно близо до тълпата, че да различава отделни хора, Страйк извади от найлоновия плик в ръката си пластмасова маска на Гай Фокс с бели къдрави вежди и мустаци, сега предимно отъждествявана с организацията „Анонимни“, и я сложи. Смачка плика на топка и го метна в удобно разположено кошче за боклук, после тръгна към скупчените плакати и знамена „Без ядрени ракети край домовете ни!“ „Без снайпери по улиците!“, „Не си играйте с живота ни!“ и няколко на брой плаката „Той трябва да си иде!“ с лицето на премиера. За изкуствения крак на Страйк тревата бе една от най-мъчните повърхности за стъпване. Беше се изпотил, докато най-сетне зърна оранжевите знамена на СМОСО с тяхното лого със счупени олимпийски кръгове.

Имаше около дузина такива. Като се спотаи зад групичка бъбрещи младежи, Страйк намести изплъзващата се пластмасова маска, която не бе предвидена за човек със счупен нос, и забеляза Джими Найт, разговарящ с две млади жени, отметнали назад глави в смях на нещо, казано от Найт. Като притисна маската до лицето си, така че да намести отворите върху очите си, Страйк огледа останалите членове на СМОСО и заключи, че не вижда доматеночервената коса на Флик не защото тя я бе боядисала в друг цвят, а просто защото не беше там.

Отговорници започнаха да подреждат тълпата в нещо, наподобяващо колона. Страйк се вля в масата от протестиращи, мълчалива едра фигура, дето отказваше да се помести, така че младите организатори, постреснати от размерите му, го третираха като скала, около която да канализират потока, когато той зае място точно зад СМОСО. Кльощав младеж също с маската на „Анонимни“ поздрави Страйк с два вдигнати палеца и Страйк му върна жеста.

Джими бе запалил ръчно свита цигара и продължаваше да се занася с двете момичета до него, които се надпреварваха за вниманието му. По-тъмнокосата от двете, особено привлекателна, държеше двустранно знаме с изрисуван портрет на Дейвид Камерън, уподобяващ Хитлер, който наблюдава участниците на олимпийския стадион през 1936 година. Беше впечатляващо арт постижение и Страйк имаше достатъчно време да му се полюбува, когато процесията най-сетне пое с постоянна крачка, заобиколена отстрани от полицаи и отговорници в открояващи се якета, като постепенно излезе от парка на дългата и права Роуман Роуд.

Гладкият асфалт бе малко по-удобен за протезата на Страйк, но ампутираният крайник все така го болеше. След няколко минути се подхвана скандиране: „Не на ядрените ракети! Не на ядрените ракети!“.

Няколко фотографи от пресата вървяха гърбом напред на пътя, за да снимат предните редове на маршируващите.

– Хей, Либи – каза Джими на момичето, което държеше ръчно рисуваното знаме с Хитлер, – искаш ли да се качиш на раменете ми?

Страйк забеляза едва прикриваната завист на приятелката й, когато Джими се наведе, така че Либи да го възседне, след което я вдигна над множеството и знамето й щръкна достатъчно високо, та фотографите отпред да го видят.

– Ако им покажеш циците си, ще сме на първа страница! – подвикна й Джими.

– Джими! – изписка тя с престорено негодувание. Усмивката на приятелката й беше принудена. Фотоапаратите щракаха, а Страйк с гримаса от болка зад пластмасовата маска, се стараеше да не куца твърде очебийно.

– Онзи с най-големия фотоапарат постоянно беше фокусиран върху теб – каза Джими, когато най-после свали момичето на земята.

– По дяволите, ако попадна във вестниците, мама ще вдигне олелия до небето – продума тя възбудено и закрачи редом с Джими, като не пропускаше възможност да го сръчка или шляпне, докато той я дразнеше, че се бои какво ще кажат родителите й. По преценка на Страйк тя беше към петнайсет години по-млада от него.

– Забавляваш ли се, Джими?

Маската ограничаваше периферното зрение на Страйк, така че едва когато несресаната доматеночервена коса изникна точно пред него, той осъзна, че Флик се е присъединила към демонстрантите. Внезапната й поява изненада и Джими.

– О, ето те! – рече той, като неумело имитира задоволство.

Флик стрелна остро момичето на име Либи и малката боязливо забърза напред. Джими се опита да преметне ръка през раменете на Флик, но тя я отхвърли.

– Леле! – възкликна той с престорена невинност. – Какво ти става?

– Познай от три пъти – озъби му се Флик.

Страйк виждаше, че Джими се колебае какъв тон да възприеме с нея. По хубавото му лице се изписа раздразнение, но и известна предпазливост. За втори път той се опита да я прегърне. Този път тя плесна ръката му.

– Леле! – изрече отново той, но този път агресивно. – Това пък защо беше?

– Аз ти върша мръсната работа, а ти се занасяш с нея! За идиотка ли ме мислиш, Джими?

– Не на ядрените ракети! – кресна един от отговорниците в мегафон и тълпата отново подхвана скандирането. Крясъците на жена до Страйк с прическа тип „мохикан“ бяха остри и вресливи като на паун. Единственият плюс на подновеното скандиране беше, че сега можеше да стене несдържано от болка, когато стъпеше с протезата накриво, което си бе известно облекчение и караше маската да подскача върху изпотеното му лице. Присвил очи през процепите й, гледаше разправията между Флик и Джими, но не чуваше нито дума от нея през глъчката на тълпата. Едва когато скандирането затихна, най-после успяваше да улавя по нещо от онова, което си казваха.

– До гуша ми дойде – недоволстваше Джими. – Не аз забърсвам студенти по баровете...

– Ти ме беше зарязал! – яростно му изшептя Флик. – Беше ме зарязал, мамка му! Каза, че не искаш обвързване...

– Беше моментно – дрезгаво възрази Джими. – Намирах се под стрес. Били ме побъркваше. Не очаквах да хукнеш към бара и да се хванеш с някакъв шибан...

– Каза, че ти е писнало...

– Абе ядосах се и надрънках куп глупости, дето не ги мисля. Ако аз отивам всеки път да изчукам някоя, когато ти ме нервираш...

– Понякога си мисля, че единствената причина да ме държиш, е Чиз...

– По-тихо, мамка му!

– А днес никак не ми беше забавно в онази къща, дето тръпки те побиват...

– Казах, че съм ти благодарен, обсъдихме го вече! Трябваше да се погрижа листовките да бъдат отпечатани, иначе щях да дойда с теб.

– Че ми се наложи и да чистя – неочаквано изхлипа тя. – Отвратително беше. А днес ме прати... Това е ужасно, Джими, мястото му е в болница, в тежко състояние е...

Джими се огледа. Попаднал за миг в полезрението му, Страйк се помъчи да не куца, но всеки път, когато се молеше наум на болния си крак да крачи естествено, сякаш стъпваше върху хиляда огнени мравки.

– После ще го откараме в болница – обеща Джими. – Само че сега всичко ще обърка, ако го оставим на свобода, знаеш го какъв е... Веднъж Уин да се сдобие с онези снимки... Хей – меко изрече Джими и я прегърна за трети път. – Страшно съм ти признателен.

– Да бе – подсмръкна Флик и изтри нос с опакото на дланта си. – Само заради парите. Защото дори нямаше да знаеш какво е направил Чизъл, ако...

Джими грубо я притегли към себе си и я целуна. За секунда тя се дърпаше, после разтвори устни. Продължиха да се целуват в движение. Страйк ги виждаше как движат езици в устата на другия. Леко залитаха, докато вървяха, другите наоколо им се подсмихваха, а момичето, което Джими бе вдигнал на раменете си, изглеждаше съкрушено.

– Джими – промърмори Флик най-сетне, след като целувката приключи, но ръката му още я беше обгърнала. Очите й сега бяха влажни от похот, а гласът – мек. – Мисля, че трябва да дойдеш и да поговориш сериозно с него. Все дрънка за онзи проклет детектив.

– Какво? – попита Джими, макар за Страйк да беше ясно, че е чул.

– За Страйк, онзи еднокракия гадняр от армията. На Били той му е фикс идея. Въобразил си е, че ще го спаси.

Най-накрая стигнаха до крайната точка на похода: Боу Куотър на Феърфийлд Роуд, където квадратната тухлена кула на стара фабрика за кибрит, предлагана площадка за някои от предвижданите ракети, пронизваше небето.

– Ще го спаси ли? – подхвърли презрително Джими. – За бога, че той да не е подлаган на изтезания?

Маршируващите развалиха редиците си и отново се превърнаха в безформена тълпа, която заобиколи тъмнозеленото езеро пред евентуалната площадка за ракетите. Страйк много би дал да можеше да седне на пейка или поне да се облегне на дърво, както бяха направили мнозина от демонстрантите, та да отнеме тежестта от недъгавия си крак. И кожата, чието предназначение не бе да носи тежестта му, а сега бе раздразнена и възпалена, и сухожилията в коляното му умоляваха за налагане с лед и почивка. Вместо това той закуцука след Джими и Флик, които вървяха в периферията на множеството, далеч от съмишлениците си от СМОСО.

– Искаше да те види, а аз му обясних, че си зает – чу да казва Флик. – Разплака се. Беше ужасно, Джими.

Като се преструваше, че гледа мадия чернокож мъж с микрофон, който се качваше на сцена пред множеството, Страйк се доближи още повече до Джими и Флик.

– Ще се погрижа за Били, когато получа парите – казваше Джими на Флик. Вече изглеждаше виновен и разколебан. – Естествено, че ще се погрижа за него... и за теб. Няма да забравя какво направи.

На нея й хареса да чуе това. С крайчеца на окото си Страйк видя как мърлявото й лице се зачерви от вълнение. Джими извади от джоба си пакет тютюн и цигарени хартийки и се залови да си свива нова цигара.

– Значи още приказва за шибания детектив, а?

– Да.

Джими запали и известно време пуши мълчаливо, а погледът му се рееше разсеяно над тълпата.

– Знаеш ли какво? – изрече внезапно. – Ще ида при него сега. Ще го поуспокоя. Нужно ни е да остане там още малко време. Идваш ли?

Той протегна ръка и Флик я пое с усмивка. Тръгнаха да се отдалечават.

Страйк им даде къса преднина, после свали маската и вехтия сив суитшърт, първата замени с тъмните очила, които бе взел за тъкмо такъв случай, и метна маската и суитшърта върху захвърлените от тях знамена.

Крачката на Джими сега бе съвсем различна от тази при умерения марш. На Флик й се налагаше да подтичва, та да е в крак с него, а Страйк скоро скърцаше със зъби, тъй като нервните окончания на възпалената кожа при мястото на ампутацията се търкаха в протезата, а претоварените мускули на бедрото стенеха в протест.

Потеше се обилно, стойката му ставаше все по-неестествена. Минувачите започваха да го заглеждат. Усещаше любопитството и жалостта им, докато тътреше протезата си. Знаеше, че бе редно да не си пропуска упражненията за раздвижване и да поддържа ветото върху пържените картофи, че в един идеален свят днес би си взел почивен ден, за да отдъхва със свалена протеза и с пликче лед върху болното място. Продължи да куцука напред и отказа да се вслуша в тялото си, което го умоляваше да спре; разстоянието между него и Джими и Флик все повече се увеличаваше, а компенсиращите движения на горната част на тялото му и на ръцете вече ставаха гротескни. Можеше само да се моли Джими или Флик да не се обърнат и да погледнат зад себе си, защото нямаше начин Страйк да остане инкогнито, ако го зърнеха такъв разкривен и запъхтян. Вече изчезваха в спретната тухлена кутийка, вход към метростанция „Боу“, а Страйк пъхтеше и се потеше на отсрещната страна на улицата.

Когато слезе от тротоара, жестока болка прониза дясното му бедро, сякаш мускулът бе прорязан с нож. Кракът му поддаде и той падна, протегнатата му ръка остърга асфалта, удари си таза, рамото и главата в настилката. Някъде наблизо жена изписка шокирано. Свидетелите на станалото щяха да го вземат за пиян. Случвало се бе преди, когато бе падал. Унизен, гневен и стенещ от болки, Страйк допълзя обратно до тротоара и издърпа десния си крак от платното пред прииждащия трафик. Млада жена се приближи да го попита има ли нужда от помощ, той й изръмжа грубо, после се почувства виновен.

– Извинете – изграчи дрезгаво, но тя си беше отишла, забързана към двете си приятелки.

Дотътри се до перилата покрай тротоара и седна там с гръб, опрян в металните пречки, докато от него се лееше пот и кръв. Съмняваше се, че би могъл да се изправи без помощ. Докосна задната страна на крака си над протезата и напипа подутина като яйце. Изпъшка, защото предположи, че е скъсал подколянно сухожилие. Болката бе толкова остра, че започна да му се гади.

Извади от джоба мобилния си телефон. Екранът му бе пукнат, тъй като бе паднал върху него.

– Майната му на всичко – процеди, затвори очи и облегна глава на студения метал.

Седя неподвижно няколко минути, отминаван с безразличие от хората, които го мислеха за скитник или за пиян, и през това време обмисляше ограничените варианти пред себе си. Най-после си призна, че е напълно притиснат в ъгъла, отвори очи, избърса лице с ръката над китката си и набра номера на Лорелай.