Смъртоносно бяло

48

Бръмчаща оса летеше на зигзаг между двете помещения в офиса на Страйк, като минаваше покрай двата отворени прозореца, през които вътре нахлуваше напоеният с отработени газове вечерен въздух. Баркли отпъди насекомото, като размаха менюто, пристигнало заедно с голяма доставка китайска храна. Робин махна фолиото от кутиите и ги разположи върху бюрото си. Застанал до чайника, Страйк се опитваше да открие трета вилица.

Матю се показа изненадващо разбран, когато Робин му се обади преди три четвърти час от Чаринг Крос Роуд, за да му съобщи, че има среща със Страйк и Баркли и вероятно ще се прибере късно.

– Добре – отвърна той. – Бездруго Том иска да идем на къри. Ще се видим у дома.

– Как мина днес? – попита го Робин, преди той да е затворил. – Онази фирма в...

Името напълно се бе изтрило от съзнанието й.

– В Барнет – подсказа той. – Компанията за електронни игри. Ами, добре беше. А твоят ден?

– Приличен – отвърна Робин.

Матю проявяваше подчертана липса на интерес към подробностите около случая „Чизъл“ след многото им разправии по повод на него и Робин не видя смисъл да му разправя къде е била, каква роля е изпълнявала или какво се е случило през деня. След като си казаха довиждане, Робин тръгна сред скитащите туристи и тръгналите на разпивка в петък вечер с пълното съзнание, че случаен свидетел на разговора би го приел като такъв между двама души, свързани по силата на обстоятелствата и неизпитващи особено взаимна симпатия.

– Искаш ли бира? – попита я Страйк и повдигна опаковка от четири кутийки „Тенънтс“.

– Да, моля – отвърна Робин.

Още беше с късата си черна рокля и ботушите с връзки, но бе прибрала на опашка боядисаната си с пудра коса, изчистила бе лицето си от тежкия грим и бе свалила тъмните контактни лещи. Като видя лицето на Страйк в петно слънчева светлина, помисли си, че той изглежда недобре. Бръчките около устата и по челото му се бяха вдълбали повече от обичайно и тя подозираше, че това се дължи на мъчителната ежедневна болка. Движеше се тромаво, като напрягаше горната част на тялото си при обръщане и се опита да прикрие куцането си, когато дойде до бюрото с бирата.

– С какво се занимава днес? – попита тя Страйк, докато Баркли пълнеше чинията си с храна.

– Следих Герайнт Уин. Настанил се е в някакъв мизерен пансион на пет минути разстояние от брачния им дом. Разходи ме до централен Лондон и после пак до Бърмъндси.

– Рисковано е да го следваш – отбеляза Робин. – Той знае как изглеждаш.

– Можехме и тримата да вървим подире му и той пак нямаше да забележи. Отслабнал е поне с пет-шест килограма, откакто го видях за последно.

– И какво прави той?

– Отиде да обядва в заведение близо до парламента, наречено „Селариум“. Без прозорци, същинска гробница.

– Веселяшко звучи – подхвърли Баркли, настани се на канапето от изкуствена кожа и започна да яде свинските си кюфтенца в сладко-кисел сос.

– Като някакъв тъжен дресиран гълъб е – коментира Страйк, като изсипа цялата кутийка със сингапурски нудли в своята чиния. – Обикаля заедно с туристите край мястото на миналата си слава. После отиде до Кингс Крос.

Робин, която си сипваше салата от кълнове, го погледна въпросително.

– Уреди се с минет на тъмно стълбище – поясни равнодушно Страйк.

– Спри дотук – промърмори Робин и си допълни чинията.

– Ти успя ли да зърнеш нещо? – осведоми се заинтригуван Баркли.

– Само в изглед отзад. Отворих си с лакът външната врата, после се извиних и дадох заден. Той не беше в състояние да ме разпознае. След това си купи чорапи от „Азда“ и се върна в пансиона си.

– Има и по-лоши дни по улиците – отбеляза Баркли, който вече беше изял половината си порция. Като улови погледа на Робин, обясни с пълна уста: – Жена ми ме иска у дома най-късно в осем и половина.

– Е, добре, Робин – каза Страйк и предпазливо се отпусна на работния си стол, който бе донесъл от вътрешния кабинет. – Да чуем какво са имали да си кажат Джими и Флик, като са си мислели, че никой не ги чува.

Той отвори бележника си и взе химикалка от чашка на бюрото й, а със свободната си лява ръка набоде с вилица от сингапурските нудли и ги лапна. Още дъвчещ енергично, Баркли се наведе напред на канапето, очевидно заинтригуван. Робин постави телефона си с лицевата страна нагоре върху бюрото и натисна бутон за стартиране.

За момент нямаше друг звук освен глухи стъпки, които бяха на Робин, излизаща за обяд от магазина на Вещицата.

– Мислех, че си сама тук? – чу се гласът на Джими, далечен, но ясен.

– Тя е на изпитателен ден – отвърна Флик. – Къде е Сам?

– Казах му, че ще се видим у вас по-късно. Е, къде ти е чантата?

– Джими, не съм...

– Може да си го прибрала по погрешка.

Още стъпки, стържене по дърво и кожа, потракване и шумолене.

– Това е уличаващо доказателство.

– Не е у мен, колко пъти да ти казвам? И нямаш право да ми претърсваш нещата без мое...

– Работата е сериозна. Беше в портфейла ми. Къде се е дянало?

– Ами изпуснал си го някъде, ясно е.

– Или някой го е прибрал.

– За какво ми е на мен да го вземам?

– Като един вид застраховка.

– Ама това е безобразие...

– Ако това си си мислела, като си го задигнала, не е зле да помниш, че инкриминира и теб, колкото и мен. Повече дори.

– Аз поначало отидох там само заради теб, Джими!

– Аха, значи това ще е версията ти? Никой не те е карал. И изобщо ти го започна всичко това, забрави ли?

– Да, аз бях, а сега ми се ще да не го бях правила.

– Късно е вече. Искам си листчето обратно, а е редно и ти да искаш същото. То свидетелства, че сме имали достъп до онова място.

– Искаш да кажеш, че доказва връзка между него и Бил... оох!

– Я стига бе, това не боли. Не ми се прави на жертва, не е честно спрямо жени, дето истински ги налагат. Чуй, не се шегувам. Ако си го занесла...

– Не ме заплашвай, че...

– Какво ще направиш? Ще хукнеш при мама и татко ли? И как ще се почувстват те, като разберат какви ги е вършило тяхното момиченце?

Забързаното дишане на Флик прерасна в ридания.

– Задигна пари от него все пак – добави Джими.

– Тогава ти стана весело и каза, че си го е заслужил...

– Пробвай се с тази защита в съда да видим докъде ще те отведе. Ако се опиташ да се спасиш, като бутнеш мен пред автобуса, нямам проблем да кажа на ченгетата, че през цялото време си участвала. Така че, ако онова листче се окаже някъде, където аз не искам да бъде...

– Не е у мен, не знам къде е!

– ...предупредена си. Дай ми ключа от външната си врата.

– Какво? Защо?

– Защото отивам в оная дупка, дето наричаш апартамент, още сега да я претърся със Сам.

– Няма да ходиш там без мен...

– И защо не? Да не би още някой индийски келнер да си отспива махмурлука в кревата ти?

– Никога не съм...

– Изобщо не ми дреме – отсече Джими. – Чукай се с когото щеш. Дай си ключа. Дай го тук!

Отново стъпки, подрънкване на ключове. Шум от излизането на Джими, след което пороят от хлипане на Флик продължи, докато Робин не натисна пауза.

– Плакала е чак до идването на собственичката – обясни Робин, – малко след което се върнах и аз. Почти не проговори през целия следобед. Опитах се да повървя до метрото с нея, но тя ме разкара. Дано е в по-разговорливо настроение утре.

– И какво, двамата с Джими претърсихте ли апартамента й? – обърна се Страйк към Баркли.

– Да. Книги, чекмеджета, под матрака й. Нищо.

– Той какво точно каза, че търсите?

– Лист хартия с нещо написано на ръка и името на Били на него, това му бяха думите. Бил му в портфейла и после изчезнал. Твърди, че било свързано с наркосделка. Брои ме за някакъв хахо, дето на всичко ще се върже.

Страйк остави химикалката, преглътна нудлите в устата си и каза:

– Не знам за вас двамата, но мен ме впечатли фразата „свидетелства, че сме имали достъп“.

– Може би знам нещо повече по този въпрос – намеси се Робин, до този момент едва сдържала възбудата си от онова, което се канеше да разкрие. – Днес открих, че Флик говори малко полски, а знаем, че е присвоила пари от предишната си месторабота. Ами ако...?

– „Че ми се наложи и да чистя“ – внезапно изрече Страйк. – Това каза тя на Джими по време на похода, когато ги проследявах. – „Че ми се наложи и да чистя. Отвратително беше.“ Дявол го взел, мислиш, че тя е...

– Чистачката полякиня на Чизъл – довърши Робин, твърдо решена да не се оставя да я ограбят от момента й на триумф. – Да, така мисля.

Баркли продължаваше да се тъпче със свински кюфтенца, макар и ококорен от изненада.

– Ако е истина, това променя всичко – отсъди Страйк. – Тя е имала достъп, могла е да души наоколо, да вкара разни неща в къщата...

– Как е разбрала, че той търси чистачка?

– Вероятно е видяла картичката с обявата на витрината на магазина.

– Но тя живее на километри далеч, чак в Хакни.

– Може Джими да я е видял, докато е обикалял по Ебъри Стрийт, като се е опитвал да си получи парите от изнудването – предположи Робин, но Страйк се мръщеше.

– Това обръща поредността наопаки. Ако той е открил за постъпката, за която го е изнудвал, докато тя е била чистачка в къщата, работата й там е предшествала опита на Джими да прибере пари от него.

– Добре де, може би не Джими й е казал. Може да са открили, че той търси чистачка, докато са се опитвали да изровят каквато и да било дискредитираща информация за него.

– Та да пуснат експозе в уебсайта на Реална социалистическа партия, дето ще го прочетат четири или пет души? – усъмни се Баркли.

Страйк прихна развеселен.

– Важното в случая е – каза той, – че Джими е силно разтревожен заради онова листче.

Баркли лапна последното кюфтенце и заяви:

– Флик го е взела, гарантирам.

– Защо си толкова сигурен? – попита Робин.

– Тя иска да го държи с нещо – отвърна Баркли, като стана да отнесе празната си чиния в мивката. – Единствената причина той да не я е разкарал е, че тя знае твърде много. Сам ми каза онзи ден, че на драго сърце би се отървал от нея, ако можел. Попитах го защо просто не я зареже. Не ми отговори.

– Може да го е унищожила, ако съдържанието му е толкова инкриминиращо – допусна Робин.

– Не ми се вярва – заяви Страйк. – Тя е адвокатско чедо, няма да тръгне да унищожава улики. Хартийката може да се окаже много ценна, ако стане напечено и тя реши да сътрудничи на полицията.

Баркли се върна на канапето и взе бирата си.

– Как е Били? – попита Робин, като най-сетне и тя се зае с изстиващата си храна.

– Горкичкият, кожа и кости е – отвърна Баркли. – Хванали го пътни полицаи, когато прескачал през бариера в метрото. Опитал се да се бие с тях и накрая го прибрали в психиатрична клиника. Лекарите казват, че страдал от мания за преследване. Отначало мислел, че го гони правителството, а медицинският персонал е част от гигантски заговор, но сега отново си пие лекарствата и се е кротнал малко. Джими искаше да го прибере у дома още тогава, но лекарите категорично не се съгласиха. Онова, което вбесява Джими – добави Баркли, като направи кратка пауза да допие кенчето си с „Тенънтс“, – е, че Били все така е вманиачен на тема Страйк. Все за него пита. Лекарите смятат, че е част от бълнуванията му, че се е вкопчил в прочутия детектив като част от фантазията си и си вярва, че само на него може да се довери. Нямаше как да ги светна, че наистина се е срещал със Страйк. Не и докато Джими стоеше до мен и ги убеждаваше как това били пълни измишльотини. Лекарите не искат да пускат при него никого освен роднини, но никак не са въодушевени от Джими, след като той се опита да убеди Били, че е достатъчно добре, та да си иде вкъщи.

Баркли смачка в ръката си кутийката от бира и погледна часовника си.

– Трябва да вървя, Страйк.

– Да, добре – отвърна Страйк. – Благодаря, че дойде. Реших, че ще е полезно да обсъдим нещата и тримата заедно.

– Моля, нямаш грижи.

Баркли махна на Робин и излезе. Страйк се наведе да вземе бирата си от пода и изохка.

– Добре ли си? – попита го Робин, която си слагаше още крекери от скариди.

– Нищо страшно – отвърна той, като се изправи. – Днес отново много вървях, а и вчерашното сбиване ми дойде в повече.

– Сбиване? Какво сбиване? – учуди се Робин.

– С Аамир Малик.

– Какво?!

– Не бой се. Не съм го наранил. Не много.

– Не ми каза, че спорът е придобил физически измерения.

– Исках да ти го съобщя лично, та да се насладя как ме гледаш, сякаш съм абсолютен гадняр – отвърна Страйк. – А няма ли малко съчувствие към еднокракия съдружник?

– Ти си бивш боксьор! – възрази Робин. – А той сигурно тежи шейсет и пет килограма с мокри дрехи.

– Запрати лампа по мен.

– Аамир? Сериозно ли?

Тя не можеше да си представи сдържания и пунктуален човек, когото познаваше от парламента, да използва физическо насилие срещу някого.

– Да. Притисках го по повод фразата на Чизъл „човек с твоите навици“ и той превъртя. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, много ми е криво по този повод – призна Страйк. – Почакай така. Трябва да отскоча до тоалетната.

Той се надигна с мъка от стола си и тръгна към тоалетната на външната площадка. Тъкмо когато вратата се затвори, телефонът на Страйк, който се зареждаше, поставен върху кантонерката до бюрото на Робин, зазвъня. Тя стана и видя през пукнатия и залепен с тиксо екран името „Лорелай“. Докато се чудеше дали да вдигне, обаждането бе прехвърлено на гласова поща. Тъкмо когато се канеше отново да си седне, се раздаде кратък сигнал, обявяващ за получено съобщение.

Робин чу блъсването на вратата на тоалетната и побърза да се върне на стола си. Страйк влезе с накуцване в стаята, седна на стола и взе чинията си с нудли.

– Телефонът ти звъня току-що – осведоми го Робин. – Не отговорих.

– Метни ми го – каза Страйк.

Тя го направи. Той изчете съобщението, без изражението му да се промени, превключи на безшумен режим и пъхна телефона в джоба си.

– Та за какво говорехме?

– Че ти е криво по повод сбиването.

– Не ми е криво по повод сбиването – поправи я той. – Ако не се бях защитил, сега цялото ми лице щеше да е в шевове.

Той набоде нудли и ги лапна.

– Онова, което никак не ми е приятно, е, че заговорих пред него как е отхвърлен от семейството си с изключение на сестрата, тя още му говори. Всичко го има във Фейсбук. Точно това беше моментът, когато срещу главата ми беше запратена настолна лампа.

– Може да са ядосани, защото мислят, че той е с Дела – предположи Робин, докато Страйк дъвчеше.

Той вдигна рамене и направи физиономия, изразяваща „може би“, преглътна, а после каза:

– Хрумвало ли ти е, че Аамир е буквално единственият човек, свързан с този случай, който има мотив? Чизъл го е заплашил с евентуално изобличаване. „Човек с твоите навици.“ „Лахесис отмерва отредения за всеки човек живот.“

– А какво стана със „забрави мотива, мисли за възможностите“?

– Да, да – уморено отвърна Страйк. Остави настрани почти изпразнената си чиния, извади цигарите си и запалка и се поизправи на стола. – Добре, да се фокусираме върху възможностите. Кой е имал достъп до къщата, до антидепресантите и до хелий? Кой е познавал достатъчно добре навиците на Джаспър Чизъл, та да е сигурен, че той ще изпие портокаловия си сок онази сутрин? Кой е имал ключ и на кого се е доверявал той достатъчно, че да го пусне в толкова ранен час сутринта?

– На членовете на семейството.

– Правилно – потвърди Страйк. – Но ние знаем, че Кинвара, Изи, Физи и Торкил не може да са го извършили, което ни оставя Рафаел и неговата история как му е било наредено да замине за Улстоун същата сутрин.

– Наистина ли мислиш, че би могъл да убие баща си и после хладнокръвно да шофира до Улстоун, за да чака с Кинвара пристигането на полицията?

– Забрави психологията и вероятностите: тук разглеждаме възможност – посочи Страйк и издуха дълга струйка дим. – Нищо от чутото досега не изключва възможността Рафаел да е бил в къщата на Ебъри Стрийт в шест сутринта. Знам какво ще кажеш – изпревари я той, – но няма да е първият път, когато убиецът е симулирал телефонно обаждане. Може сам да е позвънил на мобилния си телефон от този на Чизъл, та да изглежда, че баща му е наредил да иде в Улстоун.

– Което значи, че Чизъл или не е имал парола на телефона си, или Рафаел я е знаел.

– Добра забележка. Това трябва да се провери.

Страйк щракна химикалката си и си записа напомняне в бележника. Докато го правеше, се зачуди дали съпругът на Робин, който веднъж вече бе изтрил историята на обажданията до Робин без нейно знание, знаеше сегашната й парола. Тези дребни знаци за доверие често бяха силни индикатори за здравината на една връзка.

– Налице е и друг логистичен проблем, ако Рафаел е убиецът – посочи Робин. – Той не е имал ключ и ако баща му го е пуснал да влезе, това би означавало, че Чизъл е бил буден и в пълно съзнание, докато Рафаел е стривал антидепресантите в кухнята.

– Още една добра забележка – кимна Страйк, – само че стриването на таблетките иска обяснение за всичките ни заподозрени. Флик например. Ако се е правила на чистачка, вероятно е познавала къщата на Ебъри Стрийт по-добре, отколкото повечето от членовете на семейството. Имала е безброй възможности да надзърта тук и там, а за известно време е разполагала със собствен ключ. Трудно е те да бъдат копирани, но да кажем, че е успяла, та да може да влиза и излиза от къщата когато си пожелае. Промъква се в ранните часове да обработи портокаловия сок, но счукването на хапчета в хаванче с чукче си е шумна работа...

– ...освен ако – вметна Робин – не е донесла хапчетата вече счукани в пликче или нещо такова и не е поръсила хаванчето и чукчето само за да изглежда, че Чизъл го е направил.

– Добре, но пак остава да се обясни защо няма следи от амитриптилина в празната кутия от портокалов сок в кофата. Рафаел не би могъл да подаде на баща си чаша с портокалов сок, без да предизвика съмнение.

– И пак само отпечатъците на Чизъл бяха върху чашата.

– Но не би ли му се видяло странно на Чизъл да слезе долу сутринта и да завари вече сипан в чаша сок? Ти би ли пила нещо, което не си наляла лично и което се е появило загадъчно в къща, за която си мислиш, че е празна?

Долу на Денмарк Стрийт гласовете на група млади жени се извисиха над непрестанния шум на уличното движение с песента на Риана „Къде беше?“.

Къде беше през целия ми живот...

– Може наистина да е било самоубийство – каза Робин.

– Такава настройка няма да ни плати сметките – припомни й Страйк и изтръска пепел от цигарата в чинията си. – Хайде да изброим хората, имали възможността да влязат в къщата на Ебъри Стрийт в този ден. Рафаел, Флик...

– ...и Джими – добави Робин. – Всичко, което важи за Флик, важи и за него, защото тя е могла да му предостави цялата информация, с която е разполагала, за навиците на Чизъл и за къщата му, както и да му даде копирания си ключ.

– Правилно. Така че това са трима души, за които знаем, че биха могли да влязат там през онази сутрин – обобщи Страйк, – само че цялата работа е искала нещо повече от възможност просто да влезеш през вратата. Убиецът трябва да е знаел също точно какви антидепресанти взема Кинвара и да уреди контейнерът с хелий и гумената тръбичка да са там, което предполага близък контакт със семейство Чизъл, достъп до къщата, за да се вкара нужното вътре, или осведоменост на вътрешен човек, че вече го има там.

– Доколкото знаем, Рафаел не е бил на Ебъри Стрийт напоследък, нито е поддържал отношения с Кинвара, та да знае какви хапчета пие тя, макар че е възможно баща му да ги е споменал – каза Робин. – Ако съдим само според възможността, семейство Уин и Аамир като че отпадат. И в случай че приемем хипотезата за чистачката, Джими и Флик застават на първо място в списъка ни със заподозрени.

Страйк изпусна въздишка и затвори очи.

– Да му се не види – промърмори и прекара ръка през лицето си. – Въртя, суча и все се връщам към мотива.

Отвори очи, загаси фаса си в чинията и веднага запали нова цигара.

– Не съм учуден, че MI5 са заинтересовани, защото тук няма очевидна изгода. Оливър беше прав, обикновено изнудвачите не убиват жертвите си, случва се обратното. Омраза е живописна идея, но такова убийство се извършва с удар с чук или с лампа в главата, не с дълго планирана имитация на самоубийство. Ако е било убийство, по-скоро напомня клинична екзекуция, в която всяка подробност е предварително обмислена. Защо? Какво получава от това убиецът? Което ме кара да се запитам: защо точно тогава? Защо Чизъл е умрял тогава? Със сигурност в интерес на Флик и Джими е било Чизъл да остане жив, докато не се сдобият с доказателства, които да го принудят да им даде исканите пари. Същото е и с Рафаел: той е бил изключен от завещанието, но отношенията с баща му са показвали признаци на подобрение. В негов интерес е било баща му да остане жив. Само че Чизъл прикрито е заплашил Аамир с изобличаване за нещо неконкретизирано, но вероятно от сексуален характер предвид цитата от Катул, и наскоро се е сдобил с информация за нередности около фондацията на семейство Уин. Да не забравяме, че Герайнт Уин не е истински изнудвач: той не е искал пари, искал е напускането на Чизъл от поста и опозоряването му. Извън сферата на възможното ли е Уин или Малик да са прибегнали към различно отмъщение, като са осъзнали, че първоначалният план е пропаднал?

Страйк дръпна силно от цигарата си и въздъхна.

– Пропускаме нещо, Робин. Нещо, което връзва всичко това заедно.

– А може би то не се връзва – каза Робин. – Такъв е животът, нали? Имаме група хора, всеки от които си носи своя товар от премеждия и тайни. Някои са имали причина да не харесват Чизъл, да изпитват неприязън дори, но това не дава очевидно обяснение. Част от нещата със сигурност нямат връзка.

– Все още има нещо, което не знаем.

– Има много, което не знаем...

– Не, нещо голямо, нещо... фундаментално. Мога да го подуша. Почти се показва. Защо Чизъл е казал, че ще има още работа за нас, след като се разправи с Уин и Найт?

– Не знам – отвърна Робин.

– „Един по един се препъват“ – цитира Страйк. – Кой се е препънал?

– Герайнт Уин. Току-що го бях осведомила за липсващите пари от фондацията.

– Чизъл е бил на телефона и се е опитвал да открие щипка за банкноти, така каза ти. Принадлежала на Фреди.

– Точно така.

– Фреди – повтори Страйк и почеса брадичката си.

За момент се пренесе назад в общата телевизионна стая на германската военна болница с телевизора с изключен звук в единия ъгъл и бройки „Армейски времена“ върху ниска масичка. Младият лейтенант, станал свидетел на смъртта на Фреди Чизъл, седеше там сам, когато Страйк го откри, прикован към инвалидна количка, все още със заседнал в гръбначния стълб куршум, изстрелян от талибан.

– ...конвоят спря, майор Чизъл ми нареди да сляза и да проверя какво става. Казах му, че виждам движение по хребета. Той викна да изпълня заповедта му. Не бях изминал повече от няколко крачки, когато бях прострелян в гърба. Последното, което помня, бе как той ми крещеше от камиона. И после снайперистът отнесе горната половина на главата му.

Лейтенантът бе помолил Страйк за цигара. Не биваше да пуши, но Страйк му даде пълния дополовина пакет, който имаше у себе си.

– Чизъл беше леке – заключи младият мъж в инвалидна количка.

В представата си Страйк виждаше високия рус Фреди Чизъл да върви по селски път в компанията на Джими Найт и приятелите му. Виждаше го в костюм на фехтовчик, наблюдаван от унилата Рианон Уин, която вече вероятно бе спохождана от мисли за самоубийство.

Антипатичен на войниците си, прославян от баща си: възможно ли бе Фреди да е онова, което Страйк търсеше, елементът, обвързващ всичко заедно, контактът между двамата изнудвачи и историята с удушеното дете? Но идеята се разсея още докато я обмисляше и отделните нишки в разследването отново щръкнаха упорито със свободни краища.

– Искам да знам какво има на снимките във Външното министерство – каза Страйк на глас с очи, вперени в лилавеещото небе зад прозореца на офиса. – Искам да знам кой е издълбал Уфингтънския бял кон във вратата на банята на Аамир Малик и искам да знам защо имаше кръст в земята точно на мястото, където Били каза, че е заровено дете.

– Е – каза Робин, като се изправи и започна да разчиства остатъците от китайската им вечеря, – никой не е казвал някога за теб, че не си амбициозен.

– Остави това, аз ще го свърша. Ти трябва да се прибираш у дома.

Не искам да се прибирам у дома.

– Няма да ми отнеме дълго. Какво ще правиш утре?

– Имам среща следобед с Дръмънд, търговеца на картини и приятел на Чизъл.

След като изми чиниите и приборите, Робин откачи чантата си от закачалката и се обърна назад. Страйк мърмореше срещу прояви на загриженост, но тя се чувстваше длъжна да го каже.

– Не се засягай, но изглеждаш ужасно. Не е зле да дадеш почивка на крака си, преди да хукнеш пак нанякъде. До скоро виждане.

Тя си тръгна, преди Страйк да е успял да отговори. Остана умислен, докато най-после знаеше, че ще трябва да предприеме болезненото изкачване към мансардния си апартамент. След като се докара до изправено положение, затвори прозорците, угаси лампите и заключи офиса.

Тъкмо постави крак на първото стъпало, и телефонът му иззвъня. Без да поглежда, знаеше, че е Лорелай. Нямаше намерение да го пусне да си иде без поне да направи опит да го нарани толкова силно, колкото той бе наранил нея. Бавно и внимателно, като гледаше да не отпуска тежестта си върху протезата повече от необходимото, Страйк изкачи стълбите към леглото си.