Смъртоносно бяло

13

На следващата сутрин Робин се събуди от задъхване с пръсти, вкопчени в собствената й шия, в опит да се освободи от несъществуваща хватка. Вече беше при вратата на спалнята, когато Матю се събуди объркан.

– Няма нищо, добре съм – измърмори, преди той да е успял да формулира въпрос, и опипом затърси дръжката на бравата, за да се махне по-бързо.

Изненадата беше, че не се бе случвало по-често, след като веднъж бе чула историята за удушеното дете. Робин знаеше много добре какво е да те стискат плътно сключени около врата ти пръсти, да чувстваш как съзнанието ти се изпълва с мрак, да си наясно, че те делят секунди от края на съществуването ти. Подгонена бе да търси терапия от фрагментирани късове реалност, които я бодяха с острите си ръбове и не приличаха на нормални спомени, а притежаваха властта внезапно да я изтръгнат от тялото й и да я запратят обратно в миналото, където подушваше пожълтелите от никотин пръсти на удушвача и усещаше тялото на нападателя с ножа под потната му риза, допряно до гърба й.

Тя заключи вратата на банята и седна на пода, облечена с широката тениска, с която бе спала, да се фокусира върху дишането си, върху усещането на студените плочки под босите си крака, да следи, както бе учена, бързото биене на сърцето си, бликналия във вените й адреналин, да не се бори с паниката си, а да я наблюдава. След известно време съзнателно обърна внимание на слабия дъх на лавандула от течния сапун, с който се бе къпала снощи, и чу шума от прелитащ самолет.

В безопасност си. Беше сън. Само сън.

През две затворени врати до слуха й се донесе алармата за събуждане на Матю. Няколко минути по-късно той почука на вратата.

– Добре ли си?

– Напълно – извика му Робин през течащата от крана вода.

Отвори вратата.

– Всичко наред ли е? – изгледа я изпитателно той.

– Просто ми се допишка – ведро отговори Робин и се отправи към спалнята, за да постави цветните си контактни лещи.

Преди да започне работа при Страйк, Робин имаше договор с агенция, наречена „Временни решения“. Офисите, в които я бяха пращали, се бяха объркали в паметта й и там вече присъстваха само аномалии, ексцентрици и странности, свързани с тях. Спомняше си алкохолизирания шеф, чиито диктувани писма тя редактираше в движение от добро сърце; чекмеджето, което бе отворила и откри вътре комплект зъбни челюсти и мръсни долни гащи; изпълнения с надежди млад мъж, който я бе наричал Боби и се беше опитвал да флиртува с нея през опрените им един в друг монитори; жената, облепила работното си място със снимки на актьора Иън Макшейн; момичето, което бе скъсало с приятеля си по телефона насред общия офис, безразлично към внезапното притихване на всички останали. Робин се съмняваше, че някой от тези хора, с които бе имала мимолетен контакт, я помнеше по-добре, отколкото тя тях, та дори плахият ухажор, който я беше кръстил Боби.

Ала от момента, в който влезе в двореца Уестминстър, знаеше, че всичко тук щеше да остане в паметта й завинаги. Изпита удоволствие да отмине опашката от туристи и да прекрачи през портата, където на пост бе застанал полицай. Докато приближаваше двореца с открояващите му се на утринното слънце златни орнаменти, с прочутата часовникова кула, изрязана на фона на небето, нервността и възбудата й нараснаха.

Страйк й бе казал през кой вход да влезе. Той я отведе към дълъг и слабоосветен коридор, но първо трябваше да мине през метален детектор и рентгенов апарат като тези, използвани по летищата. Когато свали преметнатата си през рамо чанта, за да бъде сканирана, Робин забеляза висока и поразрошена естествена блондинка малко над трийсетте да стои наблизо; държеше в ръце пакет, увит в кафява хартия. Жената гледаше как Робин застава за автоматична снимка, която да бъде поставена на картонен бадж, окачен на лента на врата й, а когато служителят от охраната махна на Робин да премине, пристъпи към нея.

– Вениша?

– Да – отговори Робин.

– Изи – представи се жената с усмивка и протегна ръка. Носеше обемна блуза с десен на едри размазани цветя и панталони с широки крачоли. – Това е от татко. – Тя постави пакета, който държеше, в ръцете на Робин. – Много съжалявам, но трябва да бързаме... Радвам се, че пристигна навреме...

Тя закрачи бързо и Робин я последва.

– В момента принтирам документи, които трябва да отнеса на татко в Министерството на културата. Претрупана съм с работа с приближаването на олимпиадата.

Тя поведе Робин почти на бегом по коридора с прозорци със стъклопис в дъното и после по разни отклонения като в същински лабиринт. През всичкото време не спираше да говори с изискан аристократичен акцент и впечатли Робин с мощта на белите си дробове.

– Да, напускам, щом започне лятната почивка на парламента. С приятеля ми Джакс основаваме фирма за декориране. Прекарах тук пет години. Татко никак не е доволен. Трябва му някой много добър, а единственият кандидат, когото хареса, се отказа.

Говореше през рамо на Робин, която едва я догонваше.

– Случайно да познаваш някой идеален за личен секретар?

– Боя се, че не – отвърна Робин, която не бе създала приятелски отношения в предишната си служба.

– Почти стигнахме – каза Изи, след като я бе превела през невероятно много на брой къси коридори, всичките застлани с мокет в горскозелено, цвета на кожените седалки в залата на Камарата на общините, които Робин бе виждала по телевизията. Най-после стигнаха до страничен коридор, в който имаше няколко масивни дървени врати, извити в дъга в готически стил.

– Това – изрече Изи със сценичен шепот и посочи на минаване първата врата вдясно – е офисът на Уин. А това – с бърза крачка продължи до последната вляво – е нашият.

Тя се дръпна встрани, за да пусне Робин да влезе първа.

Офисът беше претрупан с мебели и книжа. На арковидните каменни прозорци имаше тюлени завеси, а зад тях беше откритият бар на терасата, където се движеха замъглени силуети на ослепително яркия фон на Темза. Имаше две бюра, много шкафове и поизтърбушено зелено кресло. Зелени завеси висяха пред преливащите от книжа библиотечни рафтове, заемащи цяла една стена, и частично скриваха безредно натрупаните папки там. Върху кантонерка беше поставен телевизионен монитор, показващ в момента празната парламентарна зала с нейните зелени столове. На ниска полица имаше чайник и разнородни чаши, а тапетите зад тях бяха покрити с петна. В ъгъла ритмично жужеше принтер. Някои от листовете, които изхвърляше, се бяха изплъзнали върху протрития килим.

– О, по дяволите – промърмори Изи и се втурна да ги събере, докато Робин затваряше вратата зад тях. След като ги постави в спретната купчинка на бюрото си, Изи каза:

– Много се радвам, че татко се обърна към вас. Напоследък е под голямо напрежение, което никак не му е нужно при цялото ни натоварване сега, но ти и Страйк ще оправите нещата, нали? Уин е ужасно човече – заяви Изи и се пресегна за кожена папка. – Напълно неадекватен е. Откога работиш при Страйк?

– От две години – отвърна Робин и се зае да разопакова пакета, даден й от Изи.

– С него се познаваме, той каза ли ти? Да... бяхме съученички с бившата му, Чарли Камбъл. Разкошна жена, но голяма беля. Познаваш ли я?

– Не – отвърна Робин. Много отдавна за малко не се блъсна в нея пред офиса на Страйк и това беше единственият й контакт с Шарлот.

– Страйк винаги много ми е харесвал – каза Изи.

Робин се обърна да я погледне изненадана, но Изи преспокойно поставяше документи в папката.

– Не е видимо за всеки, но за мен да. Такъв мъжкар е и толкова... безапелационен.

– Безапелационен? – повтори Робин.

– Да. Пред никого не му мига окото. Изобщо не го беше грижа, дето хората не го смятаха... нали разбираш...

– Достатъчно добър за нея?

Веднага щом думите се изплъзнаха от устата й, Робин се почувства смутена. Кой знае защо й бе дошло отвътре да брани Страйк. Което бе абсурдно, разбира се. Ако някой бе способен да се грижи за себе си, това бе той.

– Да, предполагам – отвърна Изи, която още чакаше книжата й да се принтират. – За татко тези последни месеци бяха ужасни. И не че е направил нещо нередно всъщност! – изрече разпалено. – В един момент е законно, а в следващия вече не е. Да не би татко да е виновен за това?

– Кое е това, дето е станало незаконно? – невинно попита Робин.

– Съжалявам – отвърна Изи любезно, но решително. – Татко каза, че колкото по-малко хора знаят, по-добре.

Тя надзърна през завесите към небето.

– Няма да ми трябва сако, нали? Не... Прощавай, че трябва да те оставя, но на татко му трябват документите, а има среща със спонсори на олимпиадата в десет. Желая ти успех.

И развяла цветни одежди и разчорлена коса, тя излезе от стаята, като остави Робин с неудовлетворено любопитство, но по някакъв странен начин успокоена. Щом Изи можеше да приеме по този начин простъпката на баща си, тя със сигурност не бе нещо ужасно, ако се приемеше, естествено, че Чизъл бе казал на дъщеря си истината.

Робин отстрани последната хартия от пакета, който Изи й беше дала. Съдържаше онова, което тя очакваше да види – половин дузина подслушвателни устройства, които Страйк бе връчил на Джаспър Чизъл през уикенда. Като министър на Нейно величество Чизъл не беше задължен да минава през скенера на охраната всяка сутрин, какъвто бе случаят с Робин. Тя прегледа внимателно бръмбарите. Изглеждаха като обикновени щепсели и бяха предназначени да бъдат поставени в истински контакти, като им позволяваха да функционират нормално. Щяха да започнат да записват само когато някой говореше в близост до тях. Робин чуваше ударите на собственото си сърце в тишината след излизането на Изи. Едва сега започна истински да осъзнава трудността на задачата си.

Тя свали сакото си, окачи го, извади от ръчната си чанта голяма кутия за интимни тампони, донесена с цел да скрие в нея подслушвателните устройства, които нямаше да използва. След като прибра всичките без едно вътре, тикна я в най-долното чекмедже на бюрото си. После огледа претрупаните рафтове, докато намери празен картонен калъф за документи, постави бръмбара вътре и го покри с няколко писма от една купчина с етикет „за унищожаване в шредъра“. Така въоръжена, Робин пое дълбоко дъх и излезе от стаята.

Вратата на Уин сега беше отворена. Когато Робин мина покрай нея, видя висок млад азиатец с очила с дебели стъкла, понесъл чайник.

– Здравейте! – изрече ведро Робин, като имитираше дръзкия и весел маниер на Изи. – Аз съм Вениша Хол, съседи сме! А вие кой сте?

– Аамир – измърмори мъжът с акцент на лондонската работническа класа. – Малик.

– За Дела Уин ли работите? – поинтересува се Робин.

– Да.

– О, тя е толкова вдъхновяваща – разпърха се Робин. – Една от моите героини е.

Аамир не отговори, но излъчваше желание да бъде оставен на мира. Робин се почувства като териер, тормозещ състезателен кон.

– Отдавна ли работите тук?

– От шест месеца.

– Към кафенето ли сте тръгнали?

– Не – отвърна рязко Аамир, сякаш му бе отправила предложение, завъртя се и се отправи към банята.

Робин продължи напред, стиснала картонения калъф, и се чудеше дали не си е въобразила по-скоро враждебността, отколкото срамежливост, която долови в поведението на младия човек. Полезно би било да си спечели приятел в офиса на Уин. Спъваше я това, че трябваше да имитира кръщелницата на Джаспър Чизъл в стила на Изи. А виж, Робин Елакот от Йоркшър по-лесно би се сприятелила с Аамир.

След като бе излязла с фалшив предлог, реши да се поразходи наоколо, преди да се върне в офиса на Изи.

Канцелариите на Чизъл и Уин бяха в самия дворец Уестминстър, който със сводестите си тавани, библиотеки, стаи за чай и дух на величествен комфорт приличаше на някой стар университетски колеж.

Полупокрит проход, над който бдяха големи каменни статуи на еднорог и лъв, водеше до ескалатор към Порткулис Хаус. Това бе модерна конструкция със стъклен покрив, триъгълните панели на който бяха закрепени с плътни черни подпори. Отдолу имаше обширно пространство с отворен план, включващо кафене, където членовете на парламента и държавните служители се смесваха да си общуват. Обрамчено бе от дървета и от продълговати плитки водни площи, които искряха като живак под юнското слънце.

Във въздуха се долавяха вибрациите на амбиция, човек имаше чувството, че се намира в много витален свят. Под покрива от изкусно фрагментирано стъкло Робин мина покрай журналисти, отразяващи политически новини, насядали по тапицираните с кожа пейки – гледаха в телефоните си или говореха по тях, или пишеха на лаптопи, или пресрещаха политици за коментари. Робин се почуди дали би й харесало да работи тук, ако така и не бе изпратена при Страйк.

Проучването й приключи в третата, най-мрачна и най-безинтересна от сградите, в които бяха разположени офисите на членовете на парламента. Приличаше досущ на тризвезден хотел с износените килими, кремави стени и редове от еднакви врати. Робин с бърза крачка пое назад, все така стиснала папката, и отново мина покрай вратата на Уин петдесет минути по-късно. Огледа коридора да се увери, че е празен, и долепи ухо до дебелата дъбова врата, зад която й се стори, че долавя движение.

– Как върви? – попита я Изи, когато Робин отново влезе в офиса минути по-късно.

– Още не съм видяла Уин.

– Може да е в Министерството на спорта. Възползва се от всеки дребен повод да иде там при Дела – каза Изи. – Пие ли ти се кафе?

Но преди да е успяла да стане от бюрото си, телефонът иззвъня.

Изи поведе разговор с гневна жена от избирателния им район, която не бе успяла да си осигури билети за състезанието по скокове във вода.

– Да, и аз харесвам Том Дейли – заяви тя и направи гримаса към Робин, – само че това е лотария, госпожо...

През това време Робин сложи с лъжички нескафе в две чаши и сипа отгоре мляко, като се чудеше колко ли пъти го бе правила в ненавистните й офиси, и внезапно се почувства извънредно благодарна, че се бе отървала завинаги от този живот.

– Затвори – обяви безразлично Изи и върна слушалката на вилката. – За какво говорехме? О, да, за Герайнт. Той е бесен, че Дела не го направи СПЕС.

– Какво е СПЕС? – попита Робин, като постави чашата с кафе пред Изи и седна зад другото бюро.

– Специален съветник. Те са нещо като временни държавни служители. Далеч повече престиж, но просто не е прието такива постове да се раздават на членове на семейството. Така или иначе Герайнт е безнадежден, тя не би го искала дори да беше възможно.

– Току-що срещнах човека, който работи с Уин – каза Робин. – Аамир. Не беше много дружелюбен.

– О, той е странен – махна небрежно с ръка Изи. – Държи се с мен на границата на учтивостта. Сигурно защото Герайнт и Дела мразят татко. Така и никога не разбрах докрай причината, но изглежда, ни мразят всички... А, това ми припомни. Татко ми прати съобщение преди минута. Брат ми Раф ще дойде към края на седмицата да помага тук. Може би – добави Изи, макар да не звучеше особено обнадеждена, – ако Раф се справя, ще поеме работата от мен. Само че Раф не знае нищо за изнудването или коя си ти в действителност, така че не казвай нищо, нали? Татко има към четиринайсет кръщелници. Раф никога не би се усетил.

Изи отпи от кафето си, после, неочаквано умислена, заговори:

– Сигурно знаеш за Раф. Пишеше го по всички вестници. Онази нещастна жена... ужасно беше. Имаше четиригодишна дъщеря.

– Мернах нещо – неопределено отвърна Робин.

– Аз бях единствената от семейството, която го посети в затвора – каза Изи. – Всички бяха неимоверно потресени от онова, което бе сторил. Кинвара... съпругата на татко... твърдеше, че трябвало да получи доживотна присъда, само че няма и представа какъв кошмар е там вътре. Хората не си дават сметка какво представлява затворът. Вярно, той стори нещо ужасно, но...

Не довърши. Робин се почуди, може би твърде сурово настроена, дали Изи нямаше предвид, че затворът не е място за тъй изискан младеж като нейния брат наполовина. Без съмнение преживяното трябваше да е било разтърсващо за него, каза си, но все пак бе употребил наркотици, качил се бе в кола и бе прегазил млада майка.

– Мислех, че работи в художествена галерия – вметна тя.

– Оплел е конците в „Дръмъндс“ – въздъхна Изи. – Татко всъщност го взема тук, за да го държи под око.

Робин отбеляза наум, че тези заплати се плащаха с пари на данъкоплатците, като си припомни отново необичайно кратката затворническа присъда за сина на министъра след този фатален инцидент, причинен от употреба на наркотици.

– И как точно е оплел конците в „Дръмъндс“?

За изненада на Робин огорченото изражение на Изи се разведри и тя избухна в смях.

– О, боже, съжалявам, не е редно да се смея. Изчукал другата служителка в тоалетната – каза, като потисна кикота си. – Знам, не е смешно, но все пак Раф току-що излиза от затвора, а и е много хубаво момче. Винаги е свалял която си поиска. Обличат го в костюм, слагат го в близост до хубавка малка блондинка изкуствовед и какво очакват да се случи? Но както можеш да си представиш, собственикът на галерията не е останал особено доволен. Чул ги вътре и отправил към Раф последно предупреждение. Добре, но Раф и момичето го направили отново, а татко побесня и реши, че той идва тук.

На Робин не й беше особено забавно, но Изи като че не го забелязваше, унесена в мислите си.

– Току-виж тъкмо това допринесло татко и Раф да се сближат – изрече с надежда, после погледна часовника си.

– Имам да върна няколко телефонни обаждания – въздъхна тя и остави чашата си с кафе, но когато посегна към телефона си, замръзна при прозвучаването на напевен глас в коридора.

– Това е той! Уин!

– Е, тръгвам – каза Робин и отново грабна картонената папка.

– Успех – пошепна Изи.

Когато излезе в коридора, Робин видя Уин да стои на прага на офиса си; очевидно говореше на Аамир, който беше вътре. Уин държеше папка с оранжев надпис „Равнопоставеност“. При шума от стъпките на Робин се обърна с лице към нея.

– О, здравей – изрече с доловим кардифски изговор и отстъпи назад в коридора.

Погледът му се плъзна надолу по шията на Робин, спря се на гърдите й, после пак се върна към устата и очите й. На Робин той й стана ясен само от този поглед. Срещала бе много като него по офиси, онзи тип мъже, дето, като те зяпаха, те караха да се чувстваш несръчна и притеснена, дето биха лепнали ръка под кръста ти, уж да те насочат през врати, дето надничаха над рамото ти, а при сбирки на по питие подхвърляха коментари за дрехите ти, дето преминаваха към обсъждане на фигурата ти. Извикваха „Шегичка!“, ако се ядосаш, а покажеш ли негодувание, ставаха агресивни.

– И къде се подвизаваш ти? – попита я и в устата му въпросът прозвуча двусмислено.

– Стажувам при чичо Джаспър – отвърна Робин и се усмихна широко.

– Чичо Джаспър?

– Ами да, Джаспър Чизъл. Той ми е кръстник. Вениша Хол – представи се Робин и протегна ръка.

Всичко у Уин напомняше някакво земноводно, включително влажната му длан. Наяве по-малко приличаше на гущер и повече на жаба с изявеното си коремче и тънки крака и ръце, с мазна оредяваща коса.

– И как тъй се оказа кръщелница на Джаспър?

– О, чичо Джаспър и татко са стари приятели – отвърна Робин, подготвила легендата си.

– От армията?

– От ландшафтното устройство – уточни Робин, като се придържаше към измислената си история.

– Аха – рече Герайнт. – Прекрасна коса. Естествена ли е?

– Да – отговори Робин.

Очите му отново обходиха тялото й. На Робин й струваше голямо усилие да продължи да му се усмихва. Накрая, след като се бе кискала, докато лицевите мускули я заболяха, се съгласи да му викне, ако има нужда от помощ, и продължи напред по коридора. Усещаше, че той я гледа, докато не зави зад ъгъла.

Също както се бе почувствал Страйк, след като бе открил навиците на Джими Найт да води съдебни дела, Робин усещаше, че е направила ценно прозрение относно слабото място на Уин. Според нейния опит мъже като Герайнт бяха смайващо склонни да вярват, че просташките им сексуални аванси са оценени и дори срещат отклик. Бе прекарала немалка част от секретарската си кариера да отблъсква и избягва подобни мъже, които приемаха елементарната учтивост като игрива покана и за които младостта и липсата на опит бяха неудържимо изкушение.

Запита се колко далеч е готова да стигне в търсенето на дискредитиращи неща за Уин. Докато вървеше по безкрайните коридори с престорена целенасоченост, че има документи за предаване, представи си се как се навежда над бюрото му в удобното отсъствие на Аамир, как бюстът й е на нивото на очите му, моли го за помощ или съвет, кикоти се на неприличните му шеги.

И тогава с внезапен скок на въображението си видя как Уин се устремява към нея с потно лице, зейнала, лишена от устни уста, усети ръцете му да приковават нейните към тялото, шкембето му да я притиска към шкафа отзад...

Безкрайната зеленина на мокета и столовете и тъмното дърво се размазват пред очите й, когато въображаемият контакт на Уин прераства в нападение. Втурна се през вратата насреща си, сякаш физически можеше да избяга от паниката си...

Дишай. Дишай. Дишай.

– Зашеметява те при първото виждане, а?

Мъжът звучеше добродушен и не много млад.

– Да – промълви Робин, без да осъзнава какво казва. Дишай.

– По заместване ли сте тук? – А после: – Добре ли сте, драга?

– Астма – поясни Робин.

И преди си бе служила с това извинение. Даваше й възможност да спре и да диша дълбоко, да се приспособи към реалността.

– Имате ли инхалатор? – попита загриженият портиер. Носеше ливрея, бяла връзка и бадж с богата украса. С неочаквано величествения си вид напомни на Робин за Белия заек, изскочил посред цялата обзела я лудост.

– Оставих го в офиса. Ей сега ще се оправя, след секунда...

Залутала се бе в мъгла от златисто и цвят, което само бе усилило потискащите й усещания. Пред нея беше Фоайето на парламентаристите, онази позната й от телевизията пищна викторианско-готическа зала, в периферното й зрение се издигаха четири гигантски бронзови статуи на бивши премиери – Тачър, Атлий, Лойд Джордж и Чърчил – а бюстовете на всички останали бяха наредени край стените. На Робин те й приличаха на отрязани глави и всичката позлата и ярки цветове наоколо й затанцуваха присмехулно пред очите й заради неспособността й да се справи с тази пищна красота.

Чу стърженето на краката на стол. Портиерът й бе преместил един, за да поседне, и помоли колега да донесе чаша вода.

– Благодаря ви... благодаря – пробъбри вцепенена Робин, като се усещаше неадекватна, засрамена, сконфузена. Страйк не биваше да узнае за това. Щеше да я отпрати у дома, да заяви, че е негодна за работата им. И от Матю се налагаше да го скрие, защото той приемаше подобни пристъпи за злепоставящи, за неизбежна последица от глупостта й да продължава с детективски задачи.

Портиерът й говореше меко и добронамерено, докато се съвземаше, и след няколко минути тя вече успя да му отговаря смислено. Дишането й постепенно се върна към нормалното, а той й разправяше историята как бюстът на Едуард Хийт започнал да позеленява, когато внесли статуята на Тачър в естествен ръст, та се наложило да обработват бронза, за да си върне тъмнокафявия цвят.

Робин се засмя любезно, изправи се на крака, върна му празната чаша и повтори благодарностите си.

Запита се какво ли лечение би се искало, за да я възстанови каквато беше преди.