„Искам да се опитам да изиграя скромната си роля в житейските борби.“
Робин излезе от метростанцията „Камдън Таун“ в осем и половина в петък сутринта и се отправи към бижутерийния магазин, където трябваше да мине изпитателният й ден, като крадешком се оглеждаше във всяка попътна витрина.
В месеците след процеса на Шакълуелския изкормвач се бе усъвършенствала в гримьорски техники като да променя формата на веждите си или да нанася обилно ярко червило, което значително променяше вида й в съчетание с перуки и цветни контактни лещи, но никога не бе носила тъй силен грим като днес. Очите й, в които бе поставила тъмнокафяви контактни лещи, бяха плътно изрисувани с черен молив, устните й бяха в бледорозово, ноктите – в металическо сиво. Тъй като имаше само по една конвенционална дупка за обици на двете уши, наложи й се да купи евтини клипсове, за да симулира по-авантюристичен подход към пиърсинга. Късата черна рокля, която бе купила втора ръка в местен магазин „Оксфам“ на Детфърд, още имаше странен дъх, макар да я бе извъртяла в пералнята предишния ден, и тя я носеше с дебел черен чорапогащник и чифт черни ботуши на ниска подметка с връзки отпред въпреки топлата сутрин. Издокарана така се надяваше да уподобява останалите момичета в стил готика и емо, каквито често можеха да бъдат срещнати в Камдън, район на Лондон, който Робин рядко посещаваше и който асоциираше главно с Лорелай и нейния магазин за винтидж облекло.
Беше кръстила новото си алтер его Боби Кънлиф. Когато човек бе под прикритие, най-добре бе да избере име с лични асоциации, та да се отзовава на него инстинктивно. Боби звучеше близко до Робин и всъщност няколко души се бяха опитвали да я наричат така на галено, включително отдавнашният й ухажор от офис, където бе работила временно, и брат й Мартин, когато искаше да я подразни. Кънлиф беше фамилията на Матю.
За нейно облекчение той беше излязъл рано за работа този ден, защото правеше одит във фирма, намираща се чак в Барнет, като остави Робин да довърши на спокойствие физическата си трансформация без саботиращи реплики и недоволство, че отново ще работи под прикритие. Струваше й се всъщност, че дори ще изпита известно удоволствие да използва съпружеската си фамилия – за пръв път съобщавана като нейна собствена – при превъплъщението си в момиче, което инстинктивно би събудило неприязън у Матю. С възрастта Матю развиваше все по-силна непоносимост и презрение към хора, които не се обличаха, не мислеха и не живееха като него.
„Трикуетра“, бижутерийният магазин на Вещицата, беше на пазара Камдън. Когато пристигна там в девет без петнайсет, Робин завари собствениците на сергии на Камдън Лок Плейс вече заети с работа, но магазинът бе празен и заключен. След петминутно чакане работодателката й пристигна леко задъхана. Беше едра жена, за която Робин предполагаше, че наближава шейсет, с проскубана, боядисана в черно коса, от която се подаваха над сантиметър бели корени. Бе приложила същия драстичен подход към очната линия като Боби Кънлиф и носеше дълга зелена кадифена рокля.
През време на небрежното интервю, довело до днешния пробен ден, собственичката на магазина бе задала много малко въпроси, а вместо това бе говорила надълго и нашироко за мъжа си, който след трийсетгодишен брак я бе напуснал, за да иде да живее в Тайланд, за съседа, с когото се съдеха в спор за границата на имотите и за поредицата некадърни и неблагодарни служителки, минали през „Трикуетра“ и отишли на друга служба. Неприкритото й желание да извлече максимум работа срещу минимално заплащане, съчетано с изблиците й на самосъжаление, караха Робин да се чуди защо някой изобщо бе пожелавал да работи за нея.
– Точна си – отбеляза тя, когато наближи. – Това е добре. Къде е другата?
– Не знам – отвърна Робин.
– Само това ми липсваше – изхленчи собственичката с нотка на истерия. – Тъкмо в деня, когато имам среща с адвоката на Брайън!
Тя отключи вратата и пусна Робин в магазина, който беше с размерите на голям павилион, и щом вирна ръце да вдигне щорите, лъх на пот и пачули се смеси с мириса на прах и тамян в магазина. На дневна светлина интериорът изглеждаше някак банален и опърпан. По рафтовете край тъмнолилавите стени висяха колиета и обици от мътно сребро, много от тях във формата на пентаграм, символа на мира и листо от марихуана. Стъклени наргилета се редуваха с карти таро, черни свещи, шишенца с етерични масла и церемониални кинжали върху черни полици зад щанда.
– В момента през Камдън минават милиони допълнителни туристи – мърмореше собственичката – и ако оная не се появи... А, ето те – каза, когато вътре влезе намусената Флик. Беше облечена във фланелка в жълто и зелено на „Хизбула“ и джинси с оръфани краища и носеше през рамо голяма кожена пощальонска чанта.
– Метрото се забави – съобщи.
– Е, аз успях да дойда навреме, а също и Биби!
– Боби – поправи я Робин, като умишлено преувеличаваше йоркшърския си акцент.
Този път не искаше да се преструва на лондончанка. Най-добре беше да не се отваря дума за училища и места, които Флик можеше да познава.
– И тъй, искам да сте нащрек и във форма през цялото време – заяви собственичката и подчерта последните три думи, като пляскаше с длани. – Нали, Биби...
– Боби.
– Да де. Ела да видиш как се работи с касата.
Робин нямаше затруднения да схване как се работи с касата, защото вече бе имала опит с такава, когато работеше в съботите като тийнейджърка в магазин за дрехи в Харогейт. И добре, че не й бяха нужни подробни инструкции, защото десет минути след като отвориха, в магазина заприижда постоянна върволица от клиенти. За лека изненада на Робин, защото в магазина нямаше нищо, което тя би пожелала да си купи, много посетители на Камдън явно бяха на мнение, че обиколката им ще е незавършена без чифт тенекиени обици или свещ с изображение на пентаграм, или някоя от малките конопени торбички в панера до касата, чиято реклама гласеше, че съдържат магически талисман.
– Добре, аз трябва да тръгвам – обяви собственичката в единайсет часа, докато Флик обслужваше висока германка, колебаеща се между две тестета карти таро. – Не забравяйте, едната да не откъсва очи от стоката и за момент, та да не ни отмъкнат нещо. Приятелят ми Еди ще ви наглежда – посочи тя към сергия за стари грамофонни плочи. – По двайсет минути за обяд на всяка, ще се редувате. И помнете, Еди ви наблюдава.
И тя пое навън, като развя кадифени поли и разпръсна нов полъх на пот. Клиентката германка си тръгна със своите карти таро, а Флик затръшна чекмеджето на касата, при което шумът отекна в празния за момента магазин.
– Точно пък Деди Еди – процеди злобно тя. – Пет пари не дава той. И до шушка да я оберат, няма да му пропука. Тая крава – добави тя за симетрия.
Робин се засмя, от което Флик беше доволна.
– Как ти е името? – попита Робин със силен йоркшърски акцент. – Тя изобщо не го спомена.
– Флик. А ти си Боби, нали?
– Да – отвърна Робин.
Флик извади телефон от пощальонската си чанта, която бе тикнала под щанда, погледна екрана, очевидно не видя там онова, на което се бе надявала, и пак го прибра обратно.
– Трябва много да си закъсала за работа, а? – попита тя Робин.
– Наложи се да се задоволя с каквото намеря – отговори Робин. – Бях уволнена.
– Тъй ли?
– От шибания „Амазон“ – допълни Робин.
– Тия укриващи данъци мошеници – подхвърли Флик с пробуден интерес. – Какво стана?
– Не си изпълних дневната норма.
Робин бе откраднала историята си дума по дума от неотдавнашна статия за работните условия в един от складовете на компанията: безмилостния натиск за изпълняване на норми, опаковане и сканиране на хиляди продукти дневно при строг надзор от супервайзъри. Докато Робин говореше, в изражението на Флик се редуваха съчувствие и гняв.
– Това е безобразие! – отсече тя, когато Робин приключи.
– Да – съгласи се Робин, – а няма ни профсъюз, ни нищо. Тате беше голяма клечка в профсъюза у дома, в Йоркшър.
– Бас ловя, че е бил бесен.
– Той почина – каза Робин, без да й мигне окото. – Болест на белите дробове. Бивш миньор беше.
– О, мамка му – ахна Флик. – Съжалявам.
Сега вече гледаше Робин с респект и интерес.
– Разбираш ли, водели са те работник, не служител. Ей така им се разминава на мръсниците.
– Каква е разликата?
– Ползваш се с по-малко права – отговори Флик. – Но пак може да ги съдиш, ако са ти удържали от заплащането.
– Не знам дали мога да го докажа – каза Робин. – Ти откъде знаеш всичко това?
– Активист съм в работническото движение – обясни Флик и повдигна рамене. След кратко колебание добави: – А майка ми е юрист и специализира в трудовоправни отношения.
– Сериозно? – позволи си Робин да прозвучи любезно изненадана.
– Да – кимна Флик и зачопли ноктите си. – Но не се разбираме с нея. Всъщност не се виждам с никого от семейството ми. Не харесват партньора ми. Нито политическите ми убеждения.
Тя изпъна пред Робин фланелката си на „Хизбула“.
– Какво, да не са торита? – попита Робин.
– Досущ като тях са – отвърна Флик. – Душа дават за шибания Блеър.
Робин усети телефонът да вибрира в джоба на роклята й втора ръка.
– Тук някъде има ли кенеф?
– Ей там – посочи Флик към добре прикрита боядисана в лилаво врата с още полици с бижута, приковани към нея.
Зад лилавата врата Робин откри стайче с мръсни и напукани стъкла на прозореца. До разнебитен кухненски шкаф, покрит с вкоравена мушама и с поставен върху него чайник и препарати за почистване, имаше сейф. Нямаше място за сядане, нито дори къде човек да застане прав, защото мърлявата тоалетна чиния бе монтирана в ъгъла.
Робин се затвори в малкото помещение, свали капака на тоалетната чиния и седна да изчете дългото съобщение, което Баркли току-що бе изпратил едновременно на нея и на Страйк.
Били е намерен. Прибрали са го от улицата преди 2 седмици. След пристъп на психоза е настанен в болница в Северен Лондон, още не знам коя точно. До вчера не пожелал да съобщи име на най-близък роднина на лекарите. Социален работник се свързал с Джими тази сутрин. Джими иска да ида с него, та да убеди Били да пожелае да го изпишат. Бои се, че Били ще изтърси нещо пред лекарите, каза, че много приказвал. Също така Джими е изгубил листче, на което го има името на Били, и се побърква от паника. Попита ме не съм ли го виждал. Било написано на ръка, други подробности не даде, не знам защо е толкова важно. Джими смята, че Флик го е задигнала. Отношенията им пак са лоши.
Докато Робин го четеше за втори път, пристигна отговор от Страйк.
Баркли: провери приемните часове за посетители в болницата, искам да видя Били. Робин: опитай се да претърсиш чантата на Флик.
Благодаря, написа му Робин. Никога не бих се досетила сама.
Тя стана, пусна водата в тоалетната и се върна в магазина, където банда облечени в черно поклоннички на готическия стил се бяха надвесили над стоката като ято гарги. Когато застана до Флик, Робин забеляза, че чантата й е поставена на рафт под щанда. Когато групата най-сетне си тръгна, сдобила се с етерични масла и черни свещи, Флик извади телефона си да го провери още веднъж, преди отново да потъне в мрачно мълчание.
Опитът на Робин в многото офиси, където бе работила по заместване, я бе научил, че малко неща свързват по-силно жените от това да открият, че не са сами в страданията им, причинени от мъже. Като извади своя собствен телефон, видя съобщение от Страйк.
Затова ти плащам тая тлъста заплата. Само мозък си.
Досмеша я против волята й и като потисна усмивка, Робин промърмори.
– Той ме има за някоя глупачка.
– За кого говориш?
– За така нареченото ми гадже – отвърна Робин и тикна телефона обратно в джоба си. – Уж е разделен със съпругата си. Познай къде е бил снощи. Моя приятелка го видяла да излиза от тях сутринта. – Тя издиша шумно и се облегна с лакти на щанда.
– Да, и моят приятел харесва стари жени – подхвърли Флик и зачопли ноктите си.
Робин не беше забравила, че Джими е бил женен за тринайсет години по-възрастна от него жена и се надяваше на още споделяне, но влезе друга група млади жени, бъбрещи на език, който Робин не разпозна, макар да й се стори източноевропейски. Те се струпаха около панера с нарочените талисмани.
– Dziękuję ci – каза Флик, когато една от тях й подаде пари, а момичетата се разсмяха и й направиха комплименти за произношението.
– Какво каза току-що? – попита Робин, когато те си тръгнаха. – Това руски ли беше?
– Полски. Научих малко от чистачката на родителите ми. – Флик продължи забързано, сякаш бе издала нещо. – Да, винаги съм се разбирала по-добре с чистачките, отколкото с майка ми и баща ми. Не може да се наричаш социалист и да имаш чистачка, нали? На никого не бива да се разрешава да живее в прекалено голяма за него къща, трябва да се наложи насилствена конфискация, преразпределение на земята и на жилищния фонд за хората, които се нуждаят от тях.
– Самата истина – потвърди ентусиазирано Робин и Флик се окуражи, че Боби Кънлиф, дъщеря на покоен бивш миньор и профсъюзен деятел от Йоркшър, й е простила за нейните родители професионалисти.
– Искаш ли чай? – предложи тя.
– Да, с удоволствие – отвърна Робин.
– Чувала ли си за Реална социалистическа партия? – попита Флик, като се върна с две чаши.
– Не – отвърна Робин.
– Не е обичайната политическа партия – увери я Флик. – Повече сме кампания, основана на общността, нещо в духа на участниците в Похода из Джароу от 1936 година, отразяваме същината на лейбъристкото движение, не като „новите лейбъристи“, дето не се различават от онези боклуци и империалисти торитата. Не искаме да играем все същата стара политическа игра, а да променим правилата в полза на обикновените трудещи се...
Прозвуча „Интернационалът“ във версията на Били Браг. Флик бръкна в чантата си и Робин осъзна, че това бе рингтонът й. Като видя кой я търси, Флик се напрегна.
– Ще се справиш ли сама за малко?
– Разбира се – отвърна Робин.
Флик влезе в задната стаичка. Преди вратата да се е затворила, Робин чу:
– Какво стана? Видя ли го?
Веднага щом вратата хлопна, Робин забърза към мястото, където бе стояла Флик, приклекна и пъхна ръка в кожената пощальонска чанта. Имаше чувството, че е бръкнала в кофа за смет. Пръстите й напипваха смачкани хартии, обвивки от бонбони, нещо лепкаво, което можеше да е дъвка, химикалки без предпазители, тубички с грим, метална кутия със снимката на Че Гевара на капака, пакет тютюн, наполовина изсипал се в останалото съдържание, тампони и някакво топче усукана тъкан, за което Робин се опасяваше, че са носени бикини. Да разгъне всяка хартия, да я прочете и да я смачка наново отнемаше време. Повечето приличаха на изоставени чернови за статии. После през вратата зад себе си чу Флик да изрича високо:
– Страйк? По дяволите...
Робин замръзна и се заслуша.
– ...параноичен... остави това... кажи им, че той е...
– Извинете – надникна една жена над щанда. Робин подскочи. Едрата клиентка с прошарена коса и ръчнобоядисана фланелка посочи към рафта на стената. – Можи ли да видя това много интересно атаме?
– Кое? – попита объркана Робин.
– Атамето. Церемониалният кинжал – посочи жената.
Гласът на Флик се издигаше и снишаваше зад гърба на Робин.
– ...така беше, нали?... но аз помня... да ми се отплатиш... парите на Чизъл...
– Нямате ли нещо по-голямо – поинтересува се клиентката, като внимателно претегляше ножа върху дланта си.
– У теб беше, не у мен! – викна Флик иззад вратата.
– Ами... ето този ми се струва по-голям – отвърна Робин, като огледа лавицата.
Повдигна се на пръсти, за да достигне по-дългия нож, и в същия момент Флик изрече троснато:
– Майната ти, Джими.
– Ето, заповядайте – подаде Робин на жената осемнайсетсантиметровия кинжал.
С тракане на нападали колиета вратата зад Робин се отвори със засилка и я блъсна в гърба.
– Прощавай – промърмори Флик, взе чантата си и пъхна телефона вътре. Очите й бяха блеснали и дишаше тежко.
– Разбирате ли, харесва ми орнамента с тройната луна на по-малкия – каза възрастната жена и посочи декорацията върху дръжката на първия кинжал, несмутена от драматичната поява на Флик. – От друга страна, предпочитам по-дългото острие.
Флик се намираше в състояние помежду гняв и сълзи, за което Робин знаеше, че е най-податливо към недискретни излияния. Нетърпелива да се отърве от досадната клиентка, тя отсече с тежкия йоркшърски акцент на Боби:
– Е, това имаме само.
Жената се помота още малко, като сравняваше двата ножа и накрая си излезе, без да купи нито единия.
– Добре ли си? – не се забави Робин да попита Флик.
– Не – отвърна Флик. – Имам нужда от цигара.
Тя погледна часовника си.
– Ако онази се върне, кажи й, че съм отишла да обядвам, чу ли?
„По дяволите“, изруга наум Робин, когато Флик изскочи навън, като отнесе със себе си и чантата си, и подходящото си настроение.
В продължение на близо час Робин остана сама в магазина, като все повече огладняваше. Веднъж или два пъти Еди от сергията за грамофонни плочи хвърли разсеян поглед към Робин, но не прояви интерес към заниманията й. В кратък промеждутък между клиенти Робин отскочи до малката стаичка да провери няма ли нещо за хапване, което да не е забелязала първия път. Нямаше.
В един без десет Флик се върна в магазина заедно с мургав привлекателен мъж в синя впита тениска. Той отправи към Робин втренчен арогантен поглед на обигран женкар, с който пращаше послание, че макар и хубавичка, трябва да положи старание, та да предизвика интереса му. Бе стратегия, която Робин бе виждала да успява при други млади жени по офисите. На нея никога не й бе действала.
– Съжалявам, че се забавих – каза Флик на Робин. Лошото й настроение не се беше разсеяло напълно. – Срещнах Джими. Джими, запознай се с Робин.
– Здрасти – каза Джими и протегна ръка.
Робин я пое.
– Върви сега ти да хапнеш – подкани я Флик.
– О, да – каза Робин. – Благодаря.
Джими и Флик стояха и чакаха, докато Робин, под претекст че проверява в чантата си за пари, се наведе зад щанда, нагласи телефона си на запис и го постави внимателно в дъното на тъмния рафт.
– Е, ще се видим след малко – изрече бодро и пое към пазара.