Смъртоносно бяло

33

Величественото фоайе на имението представляваше обширно празно пространство. Централно стълбище, застлано с килим в червено и златно, водеше към горен балкон, който се разклоняваше вляво и вдясно. Стените, които изглеждаха мраморни, бяха в цвят охра, убито зелено и розово. Неколцина параолимпийци бяха насочени към асансьор вляво от входа, но куцащият Страйк с мъка пое нагоре по стълбите, като силно разчиташе на парапета. Небето, видимо през обширния и изкусно украсен стъклен таван, поддържан от колони, помръкваше в разноцветни вариации, подсилващи цветовете на венецианските картини с класически теми, които висяха на всички стени.

Като полагаше всички усилия да върви нормално, защото се боеше да не бъде сбъркан с ветеран параолимпиец и да му се лепне някой, дето да разпитва за някогашни победи, Страйк последва тълпата по дясното стълбище около балкона и се озова в малко преддверие, гледащо към вътрешния двор с паркирани в него официални коли. Оттам гостите бяха въведени в дълга и просторна картинна галерия, където килимът бе ябълковозелен, украсен с мотиви на рози. В двата й края имаше високи прозорци, а почти всеки сантиметър на белите стени бе покрит от картини.

– Питие, господине? – предложи келнер веднага до входа.

– Шампанско ли е? – осведоми се Страйк.

– Английско пенливо вино, господине – отговори келнерът.

Страйк си взе чаша, макар и без ентусиазъм, и продължи през множеството, като отмина Чизъл и Кинвара, които слушаха (или според Страйк се преструваха, че слушат) прикован към инвалидна количка спортист. Кинвара стрелна изкосо Страйк с поглед, пълен с подозрение, докато той вървеше към отсрещната стена, където се надяваше да открие или стол, или поне нещо удобно за подпиране. За беда стените на галерията бяха така гъсто отрупани с картини, че облягането бе невъзможно, нито пък имаше места за сядане, така че Страйк спря за отдих край огромна картина на граф д’Орсе, на която кралица Виктория яздеше сив кон. Докато отпиваше от пенливото вино, опита се дискретно да попие кръвта, която още се стичаше от носа му, и да отупа най-видимите петна от мръсотия по панталоните си.

Кръжаха келнери, понесли подноси с канапета. Страйк успя да забърше две миниатюрни кейкчета с раци в движение и се зае да разглежда обстановката, при което видя друг забележителен стъклен таван, този подпиран от няколко позлатени палми.

В залата витаеше странна енергия. Пристигането на принца предстоеше всеки момент и веселостта на гостите ту прииждаше, ту се оттегляше на тласъци със зачестили погледи към вратата. От изгодната си за наблюдение позиция до кралица Виктория Страйк зърна величествена фигура в яркожълта рокля, застанала точно срещу него край орнаментирана камина в черно и златно. С една ръка придържаше леко нашийника на бледожълт лабрадор, приседнал кротко в краката й насред препълненото помещение. Страйк не бе разпознал веднага Дела, защото не носеше слънчеви очила, а изкуствени очи. Стъкленосиният поглед й придаваше някаква странна невинност. Герайнт стоеше недалеч от съпругата си и дърдореше на слаба, подобна на мишка жена, чиито очи се стрелкаха наоколо в опит да открие спасител.

Край вратата, през която Страйк бе влязъл, настана внезапно притихване. Страйк мерна върха на глава с рижаворуса коса и развят смокинг. В претъпканата зала премина вълна на смущение като смразяващ полъх. Страйк видя как върхът на червеникавата глава се отдалечи към дясната страна на залата. Продължи да отпива от английското си пенливо вино и да се чуди коя ли от жените бе въпросната попечителка със сведения за нечисти дела на Герайнт Уин, когато вниманието му бе привлечено от висока жена, която стоеше наблизо с гръб към него.

Дългата й тъмна коса бе прибрана в раздърпан кок и за разлика от всяка друга присъстваща, тоалетът й не изглеждаше като за тържествен случай. Права, дълга до коляното рокля, дотолкова семпла, че чак строга. Макар да бе боса, на краката си имаше боти на тънък висок ток и без пръсти. За част от секундата Страйк си помисли, че може да греши, но тогава тя се раздвижи и той разбра със сигурност, че е тя. Преди да е успял да се отдалечи от нея, тя се обърна и го погледна право в очите.

Лицето й мигом порозовя, а той знаеше, че в нормалния случай е седефенобяло. Беше в напреднала бременност. Състоянието й не я бе променило другаде освен в издутия корем. Отличаваше се с все тъй фини и изящни лице и крайници. Макар и по-малко издокарана от всяка друга жена в залата, беше безспорно най-хубавата. Гледаха се няколко секунди, след което тя направи няколко колебливи стъпки напред, а руменината изчезна от страните й също тъй бързо, както бе дошла.

– Корм?

– Здравей, Шарлот.

Ако си бе мислила да го целуне, каменното му лице я отказа.

– Но какво правиш тук?

– Поканиха ме – излъга Страйк. – Като знаменитост с ампутиран крак. А ти?

Тя изглеждаше замаяна.

– Племенницата на Джаго е параолимпийка. Тя...

Шарлот се огледа, като очевидно се опитваше да открие племенницата, и отпи от чашата си с вода. Ръката й трепереше. Няколко капки се разляха. Той ги видя да се разсипват като стъклени мъниста по корема й.

– Ами... тук е някъде – изрече с притеснен смях. – Има церебрална парализа, но е невероятна ездачка. Баща й е в Хонконг, така че майка й покани мен на негово място.

Мълчанието му я изнервяше. Продължи да бъбри.

– Семейството на Джаго обича да ме извежда по разни събития, но зълва ми е ядосана, защото обърках датите. Бях решила, че днес сме на вечеря в „Шард“, а това нещо тук е в петък, тоест утре, така че не съм облечена като за пред кралска особа, но бях закъсняла и нямаше време да се преоблека.

Тя направи безпомощен жест към простата си черна рокля и ботите си на тънки токове.

– Джаго не е ли тук?

Зелените й очи със златисти точици проблеснаха леко.

– Не, в Щатите е.

Вниманието й се насочи към горната му устна.

– Да не си се бил?

– Не – отвърна той и отново бръсна нос с опакото на дланта си. Прехвърли внимателно тежестта си върху протезата, готов да се отдалечи.

– Е, хубаво беше, че...

– Корм, не си тръгвай – каза тя и се протегна, но пръстите й дори не докоснаха ръкава му и ръката й се отпусна до тялото. – Недей още. Аз... ти стори такива невероятни неща. Изчетох всичко по вестниците.

Последния път, като се бяха видели, също му течеше кръв заради летящия пепелник, закачил лицето му, когато я напусна. Спомни си съобщението „Беше твое“, изпратено в навечерието на сватбата й с Рос, отнасящо се до друго бебе, което тя бе твърдяла, че носи, но бе изчезнало, без той да види доказателство за съществуването му. Спомни си също снимката й, която му бе изпратила в офиса минути след като бе казала „Да“ на Джаго Рос, красива и обречена като обект на жертвоприношение.

– Поздравления – изрече той, а очите му останаха насочени към лицето й.

– Огромна съм, защото са близнаци.

Той забеляза, че тя не докосна корема си, както бе виждал да правят други бременни жени, докато говореше за бебетата, а погледна надолу, сякаш леко учудена да види промененото си тяло. Никога не бе искала деца, докато бяха заедно. Беше едно от нещата, по които си приличаха. Бебето, за което бе твърдяла, че е негово, бе нежелана изненада и за двама им.

Във въображението на Страйк потомците на Джаго Рос лежаха сгушени под черната рокля като две паленца, не съвсем човешки създания, емисари на своя баща, който приличаше на разгонена арктическа лисица. Доволен бе, че те са там, ако подобна безрадостна емоция би могла да се нарече доволство. Всички пречки и препятствия бяха добре дошли, защото сега му бе станало ясно, че гравитационното притегляне, което Шарлот тъй дълго бе упражнявала върху него дори след стотици скандали и сцени и след хиляди лъжи, още не бе изгубило силата си. Както винаги изпита чувството, че зад зелените си очи със златисти точици тя знаеше точно какво си мисли той.

– Има още цяла вечност, докато се появят. Направиха ми скенер, момче и момиче са. Джаго се радва за момчето. С някого ли си тук?

– Не.

Точно когато го каза, зърна зелено петно над рамото на Шарлот. Робин си приказваше оживено с подобната на мишка жена в рокля от лилав брокат, която най-сетне се бе отървала от Герайнт.

– Хубава е – отбеляза Шарлот, като погледна да види кой бе привлякъл вниманието му. Имаше свръхестествената способност да улавя и най-беглия проблясък на интерес у него към други жени. – Не, почакай – изрече бавно, – не е ли това момичето, което работи при теб? Имаше я по всички вестници... Как й беше името... Роб...

– Не – прекъсна я Страйк, – не е тя.

Никак дори не се учуди, че Шарлот знаеше името на Робин или че я бе разпознала дори с лешниковите контактни лещи. Ясно му бе, че Шарлот ще следи какво се случва с него.

– Винаги си харесвал момичета с такива цветове на коса и тен – подхвърли Шарлот с изкуствена веселост. – Онази малка американка, с която се хвана, след като се престори, че сме скъсали в Германия, имаше подобни...

Близо до тях се раздаде сподавено изпискване:

– О, боже мой, Чарли!

Изи Чизъл вървеше сияеща към тях и порозовялото й лице контрастираше неуместно с оранжевата рокля. Страйк я заподозря, че не е на първата си чаша вино.

– Здравей, Из – рече Шарлот с принудена усмивка. Страйк почти можеше да почувства усилието, което й струваше да се откъсне от някогашни обиди и рани, които постепенно бяха задушили и умъртвили връзката им.

Отново се приготви да се отдалечи, но тълпата се раздели и внезапно принц Хари се появи в непосредствена близост, само на три метра от мястото, където стояха Страйк и двете жени, така че, ако тръгнеше нанякъде сега, би привлякъл вниманието на половината присъстващи. Озовал се в клопка, Страйк стресна минаващ келнер, като протегна дълга ръка и взе чаша вино от подноса му. В продължение на няколко секунди Шарлот и Изи наблюдаваха принца. После, като стана ясно, че той не се кани да ги заговори в близко време, обърнаха се една към друга.

– Личи ти вече – отбеляза Изи, като се любуваше на корема на Шарлот. – Ходи ли на скенер? Знаеш ли какво е?

– Близнаци са – отвърна Шарлот без ентусиазъм. Посочи Страйк. – Помниш ли...

– Корм, да, разбира се, ние го докарахме тук! – широко усмихната кимна Изи, явно в неведение, че е недискретна.

Шарлот премести поглед от старата си съученичка към бившето си гадже и Страйк я усети как се чуди по каква причина Страйк и Изи са могли да пътуват заедно. Леко се отмести, така че да включи Изи в разговора, но и да препречи пътя на Страйк, та да не успее да се измъкне лесно.

– О, чакай, разбира се. Ти разследва смъртта на Фреди в бойни действия, нали? – каза тя. – Спомням си, че ми разправяше за това. Горкият Фреди.

Изи отбеляза споменаването на покойния си брат с леко повдигане на чашата си, после надникна над рамото й към принц Хари.

– С всеки ден става все по-секси, нали? – прошепна.

– Рижави слабини, миличка – невъзмутимо подхвърли Шарлот.

Страйк се усмихна против волята си. Изи прихна несдържано.

– Като стана дума – додаде Шарлот (тя никога не отбелязваше, че е била духовита) – това там не е ли Кинвара Ханрати?

– Ужасната ми мащеха, да – отвърна Изи. – Познаваш ли я?

– Сестра ми й продаде кон.

През шестнайсетте години на връзката с прекъсвания между Страйк и Шарлот той бе присъствал на безчет разговори в този дух. Хората от класата на Шарлот сякаш всички се познаваха помежду си. Дори никога да не се бяха срещали, познаваха братя и сестри, или братовчеди, или приятели, или съученици, или родителите им познаваха нечии родители: всички бяха свързани, образуваха нещо като паяжина, която бе враждебен хабитат за аутсайдери. Тези обитатели на паяжината рядко диреха приятелство или любов сред останалата част от обществото. Шарлот бе уникална в кръга си с това, че бе избрала непоместващ се в класификации индивид като Страйк, чиято невидима притегателност и нисък статут, както той знаеше, бяха ставали повод за немалко скандализирани упреци от страна на приятелите и близките й.

– Е, дано не е бил кон, който Амилия е харесвала, защото Кинвара неминуемо ще го съсипе. Има ужасни ръце и фатална стойка на седлото, но се има за Шарлот Дюжарден. Ти яздиш ли, Корморан? – поинтересува се Изи.

– Не – отвърна Страйк.

– Не се доверява на коне – погледна го с усмивка Шарлот.

Но той не отговори. Нямаше желание да закача стари шеги и общи спомени.

– Кинвара е бясна, вижте я – заяви Изи с известно задоволство. – Татко пусна дебел намек как ще се опита да убеди брат ми Раф да поеме службата от мен, което е върховно, точно на това се надявах. Доскоро татко се оставяше Кинвара да го командори по повод Раф, но напоследък взе да й тропа с крак на тази тема.

– Мисля, че съм срещала Рафаел – каза Шарлот. – Не работеше ли в галерията на Хенри Дръмънд преди месец-два?

Страйк си погледна часовника, после преброди с поглед залата. Принцът се отдалечаваше от тяхното крило, а Робин никъде не се виждаше. Страйк се надяваше да е имала късмета да последва попечителката, владееща срамната тайна на Уин, в дамската тоалетна и сега тя да споделяше откровения редом с нея пред умивалника.

– О, божичко. Внимание, проклетият Герайнт... Здравей, Герайнт!

Както скоро стана ясно, целта на Герайнт бе Шарлот.

– Здравейте, здравейте – изрече той, като се взираше към нея през запотените стъкла на очилата си с похотлива усмивка на невидимите си устни. – Вашата племенница току-що насочи вниманието ми към вас. Тя е невероятна млада жена, невероятна. Фондацията ни подкрепя отбора на ездачите. Герайнт Уин – представи се той и протегна ръка. – Фондация „Равнопоставеност“.

– О – рече Шарлот. – Здравейте.

Страйк с години я бе наблюдавал да отблъсква от себе си похотливци. След като бе отчела присъствието на Герайнт, сега се взираше студено в него, сякаш озадачена да види, че той още се мотае наоколо.

Мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му. Извади го и видя непознат номер. Беше удобно извинение да си тръгне.

– Трябва да вървя, съжалявам. Извини ме, Изи.

– О, жалко – нацупи се Изи. – Исках да ми разправиш подробно за Шакълуелския изкормвач!

Страйк видя Герайнт да разширява очи. Наруга я наум, а гласно каза:

– Приятна вечер. Довиждане – добави към Шарлот.

Като закуцука колкото му бе възможно по-бързо, той отговори на повикването, но докато сложи телефона на ухото си, отсреща бяха прекъснали.

– Корм.

Някой леко докосна ръката му. Обърна се. Шарлот го бе последвала.

– И аз си тръгвам.

– Ами племенницата ти?

– Срещна се с Хари. Сигурно примира от възторг. Тя всъщност не ме харесва особено. Никой от тях не ме харесва. Какво е станало с телефона ти?

– Паднах върху него.

Той продължи да върви, но каквато си бе дългокрака, тя не изоставаше от него.

– Не мисля, че съм в твоята посока, Шарлот.

– Е, освен ако не изкопаеш тунел, трябва да повървим двеста метра заедно.

Той продължи да куца напред, без да отговори. Вляво от себе си видя да се мярка зелено. Когато стигнаха до главното стълбище към фоайето, Шарлот леко го подхвана под лакътя, поклащаща се на обувките, крайно неподходящи за бременна жена. Той устоя на импулса да изтръгне рязко ръката си от нея.

Телефонът му отново зазвъня. На екрана се появи същият непознат номер. Шарлот остана до него и наблюдаваше лицето му, когато вдигна. В мига щом телефонът докосна ухото му, чу отчаян страховит вик.