Смъртоносно бяло

12

Залезът хвърляше червеникави отблясъци върху покривката на леглото зад Робин, седнала пред тоалетката в новата им просторна спалня с Матю. Сега барбекюто на съседите опушваше въздуха, който доскоро бе изпълнен с ухание на орлови нокти. Току-що бе оставила Матю долу да лежи на канапето и да гледа предаване от студиото преди мача Англия – Италия с бутилка студена бира „Перони“ в ръка.

Тя отвори чекмеджето на тоалетката и извади двете цветни контактни лещи, скрити там. След няколко опита предишния ден бе решила, че лешниковите стоят най-добре на ягодоворусата й коса. Притеснено извади първата, после и втората и ги постави над насълзилите й се синьо-сиви ириси. Много важно бе да свикне да ги носи. В идеалния случай би трябвало да ги носи през целия уикенд, но реакцията на Матю, когато я видя с тях, я обезкуражи.

– Очите ти! – възкликнал бе той, докато се взира озадачено в нея няколко секунди. – По дяволите, изглеждаш ужасно, махни ги!

Тъй като съботата вече бе съсипана от поредната им напрегната разправия за нейната работа, тя бе предпочела да не носи лещите през целия уикенд, защото щяха да служат като постоянно напомняне на Матю какво я чакаше през следващата седмица. Той май приемаше работата под прикритие в Камарата на общините в парламента като равносилна на държавна измяна, а отказът й да назове клиента им и обектите на наблюдение още повече го беше ядосал.

Робин продължаваше да си повтаря, че Матю се безпокои за нейната безопасност и че нямаше как да го обвинява за това. Беше се превърнало в умствено упражнение за нея да си повтаря като заклинание: не може да го виниш, че е загрижен, едва не те убиха миналата година, той иска твоята сигурност. Но факт бе, че сядането й със Страйк на по питие в петък май повече тревожеше Матю, отколкото появата на потенциален убиец.

– Не мислиш ли, че проявяваш лицемерие, по дяволите?

Когато беше ядосан, кожата около носа и горната му устна се опъваше. Робин го бе забелязала преди години, но напоследък това предизвикваше у нея едва ли не отвращение. Никога не го спомена пред психотерапевтката. Изглеждаше твърде гадно, твърде първично.

– И как така съм лицемерка?

– Да ходиш да си гукате на чашка...

– Мат, аз работя с...

– ...а после да се оплакваш, че аз съм обядвал със Сара.

– Обядвай си с нея! – рече Робин и пулсът й се ускори от гняв. – Прави го! Между другото, вчера я срещнах в „Червения лъв“ с мъже от службата. Не искаш ли да се обадиш на Том и да го осведомиш, че годеницата му е пийвала с колеги? Или само на мен не ми е позволено да го правя?

Кожата около носа и устата му дотолкова се изопна, че заприлича на животинска муцуна: бледа муцуна на зъбещо се куче, помисли си Робин.

– Щеше ли да ми кажеш, че си излязла на питие с него, ако Сара не те беше видяла?

– Да – отвърна Робин с нарастващ яд. – И трябваше да си знам, че ще се държиш тъпо по този повод.

Напрегнатата атмосфера след този спор, който в никой случай не бе най-сериозният през последния месец, витаеше през цялата неделя. Едва през последните час-два перспективата за мача на Англия развесели Матю и той отново стана приветлив. Робин дори прояви инициативата да му донесе „Перони“ от кухнята и го целуна по челото, преди да го остави с чувството, че се е освободила за своите цветни контактни лещи и за подготовката си за следващия ден.

Дискомфортът в очите й постепенно намаля от честото мигане. Робин отиде до леглото, върху което беше лаптопът й. Придърпа го към себе си и видя, че току-що се бе получил имейл от Страйк.

Робин се нервира. Страйк уж щеше да „попълва дупки“ и да поема вечерна и нощна работа. Нима си мислеше, че тя не си е направила проучването през уикенда? И все пак щракна на първия от няколко приложени файла, документ, обобщаващ плодовете на онлайн труда на Страйк.

Герайнт Уин

Герайнт Айфън Уин, роден на 15 юли 1950 г. в Кардиф. Баща миньор. Завършил класическа гимназия. Запознава се с Дела в Университета на Кардиф. Бил е „консултант по недвижима собственост“, преди да влезе в ролята на неин агент в предизборната є кампания и да поеме канцеларията є в парламента след избирането є. Онлайн не са налични подробности за някаква предишна кариера. На негово име никога не е регистрирана фирма. Живее с Дела на Саутуорк Парк Роуд, Бърмъндси.

Страйк беше успял да изрови две снимки на Герайнт с лошо качество, на които той бе с известната си жена. Робин вече ги бе намерила и двете и ги беше запазила на лаптопа си. Знаеше колко упорито е трябвало да търси Страйк, та да открие фотография на Герайнт, защото на нея самата това й беше отнело много време предишната вечер, докато Матю спеше. Фотографите от пресата очевидно не го намираха фотогеничен. Беше слаб, оплешивяващ мъж с очила с масивни рамки, невидими устни, слабоволева брадичка и изявена обратна захапка и сборът от всички тези елементи го оприличаваше на едър гущер в съзнанието на Робин.

Страйк бе прикрепил и сведения за министъра на спорта.

Дела Уин

Дата на раждане 8 август 1947 г. По баща Джоунс. Родена и израсла във Вейл ъв Гламорган, Уелс. И двамата родители са били учители. Сляпа по рождение поради двустранна микрофталмия. Посещавала Кралско училище за незрящи „Сейнт Енодох“ от 5-годишна до 18-годишна възраст. Спечелила много награди по плуване като тийнейджър. (Виж приложените статии за повече подробности и също за благотворителната организация „Равнопоставеност“.)

Макар Робин да бе изчела колкото бе могла за Дела Уин през уикенда, прилежно се запозна и с двете статии. Казаха й малко, което вече да не знаеше. Дела бе работила за авторитетна благотворителна организация, посветена на човешките права, преди да пожъне успех на изборите като член на парламента за уелския избирателен район, където бе родена. Беше отдавнашен пропагандатор за ползата от спорта сред хора в неравностойно положение, застъпник на спортистите инвалиди и поддръжник на проекти за рехабилитация чрез спорт на пострадали ветерани. В пресата бе широко оповестено основаването на фондацията й „Равнопоставеност“ за подкрепа на млади спортисти, изправени пред трудности, независимо дали поради бедност, или физически недъзи. Много прочути хора от света на спорта бяха отделили време за проявите й за набиране на средства.

И двете прикрепени от Страйк статии споменаваха нещо, което Робин вече знаеше от собствените си проучвания: семейство Уин също като семейство Чизъл бяха изгубили дете. Единствената дъщеря на Дела и Герайнт се бе самоубила на шестнайсетгодишна възраст, година преди Дела да се кандидатира за парламента. Трагедията бе споменавана във всеки профил на Дела Уин, който Робин бе прочела, дори в тези, възхваляващи значимите й постижения. В първата си реч пред парламента бе подкрепила създаването на предлаганата гореща линия за жертви на тормоз, но по никакъв друг начин не бе обсъждала самоубийството на едничкото си дете.

Мобилният телефон на Робин иззвъня. След като се увери, че вратата на спалнята е затворена, Робин отговори.

– Бързо реагира – пробърбори Страйк с уста, пълна със сингапурски нудли. – Прощавай, свари ме неподготвен, тъкмо си взех храна за вкъщи.

– Прочетох имейла ти – каза му Робин. Чу металическо изщракване и бе сигурна, че си е отворил кутийка с бира. – Много полезен, благодаря ти.

– Осигури ли си дегизировката? – попита Страйк.

– Да – отвърна тя, като се мъчеше да се разгледа в огледалото. Странно как само промененият цвят на очите трансформираше лицето й. Възнамеряваше да носи и очила със стъкла без диоптри върху лешниковите си очи.

– И знаеш достатъчно за Чизъл, та да се преструваш на негова кръщелница?

– Разбира се – отговори Робин.

– Ами давай тогава, впечатли ме – подкани я Страйк.

– Роден през 1944 година – подхвана мигом Робин, без да чете от бележките си. – Учил класическа литература в Мъртън Колидж, Оксфорд, после постъпил в Кралските хусари, бил на активна служба в Аден и Сингапур. Първа съпруга – лейди Патриша Флийтуд, три деца: София, Изабела и Фреди. София е омъжена и живее в Нортъмбърланд, Изабела е шеф на канцеларията му в парламента.

– Така ли? – леко се учуди Страйк и Робин се зарадва да узнае, че е открила нещо, което му е убегнало.

– Тя ли е дъщерята, която познаваш? – попита, като си припомни казаното от Страйк в офиса.

– Чак да я познавам, не. Срещал съм я няколко пъти покрай Шарлот. Всички я наричаха „Изи Чизи“. Един от онези типични за висшата класа прякори.

– Лейди Патриша се е развела с Чизъл, след като от него забременяла журналистка в сферата на политиката...

– И резултатът бил разочароващият син от художествената галерия.

– Именно...

Робин размърда мишката, за да изкара на екрана запазена снимка, този път на тъмнокос и доста хубав млад мъж в тъмносив костюм, качващ се по стълбите пред съда, придружен от стилна тъмнокоса жена със слънчеви очила, с която много си приличаха, макар тя да изглеждаше твърде млада за негова майка.

– Само че Чизъл и журналистката се разделили скоро след раждането на Рафаел – довърши Робин.

– В семейството го наричат Раф – допълни Страйк – и втората съпруга не го харесва, смята, че Чизъл трябвало да се откаже от него след катастрофата.

Робин си записа нова бележка.

– Чудесно, благодаря. Кинвара, сегашната съпруга на Чизъл, е била недобре миналата година – продължи тя, като изкара на екрана снимка на Кинвара, червенокоса жена с апетитна фигура в прилепнала черна рокля и масивно диамантено колие. Беше към трийсет години по-млада от Чизъл и нацупена пред фотоапарата. Ако не знаеше, Робин би ги взела за баща и дъщеря, не за съпрузи.

– От нервна преумора – изпревари думите й Страйк. – Да. Алкохол или наркотици, как мислиш?

Робин чу изтропване и предположи, че Страйк току-що е метнал празна кутийка от „Тенънт“ в кошчето на офиса. Значи беше сам. Лорелай никога не оставаше в тесния апартамент горе.

– Кой знае? – отвърна тя с поглед все още към Кинвара Чизъл.

– И едно последно сведение. Току-що пристигна – каза Страйк. – Две деца са изчезнали в Оксфордшър в съответния период, отговарящ на историята на Били.

Последва кратка пауза.

– Още ли си насреща? – попита Страйк.

– Да... Мислех, че не си повярвал Чизъл да е удушил дете.

– Не го вярвам – потвърди Страйк. – Времето на двете случки не съвпада, а и ако Джими е знаел, че министър от правителството на торите е удушил дете, нямаше да чака двайсет години, за да се опита да го осребри. Само че все така искам да разбера дали Били не си въобразява, че е видял да удушават някого. Ще се поровя за имената, които Уордъл ми даде, и ако някое ми се види евентуално съответстващо, ще те помоля да преслушаш Изи. Тя може да помни нещо за дете, изчезнало близо до Чизъл Хаус.

Робин не каза нищо.

– Както споделих с теб в пъба, Били е много болен. Вероятно нищо не е – додаде Страйк с леко отбранителен тон. Както двамата с Робин добре знаеха, и преди беше пренебрегвал добре платени задачи и богати клиенти, за да се втурне по дирите на загадки, които други не биха разбутвали. – Аз просто...

– ...не можеш да намериш мира, докато не си проверил – каза Робин. – Добре, разбирам те.

Нямаше как да види, че Страйк се усмихна и потърка уморените си очи.

– Е, пожелавам ти късмет утре – каза той. – Ако ти трябвам, търси ме на мобилния.

– Ти какво ще правиш?

– Ще се занимавам с документация. Бившата съпруга на Джими Найт не работи в понеделник. Във вторник ще ида до Манчестър да я намеря.

Робин изпита внезапна носталгия при спомена за предишната година, когато двамата със Страйк бяха поели заедно на път да разпитват жени, изоставени от опасни мъже. Почуди се дали и той си го бе помислил, докато планираше това си пътуване.

– Ще гледаш ли Англия – Италия? – попита го.

– Да – отвърна той. – Няма друго, нали?

– Не – побърза да отговори тя. Не искаше да прозвучи, сякаш се опитва да го задържи на телефона. – Е, дочуване.

Прекъсна обаждането още докато той се сбогуваше и захвърли телефона си на леглото.