Смъртоносно бяло

39

Робин имаше лоша събота след още по-лоша нощ.

Събуди се със сподавен вик в четири часа сутринта с усещането, че още е впримчена в кошмара, в който носеше пълна чанта с подслушвателни устройства през притъмнелите улици, като знаеше, че я следват маскирани мъже. Старата рана от нож на ръката й се беше отворила и оставяше кървава диря, която насочваше преследвачите й. Уверена бе, че никога нямаше да се добере до мястото, където Страйк чакаше за чантата с бръмбари...

– Какво? – избъбри полуспящ Матю.

– Нищо – отвърна му Робин и лежа, без да заспи до седем, когато се почувства вече в правото си да стане.

Мършав русоляв младеж се навърташе на Албъри Стрийт през последните два дни. Почти не си правеше труда да прикрива, че държи под наблюдение именно тяхната къща. Робин го бе обсъдила със Страйк и той бе сигурен, че е журналист, а не частен детектив, вероятно младши служител, пратен да я наглежда, защото високата часова такса на Мич Патерсън се бе превърнала в неоправдан разход.

Тя и Матю се бяха преместили на Албъри Стрийт, за да избягат от мястото, където се бе спотайвал Шакълуелския изкормвач. Предполагаше се, че този дом тук е сигурно убежище, а ето че и той бе омърсен от контакт с неестествена смърт. Към средата на сутринта Робин подири скривалище в банята, преди Матю да е осъзнал, че тя хипервентилира отново. Седнала на пода на банята, приложи техниката, научена по време на терапията, когнитивно реструктуриране, което диреше да установи автоматичните мисли за преследване, болка и опасност, изскочили в съзнанието й, след като бяха събудени от съответни активатори. Той е просто някакъв идиот от „Сън“. Иска материал за статия, това е всичко. В безопасност си. Не може да се добере до теб. Напълно защитена си.

Когато Робин излезе от банята и отиде на долния етаж, завари мъжа си да блъска врати и чекмеджета на кухненските шкафове, докато си правеше сандвич. Не предложи да направи един и за нея.

– И какво ще кажем на Том и Сара за тоя негодник, дето зяпа през прозорците?

– Защо трябва да казваме нещо на Том и Сара? – попита недоумяващо Робин.

– Днес сме на вечеря у тях.

– О, не! – простена Робин. – Тоест да. Прощавай. Бях забравила.

– И какво ще стане, ако проклетият репортер ни последва?

– Няма да му обръщаме внимание – отговори Робин. – Какво друго можем да направим?

Чу мобилния си телефон да звъни горе и доволна, че имаше извинение да се отдалечи от Матю, отиде да отговори.

– Здравей – каза Страйк. – Добри новини. Изи ни нае да разследваме смъртта на Чизъл. Всъщност – поправи се – иска да докажем, че Кинвара го е убила, но аз успях да разширя формулировката на възлагането.

– Това е фантастично! – прошепна Робин, внимателно затвори вратата на спалнята и седна на леглото.

– Знаех си, че ще се зарадваш – отвърна Страйк. – Сега като начало ни е нужна посоката на полицейското разследване, особено данни от експертизата. Вече се пробвах с Уордъл, но той е предупреден да не говори с нас. После опитах с Анстис, но без резултат, целодневно е ангажиран с олимпиадата и не познава никого от работещите по случая. Та исках да те попитам дали Ванеса вече се е върнала на работа от отпуска по домашни причини.

– Да! – възкликна Робин, внезапно изпитала възбуда. За пръв път тя, а не Страйк, разполагаше с нужния контакт. – Има някой по-подходящ от Ванеса. Тя ходи с един от отдела по експертизи, Оливър. Не го познавам, но...

– Ако Оливър се съгласи да говори с нас, би било прекрасно – каза Страйк. – Ето какво, ще се свържа с Пищяла и ще проверя дали ще ми продаде нещо, което да използваме като размяна. Пак ще ти звънна.

Той затвори. Макар да беше гладна, Робин не се върна долу, а се опъна на елегантното махагоново легло, сватбен подарък от бащата на Матю. Беше толкова тежко и масивно, че ангажира цялата бригада по преместването – мъжете се потяха и ругаеха под нос, докато го качиха на сегменти до спалнята, където го сглобиха наново. Тоалетката на Робин, от друга страна, беше стара и евтина. Лека като щайга за портокали без чекмеджетата си, тя бе качена от сам работник и поставена помежду прозорците на спалнята.

Десет минути по-късно телефонът й отново иззвъня.

– Бързо стана.

– Да, извадихме късмет. Пищяла има почивен ден. Интересите ни съвпадат. Има човек, за когото той не възразява да бъде заловен от полицията. Кажи на Ванеса, че предлагаме сведения за Иън Наш.

– Иън Наш? – повтори Робин и се надигна да вземе лист и молив, за да си запише името. – И кой е той?

– Гангстер. Ванеса ще знае кой е – отговори Страйк.

– Колко ти струваше? – осведоми се Робин. Личната връзка между Страйк и Пищяла, колкото и дълбоки корени да имаше, никога не влияеше върху деловите правила на Пищяла.

– Половината от хонорара за първата седмица – отвърна Страйк, – но ще са добре похарчени пари, ако Оливър снесе информация. Ти как си?

– Какво? – разсеяно попита Робин. – Добре съм. Защо питаш?

– Не ти ли е хрумвало, че като твой работодател имам дълг да се грижа за теб.

– Съдружници сме.

– Ти си съдружник на заплата. Може да ме съдиш за лоши условия на труд.

– Не мислиш ли – Робин погледна ръката над лакътя си, където петнайсетсантиметровият морав белег все така изпъкваше върху бледата й кожа, – че отдавна щях да съм го направила, ако имах такова намерение? Но ако предлагаш да ремонтираш тоалетната на стълбищната площадка...

– Само казвам, че е нормално да преживееш някаква реакция – упорстваше Страйк. – Откриването на труп не е голяма веселба за повечето хора.

– Съвсем добре съм – излъга Робин.

„Трябва да съм добре – помисли си, след като си казаха довиждане. – Нямам намерение отново да изгубя всичко.“