Смъртоносно бяло

28

Дългото ходене до и из парка „Челси Физик“ предишния ден не се отрази никак добре на пострадалото му подколянно сухожилие. Стомахът го присвиваше от постоянната употреба на ибупрофен, така че бе изоставил обезболяващите през последните двайсет и четири часа, вследствие на което бе в състояние, описвано от лекарите като „известен дискомфорт“, когато се разположи със своите един крак и половина на канапето в офиса в четвъртък следобед. Протезата му бе подпряна на близката стена, а той преглеждаше досието на Чизъл.

Като силует на безглав страж до прозореца на вътрешния му кабинет висеше най-хубавият му костюм плюс риза и вратовръзка, провесени от корниза, а под празните крачоли бяха поставени обувки и чисти чорапи. Днес щеше да излезе на вечеря с Лорелай и се бе организирал така, че да не му се налага да се качва излишно до мансардния си апартамент.

Лорелай прояви типично за нея разбиране, задето не й се бе обаждал по време на хоспитализацията на Джак, и с почти недоловима нотка на огорчение отбеляза колко ужасно трябва да е било за него да преживее всичко това сам. Страйк прояви здравомислието да премълчи за присъствието на Робин. После Лорелай мило помоли да излязат на вечеря, „та да обсъдим някои неща“.

Виждаха се от десет месеца, а съвсем неотдавна тя се бе грижила за него пет дни, докато бе в безпомощно състояние. Страйк разбираше, че няма да е справедливо и почтено да поиска от нея да каже каквото има по телефона. Също като висящия костюм перспективата да търси отговор на въпроса „как виждаш бъдещето на тази връзка?“ се мержелееше злокобно в периферията на съзнанието му.

Ала в мислите му доминираше катастрофалното, както той го виждаше, състояние на случая „Чизъл“, за който до този момент не бе видял и едно пени като заплащане, но пък за сметка на това му струваше значителни суми като заплати и разходи. Робин може и да бе успяла да неутрализира непосредствената заплаха от страна на Герайнт Уин, но след обещаващия си старт Баркли не бе предоставил нищо използваемо срещу първия изнудвач на Чизъл и Страйк предвиждаше пагубни последици, ако от вестник „Сън“ се доберяха до Джими Найт. Предвид загадъчните снимки във Външното министерство, които Уин му беше обещал, и въпреки твърдението на Чизъл, че Джими не би искал историята да излезе в пресата, според Страйк в гнева и разочарованието си Джими не би пропуснал да извлече изгода от шанс, който се изплъзва между пръстите му. Страстта му към водене на съдебни дела бе красноречива сама по себе си: Джими бе човек, склонен да отреже собствения си нос, та да направи напук на лицето си.

За да допълни лошото настроение на Страйк, след няколко пълни дни и вечери на общуване с Джими и приятелчетата му Баркли бе съобщил, че ако не се прибере скоро у дома си, жена му ще подаде молба за развод. Страйк дължеше на Джими пари за разходи и му каза да се отбие в офиса за чек, след което му разреши няколко дни отпуск. За негово голямо раздразнение обикновено надеждният Хъчинс се бе намусил, че трябва да поеме следенето на Джими Найт, вместо да виси на Харли Стрийт, където Шмекера отново бе подновил консултациите си на пациентки.

– Какъв е проблемът? – грубо попита Страйк, защото кракът му пулсираше от болка. Колкото и да харесваше Хъчинс, не беше забравил, че бившият полицай неотдавна бе взел отпуск за семейна ваканция и за да закара жена си до болницата, когато си бе счупила китката. – Просто искам от теб да смениш обектите, това е всичко. Аз не мога да следя Найт, познава ме.

– Да, добре, ще го направя.

– Много мило от твоя страна – изрече сърдито Страйк. – Благодаря.

Шумът от изкачването на Робин и Баркли по металните стълби към офиса бе добре дошло за Страйк отвличане от все по-мрачните му мисли.

– Здравей – каза с влизането си Робин, преметнала през рамо малък сак. В отговор на въпросителния поглед на Страйк обясни: – Тоалетът ми за приема на параолимпийците. Ще се преоблека в банята, нямам време да си ходя до къщи.

Баркли последва Робин в офиса и затвори вратата.

– Запознахме се долу – съобщи той весело на Страйк.

– Сам тъкмо ми разправяше колко трева трябвало да изпуши, та да е в крак с Джими – каза със смях Робин.

– Не съм вдишвал – предупреди Баркли. – Би било безотговорно, като съм на работа.

Фактът, че двамата се бяха харесали, бе парадоксално дразнещ за Страйк и той се размърда нервно върху възглавниците от изкуствена кожа, които издадоха обичайните си пръдливи звуци.

– Диванът го прави – тросна се той на Баркли, който се озърна ухилен. – Ей сега ти плащам.

– Стой си там, аз ще го направя – каза Робин, като остави сака си и извади чековата книжка от най-долното чекмедже на бюрото, а после я подаде на Страйк заедно с химикалка. – Искаш ли чай, Корморан? А ти, Сам?

– Давай – отвърна Баркли.

– Много сте весели нещо – измърмори кисело Страйк, докато пишеше чека на Баркли, – предвид че сме напът да изгубим задача, която обещава заплащане за всички ни. Освен, разбира се, ако не разполагате с неизвестна за мен информация.

– Единственото интересно, което се случи около Джими тази седмица, беше, че Флик имаше голяма разправия с една от съквартирантките си – каза Баркли. – Момиче на име Лора. Подозира, че Джими е откраднал кредитна карта от чантата й.

– А той направил ли го е? – остро попита Страйк.

– Аз лично смятам, че е по-вероятно да го е направила самата Флик. Казах ти, че се хвалеше как си прибирала от служебните пари, нали?

– Да, каза ми го.

– Скандалът избухна в пъба. Онази Лора беше бясна. С Флик взеха да се наддумват коя е повече от средната класа.

Въпреки измъчващата го болка и лошото си настроение Страйк се ухили.

– Да бе, стана грозно. Намесени бяха понита, ваканции в чужбина. После Лора каза как подозира, че Джими е измъкнал кредитната й карта от чантата преди няколко месеца. Джими стана агресивен, заяви, че било клевета...

– Жалко, че има забрана, иначе щеше да я съди – подхвърли Страйк и откъсна чека.

– Лора хукна навън бясна. Напуснала е апартамента.

– Знаеш ли фамилията й?

– Ще се опитам да я науча.

– Какво е миналото на Флик, Баркли? – попита го Страйк, докато служителят му прибираше чека в портфейла си.

– Каза ми, че е отпаднала от университета – каза Баркли. – Скъсали я на изпитите още в първи курс и се отказала.

– Някои от най-добрите отпадат – вметна Робин, понесла две чаши с чай. И тя, и Страйк бяха напуснали университета, без да се дипломират.

– Благодаря – каза Баркли, като прие чая от Робин. – Родителите й са разведени – продължи – и тя не си говори с никого от двамата. Те не харесват Джими. Не ги виня. Ако дъщеря ми се хване някога с нехранимайко като Найт, знам как да действам. В нейно отсъствие той се хвали пред момчетата как оправял разни младички. И всичките си мислят, че е голяма чест да ги чука велик революционер, че го правят за каузата. Флик не му знае и половината от подвизите.

– Случайно някое от момичетата да е малолетно? Жена му предполага, че такива го влекат. Ето това би бил добър чип за пазарене.

– Доколкото знам, всичките са над шестнайсет.

– Жалко – рече Страйк. Улови погледа на Робин, която се върна при тях с чай и за себе си. – Знаеш какво имам предвид. – Отново се обърна към Баркли. – От онова, което чух на онзи протестен поход, и тя самата не е моногамна.

– Да, някой подхвърли шега за нейния келнер индиец.

– Келнер? Аз чух, че бил студент.

– Не пречи да е и двете – отбеляза Баркли. – Тя си е направо...

Но като срещна погледа на Робин, Баркли се отказа от думата и вместо това отпи от чая си.

– А при теб нещо ново? – попита Страйк Робин.

– Да. Прибрах второто подслушвателно устройство.

– Шегуваш се – ахна Страйк и се поизправи на мястото си.

– Току-що завърших транскрибирането. Има часове записан материал. Повечето е непотребен, но...

Тя остави чая си, отвори ципа на сака и извади записващото устройство.

– Има една странна част. Чуйте това.

Баркли седна и преметна ръка върху облегалката на канапето. Робин изправи гръб на стола пред бюрото си и натисна бутона на устройството.

Напевният изговор на Герайнт изпълни офиса.

– ...важното е да ги държа доволни. Непременно ще представя Елспет на принц Хари – каза Герайнт. – Е, аз тръгвам, ще се видим утре.

– Довиждане – чу се гласът на Аамир.

Робин поклати глава към Страйк и Баркли и изрече само с устни: „Чакайте“.

Чуха затварянето на врата. След обичайната трийсетсекундна тишина се чу прещракване, когато устройството бе спряно и после рестартирано. Заговори плътен женски глас с уелски акцент.

– Там ли си, любими?

Страйк повдигна вежди. Баркли спря да дъвче.

– Да – изрече Аамир с равния си лондонски акцент.

– Ела и дай целувка – подкани го Дела.

Баркли се позадави с чая си. От устройството прозвуча мляскане с устни. Шумолене от стъпки. Преместен бе стол. Раздаваше се ритмично глухо тупкане.

– Това какво е? – промърмори Страйк.

– Кучето водач маха с опашка – поясни Робин.

– Нека ти подържа ръката – каза Дела. – Герайнт няма да се върне, не се бой, пратих го в Чизик. Така. Благодаря ти. А сега трябва да си поговоря с теб. Работата е там, мили, че съседите ти се оплакват. Твърдят, че чували странни звуци през стените.

– Какви например? – Той звучеше разтревожен.

– Помислили си, че може да е животно – отвърна Дела. – Скимтящо куче. Нали не си взел...?

– Разбира се, че не – отсече Аамир. – Сигурно е било от телевизора. Защо ми е да си вземам куче? По цял ден съм на работа.

– Помислих си, че е типично за теб да прибереш от улицата някое нещастно изгубено животинче. С твоето меко сърце...

– Няма такова нещо – повтори Аамир. Беше напрегнат. – Ако не ми вярваш, иди сама да провериш, имаш ключ.

– Любими, не бъди такъв – изгука Дела. – Не бих си и помислила да вляза без твое разрешение. Нямам навик да шпионирам.

– Ти си в пълното си право – отвърна той и на Страйк му се стори, че долавя горчивина. – Къщата е твоя.

– Разстрои се – въздъхна Дела. – Знаех си, че така ще стане. Но нямаше как да го премълча, защото другия път, като се обадят, може Герайнт да вдигне телефона. Чист късмет беше, че съседката случи мен...

– Ще се погрижа занапред да намалявам звука – каза Аамир. – Ще бъда внимателен.

– Нали разбираш, любов моя, че ако зависеше от мен, би бил свободен да вършиш каквото...

– Чуй, мислех си нещо – прекъсна я Аамир. – Наистина смятам, че е редно да ти плащам наем. Ами ако...

– Това го обсъдихме вече. Не ставай глупав, не ти искам парите.

– Но...

– Дори да оставим всичко друго настрана, не ти е по джоба. Сам в къща с три спални?

– Но...

– Решено е. Беше доволен, когато се нанесе. Мислех, че ти харесва там...

– То се знае, че ми харесва. Много щедро от твоя страна – изрече сковано той.

– Щедро... Тук не става въпрос за щедрост, за бога... Я чуй, искаш ли да идем да хапнем къри? По-късно трябва да вляза за гласуване, а ми се ще да отскочим до „Кенингтън Тандури“. Аз черпя.

– Съжалявам, не мога – отвърна Аамир. Звучеше стресиран. – Трябва да се прибера.

– О – отрони Дела вече не така сърдечно. – Разочарована съм. Колко жалко.

– Съжалявам – отново изрече той. – Обещах да се видя с един приятел от университета.

– Ясно. Е, другия път ще се погрижа да те предупредя отрано. Намери пролука в графика си.

– Дела, аз...

– Не ставай глупав, занасям те. Искаш ли поне да ме поизпратиш?

– Да, разбира се.

Последва още шумолене, след което се чу отварянето на врата. Робин изключи записа.

– Тия се чукат – произнесе на висок глас Баркли.

– Не е задължително – възрази Робин. – Целувката може да е била по бузата.

– „Нека ти подържа ръката“ – цитира Баркли. – Откога това е нормално поведение в офис?

– На каква възраст е този Аамир? – поинтересува се Страйк.

– На около двайсет и пет – отвърна Робин.

– Ами тя?

– Приблизително на шейсет и пет.

– И му е предоставила къща. Не й е роднина, нали?

– Нямам сведения за роднинска връзка – отговори Робин. – Но Джаспър Чизъл знае нещо лично за него. Цитира стихотворение на латински на Аамир, когато се срещнаха в офиса ни.

– Това не си ми го казала.

– Прощавай – рече Робин, като си припомни, че се бе случило малко преди отказа й да следи Джими на протестния поход. – Забравих. Да, Чизъл цитира нещо на латински, после спомена „човек с твоите навици“.

– Кое беше стихотворението?

– Не знам, никога не съм учила латински.

Тя погледна часовника си.

– Отивам да се преоблека. Трябва да съм в министерството след четиресет минути.

– И аз ще тръгвам, Страйк – обади се Баркли.

– Два дни, Баркли – напомни му Страйк, – после пак се връщаш към Найт.

– Нямаш грижа – отвърна Баркли, – дотогава ще гледам с четири очи да си почина от бебето.

– Той ми харесва – обяви Робин, когато стъпките на Баркли заглъхнаха по металните стълби.

– Да – изръмжа Страйк, докато се протягаше за протезата си. – Свестен е.

Срещата им с Лорелай бе рано по негова молба. Време бе да подхване мъчителния процес да се приведе в представителен вид. Робин се оттегли в тясната тоалетна на стълбищната площадка, за да се преоблече, а Страйк, вече поставил протезата си, отиде във вътрешния кабинет.

Беше приключил с обуването на панталоните, когато мобилният му телефон иззвъня. Със слаба надежда да е Лорелай с извинение, че не може да дойде на вечерята, той взе телефона с пукнат дисплей и изпита необяснимо лошо предчувствие, когато видя, че го търси Хъчинс.

– Страйк?

– Какво се е случило?

– Страйк... провалих се.

Гласът на Хъчинс звучеше немощно.

– Но какво стана?

– Найт беше с приятели. Последвах ги в пъб. Кроят нещо. Той е направил плакат с лицето на Чизъл...

– И? – подкани го Страйк.

– Страйк, съжалявам, изгубих чувство за равновесие... Изпуснах ги.

– Ах ти, глупако! – напълно изтърва нервите си Страйк. – Защо не ми каза, че си болен?

– Ползвах много свободни дни напоследък... знаех, че си натоварен...

Страйк превключи Хъчинс на високоговорител, остави телефона си на бюрото и продължи припряно с обличането си.

– Приятелю, страшно съжалявам... трудно ми е да вървя...

– Знам какво е!

И побеснял прекъсна разговора.

– Корморан? – подвикна Робин зад вратата. – Наред ли е всичко?

– Изобщо не, мамка му!

Той отвори вратата на кабинета.

С част от мозъка си регистрира, че Робин беше облечена в зелената рокля, която той й купи преди две години за благодарност, че му помогна да заловят първия им убиец. Изглеждаше зашеметяваща.

– Найт е направил плакат с лицето на Чизъл. Крои нещо с група съмишленици. Знаех си, че ще се случи нещо такова, след като не получи отклик от Уин. Бас ловя, че се е запътил към вашия прием. По дяволите – изруга Страйк, забелязал, че е без обувки, и се върна назад. – А Хъчинс ги е изпуснал – викна през рамо. – Глупакът не ми каза, че е болен.

– Повикай Баркли обратно – предложи Робин.

– Той вече трябва да е в метрото. Налага се аз да го свърша, няма как. – Страйк седна на канапето и напъха крака в обувките си. – След като Хари ще е там, наоколо ще е пълно с репортери и фотографи. Достатъчно е на един журналист да му щракне какво означава плакатът с Чизъл, та той да остане без работа, а и ние също. – Отново се изправи. – Къде ще е събитието?

– В Ланкастър Хаус – отвърна Робин. – Стейбъл Ярд.

– Ясно – каза Страйк и тръгна към вратата. – Бъди в готовност. Може да се наложи да ми платиш гаранция. Като нищо ще бъда принуден да го ступам.