Смъртоносно бяло

2

Задъхан и със силна болка в дясното коляно, Страйк използва парапета, за да се избута нагоре по последните стъпала на металната стълба, водеща към офиса му. Два високи гласа кънтяха през стъклената врата, единият мъжки, другият писклив, изплашен и женски. Когато Страйк влетя вътре, Дениз, притиснала се до стената, изплака:

– О, слава богу!

Страйк прецени, че мъжът в средата на стаята е около двайсет и пет годишен. Тъмната му коса падаше на сплъстени кичури около слабо и мръсно лице, на което се открояваха горящи дълбоко разположени очи. Фланелката, джинсите и суитшъртът му с качулка бяха окъсани и изцапани, подметката на едната от маратонките му се бе отделила от кожата. Животинска воня на некъпано тяло блъсна ноздрите на детектива.

Че непознатият беше душевноболен, нямаше съмнение. На всеки десет секунди в неконтролируем тик той докосваше първо върха на носа си, вече зачервен от постоянното натискане, после с глухо тупване средата на гръдната си кост и след това отпускаше ръка встрани. Почти незабавно пръстите му отново се стрелваха към носа. Сякаш бе забравил как да се прекръства или бе опростил действието за по-голяма бързина. Нос, гърди, отпусната ръка; нос, гърди, отпусната ръка; бе потискащо да се наблюдават тези механични движения и още повече защото той, изглежда, ги правеше несъзнателно. Беше един от онези болни и отчаяни хора, често срещани из столицата, които винаги бяха проблем на някой друг: пътникът в метрото, с когото всички избягваха зрителен контакт; крещящата жена на ъгъл, която всички се стремяха да заобиколят, като пресичаха от отсрещната страна на улицата – повредени фрагменти от човечеството с твърде масово присъствие, че да затормозят задълго съзнанието.

– Ти ли си онзи? – попита мъжът с пламтящите очи, а ръката му отново докосна носа и гърдите. – Ти ли си Страйк, детективът?

С другата ръка, а не с онази, заета непрестанно да се мести между носа и гърдите, той внезапно заопипва ципа си. Дениз изскимтя, сякаш уплашена, че той би могъл ненадейно да се разголи, и наистина изглеждаше напълно възможно.

– Аз съм Страйк, да – отвърна детективът и застана помежду непознатия и секретарката. – Добре ли си, Дениз?

– Да – прошепна тя, все още залепена за стената.

– Видях как дете беше убито – заяви непознатият. – Удушено.

– Добре – изрече Страйк със спокоен тон. – Защо не влезем там?

Направи жест към вътрешния кабинет.

– Трябва да се изпикая! – обяви мъжът и задърпа надолу ципа си.

– Натам тогава.

Страйк го заведе до вратата на тоалетната извън офиса. Когато тя се хлопна зад него, Страйк безшумно отиде при Дениз.

– Какво стана?

– Искаше да ви види и като му казах, че ви няма, се ядоса и взе да блъска по мебелите.

– Повикай полицията – полугласно й нареди Страйк. – Кажи им, че имаме много болен човек тук. Вероятно душевноразстроен. Изчакай първо да го заведа в кабинета си.

Вратата на тоалетната се отвори с трясък. Ципът на непознатия зееше разкопчан. Виждаше се, че не носи бельо. Дениз отново изцвърча, а той лудешки взе да мести ръка между носа и гърдите си, очевидно в неведение за тъмните срамни косми, които бе изложил на показ.

– Насам – любезно го покани Страйк.

Мъжът пристъпи през прага на вътрешния кабинет, а вонята му се бе удвоила след забързаното облекчаване.

След като му бе предложено да седне, непознатият се отпусна на ръба на стола за клиенти.

– Как се казваш? – попита Страйк, като зае мястото си от другата страна на бюрото.

– Били – отвърна мъжът и ръката му пробяга три пъти от носа до гърдите в бърза последователност. Третия път, когато се отпусна, сграбчи я с другата си ръка и я притисна силно.

– И си видял да удушават дете, така ли, Били? – попита Страйк, а в същия миг в съседната стая Дениз избърбори:

– Полицията, бързо!

– Какво каза тя? – попита Били, а вдълбаните му очи се разшириха и той погледна притеснено към външния офис, като едната му ръка все така притискаше другата в усилие да спре тика.

– А, нищо – отвърна небрежно Страйк. – Имам разни други случаи. Кажи ми за това дете.

Страйк посегна за блокчето хартия с бавни и предпазливи движения, сякаш Били бе птичка, дето можеше да отлети.

– Той го удуши горе при коня.

През тънката разделителна стена се чу как Дениз задърдори високо в телефона.

– Кога се случи това? – попита Страйк, докато още пишеше.

– Преди години... цяла вечност. Беше малко момиче, ама после казаха, че било момче. Джими беше там, рече ми, че нищо не съм видял, но аз видях. Видях го как го прави. Удуши детето. Видях.

– И казваш, че се случило горе до коня, така ли?

– Точно горе до коня. Само че не я заровиха там. Него де. Направиха го в долчинката до татковата къща. Видях ги, като копаеха, мога да ви покажа мястото. Тя няма да позволи на мен да разровя, но на вас ще даде.

– Значи Джими го направи, така ли?

– Джими никого не е удушавал! – ядосано възрази Били. – Той го видя с мен. Каза, че не се е случило, ама лъже, беше там. Уплашен е, нали разбирате.

– Разбирам – излъга Страйк, като продължаваше да си води бележки. – Трябва ми адресът ти, ако ще разследвам това.

Очакваше да срещне съпротива, но Били посегна към предложените му блокче хартия и химикалка. Нова вълна от телесна миризма стигна до Страйк. Били започна да пише, но внезапно размисли.

– Само че няма да ходите у Джими. Ще ме пребие. У тях няма да ходите.

– Няма, няма – успокои го Страйк. – Трябва ми само твоят адрес за сведение.

През вратата долетя дращещият слуха глас на Дениз.

– Не, по-бързо трябва да пратите някого, той е съвсем откачен!

– Какво казва тя? – попита Били.

За огорчение на Страйк Били внезапно скъса горния лист от купчето, смачка го и отново започна да докосва носа и гърдите си с юмрука, в който стискаше хартията.

– Не обръщай внимание на Дениз – каза му Страйк, – тя се занимава с друг клиент. Искаш ли нещо за пиене, Били?

– Какво за пиене?

– Чай? Или кафе?

– Защо? – поиска да узнае Били. Предложението сякаш още повече наостри подозрителността му. – Защо искате да пия нещо?

– Само ако имаш желание. Ако ли не, недей.

– Не ми трябва лекарство!

– Нямам лекарство, за да ти дам – увери го Страйк.

– Не съм побъркан! Той удуши детето и го заровиха в долчинката до къщата на татко. Увито в одеяло. Розово одеяло. Не бях виновен аз. Бях дете още. Не исках да съм там. Бях малко момче.

– Знаеш ли преди колко години беше?

– Много... но не може да ми излезе от главата – отвърна Били с горящи на слабото му лице очи, а юмрукът, стиснал хартията, пърхаше нагоре и надолу, докосваше носа, докосваше гърдите. – Заровиха я в розово одеяло в долчинката до къщата на татко. Ама после казаха, че било момче.

– Къде е къщата на татко ти, Били?

– Сега тя не ме пуска да се върна. Но вие може да разкопаете. Вие може да идете там. Удушиха я и туй то – заяви Били и вторачи в Страйк безумните си очи. – Но Джими каза, че било момче. Удушиха го горе при...

На вратата се почука. Преди Страйк да успее да предупреди Дениз да не влиза, тя провря глава вътре, много по-смела сега в присъствието на шефа си, придобила усещане за собствена важност.

– Идват – изрече с тъй пресилен многозначителен поглед, та би стреснал и далеч по-малко нервен от Били човек. – На път са.

Дениз измъкна глава от стаята и затвори вратата. По дървото се чу глухо тупване и Страйк се досети, че се е опряла на нея, за да задържи Били вътре.

– Говори за доставка, която очаквам – опита се Страйк да успокои Били и се изправи. – Хайде, продължавай...

– Какво направихте? – изкрещя Били и запристъпва назад към вратата, като няколко пъти докосна носа и гърдите си. – Кой идва?

– Никой не идва – отвърна Страйк, но Били вече се опитваше да отвори вратата. Като срещна съпротивление, блъсна я с тялото си с все сила. Отвън се донесе писък и Дениз беше отхвърлена встрани. Преди Страйк да успее да заобиколи иззад бюрото, Били побягна през външната врата. Чуха го да трополи по металните стъпала, като вземаше по три наведнъж и Страйк, вбесен, наясно, че нямаше надежда да настигне по-млад и очевидно в по-добра форма мъж, се обърна и се втурна в кабинета си. Отвори прозореца и се наведе навън тъкмо навреме да види как Били зави зад ъгъла и се изгуби от поглед.

– Гадост!

Един човек, който влизаше в магазина за китари насреща, се озърна озадачен да види откъде идва викът.

Страйк прибра глава и се обърна с унищожителен поглед към Дениз, която се отупваше на прага пред кабинета му. Най-невероятно изглеждаше доволна от себе си.

– Опитах се да го задържа – обяви гордо.

– Да, видях – промърмори Страйк, мобилизирал целия си самоконтрол.

– Полицията идва насам.

– Фантастично.

– Желаете ли чаша чай?

– Не – процеди той през стиснати зъби.

– Ами ще ида да поизплакна банята тогава – каза тя и добави шепнешком: – Надали си е пуснал водата.