Смъртоносно бяло

6

Затракаха столове, чанти бяха премятани през рамо. Основната част от публиката се насочи към изхода в дъното на залата, но на някои не им се щеше да тръгнат още. Страйк направи няколко крачки към Джими с надежда да говори с него, но бе изпреварен от младия азиатец, който се отправи към активиста с нервна решителност. Джими размени още няколко думи с мъжа от Работническия съюз, после забеляза новодошлия, сбогува се с Уолтър и отиде напред, излъчващ добра воля да разговаря с човек, когото явно бе приел за новопокръстен привърженик.

Когато обаче азиатецът заприказва, лицето на Джими помрачня. Докато говореха с нисък глас в бързо изпразващата се зала, Флик и неколцина младежи се навъртаха наблизо в очакване на Джими. Очевидно смятаха, че стоят над физическия труд. Служителката сама прибираше столовете.

– Дайте на мен – предложи Страйк, взе три от нея и като пренебрегна острата болка в коляното си, ги качи върху висока купчина.

– Много ви благодаря – изпъшка тя. – Май не бива да ги пускаме тези... – Замълча и направи път на Уолтър и още няколко души да минат, преди да продължи. Никой от тях не й благодари. – ... друг път в центъра – довърши с неприязън. – Нямах представа какви са им целите. Всички тези приказки и листовки за неподчинение и кой знае какво още...

– Значи сте за олимпиадата? – попита я Страйк и постави стол върху купчина.

– Внучката ми е бегачка в клуб по лека атлетика – отвърна тя. – Имаме билети. Изгаря от нетърпение.

Джими продължаваше разговора си с младия азиатец. Явно бе възникнал дребен спор. Джими изглеждаше напрегнат, очите му бягаха из залата – или се оглеждаше за изход, или проверяваше дали някой не ги чува. Тя почти се бе изпразнила вече. Двамата мъже тръгнаха към изхода и Страйк напрегна слух да ги чуе какво си казват, но тропането по дървения под на сподвижниците на Джими ги заглушаваше и той можа да различи само няколко думи.

– ...от години, приятел, ясно? – изрече сърдито Джими. – Така че прави каквото искаш, сам се писа доброволец...

Отминаха и вече нищо не се чуваше. Страйк помогна на служителката да струпа последните столове и когато тя загаси осветлението, помоли я да го упъти към „Белия кон“.

Пет минути по-късно въпреки неотдавнашното си решение да се храни здравословно Страйк си купи пътьом пакет пържени картофи и продължи по Уайт Хорс Роуд, в края на който му казаха, че ще открие едноименния клуб. Докато ядеше, Страйк обмисляше най-добрия начин да подхване разговор с Джими Найт. Както показа реакцията на възрастния фен на Че Гевара на входа, облеклото на Страйк не извикваше особено доверие у протестиращите срещу капитализма. Джими имаше вид на обръгнал крайноляв активист и вероятно очакваше интерес от страна на властите в тази силно заредена атмосфера, предшестваща откриването на олимпийските игри. Всъщност Страйк и сега виждаше безличния синеок мъж да следва Джими с ръце в джобовете на джинсите си. Първата му работа трябваше да е да увери Джими, че не е там да разследва СМОСО.

„Белият кон“ се оказа грозна панелна сграда на оживено кръстовище срещу голям парк. Бял военен мемориал със спретнато подредени венци от макове на фундамента се издигаше като вечен упрек към външната площ на пивницата, където бетонът с прорасли в пукнатините бурени бе плътно покрит от стари угарки. Пиещите се бяха стълпили пред входа на бара и всички пушеха. Страйк забеляза Джими, Флик и още няколко души в група пред прозорец, украсен с огромно знаме на футболния клуб „Уест Хям“. Високият азиатец не се виждаше никъде, но цивилният полицай се мотаеше сам в периферията на групата им.

Страйк влезе вътре да си вземе бира. Украсата в помещението се състоеше основно от флагове с кръста на Сейнт Джордж и още рекламни атрибути на „Уест Хям“. Страйк си купи халба „Джон Смит“ и се върна навън, запали цигара и се приближи до групата на Джими. Стоеше вече до рамото на Флик, когато те осъзнаха, че едрият непознат в костюм иска нещо от тях. Разговорът спря и по всички лица пробяга подозрителност.

– Здравейте – каза Страйк. – Аз съм Корморан Страйк. Има ли шанс да поговорим за кратко, Джими? Става дума за Били.

– Били? – повтори Джими остро. – Защо?

– Видях се с него вчера. Аз съм частен детек...

– Чизъл го праща! – ахна Флик и се обърна уплашена към Джими.

– Затваряй си устата – изръмжа й той.

Докато останалите от групата оглеждаха Страйк със смесица от любопитство и враждебност, Джими му направи знак да го последва малко встрани. За изненада на Страйк Флик тръгна с тях. Мъже със странни подстрижки и фланелки на „Уест Хям“ кимнаха на активиста на разминаване. Джими спря до две стари бели колчета, преграждащи тротоара, увенчани с конски глави, огледа дали в близост няма някой, който да ги чуе, и се обърна към Страйк.

– Та как каза, че ти е името?

– Корморан. Корморан Страйк. Били брат ли ти е?

– По-малък брат, да. Каза, че дошъл при теб, така ли?

– Да. Вчера следобед.

– И си частен...

– Детектив. Да.

Страйк видя разпознаване в очите на Флик. Имаше закръглено бледо лице, което би изглеждало невинно без агресивната очна линия и несресаната доматеночервена коса. Тя отново бързо се обърна към Джими.

– Джими, той е...

– Шакълуелския изкормвач? – изрече въпросително Джими, като погледна Страйк над запалката си, докато палеше нова цигара. – Лула Ландри?

– Да, същият – потвърди Страйк.

С ъгълчето на окото си забеляза, че погледът на Флик пробяга надолу към краката му. Устата й се изви в презрителна гримаса.

– Значи Били е идвал да те види? – повтори Джими. – Защо?

– Каза ми, че станал свидетел как било удушено дете – каза Страйк.

Джими издуха гневно дима на няколко облачета.

– Да. Не е наред с главата. Шизоидно афективно разстройство.

– Наистина изглеждаше болен – съгласи се Страйк.

– И само това ли ти каза? Че е видял да удушават дете?

– Не ми се вижда малко – посочи Страйк.

Устните на Джими се извиха в невесела усмивка.

– Не му повярва, нали?

– Не – отговори искрено Страйк. – Но не мисля, че трябва да се скита по улиците в това състояние. Нужна му е помощ.

– Не намирам да е по-зле от обикновено, ами ти? – попита Джими Флик с някак изкуствено равнодушие.

– Не – отвърна тя и се обърна към Страйк с едва прикрита враждебност. – Има си спокойните и лоши моменти. Добре е, докато си пие лекарствата.

Акцентът й бе определено по-близък до средната класа сега, като беше далеч от приятелите си. Страйк забеляза, че е нарисувала очната си линия върху гурел в ъгъла на едното око. Беше прекарал голяма част от детството си сред мръсотия и му бе трудно да извини липсата на хигиена освен при много нещастни или болни хора, за които чистотата бе далечно понятие.

– Служил си в армията, нали? – попита тя, но Джими я заглуши с въпроса си.

– Откъде е знаел Били как да те намери?

– Вероятно от телефонния указател – предположи Страйк. – Не живея в пещера все пак.

– Били не умее да използва телефонния указател.

– Така или иначе беше успял да открие офиса ми.

– Никакво мъртво дете няма – отсече рязко Джими. – Всичко е в главата му. Повтаря го от време на време, като има пристъп. Не видя ли тика му?

Джими имитира с брутална точност компулсивните движения с подскачаща между носа и гърдите ръка. Флик се разсмя.

– Да, видях го – отвърна Страйк без усмивка. – Значи не знаеш къде е?

– Не съм го виждал от вчера сутринта. За какво ти е?

– Както казах, не ми се видя в състояние да се скита сам.

– Много възвишено гражданско поведение от твоя страна – рече Джими. – Богатият и прочут детектив се тревожи за нашия Бил.

Страйк не каза нищо.

– Е, бил си в армията, нали? – настоя Флик.

– Да, бях – погледна Страйк надолу към нея. – Какво общо има това?

– Само казвам. – Леко се бе зачервила в справедливия си гняв. – Невинаги си се тревожил, че хора могат да пострадат, значи.

Страйк, запознат с типа хора, споделящи възгледите на Флик, не отговори. Сигурно би му повярвала, ако й бе казал, че е постъпил в армията с надеждата да пробожда дечица с щик.

Джими, който също не изглеждаше склонен да чува мнението на Флик за военните, отсече:

– Нищо му няма на Били. Понякога идва да спи у дома, после изчезва. Постоянно го прави.

– Къде живее, като не е при теб?

– У приятели – вдигна рамене Джими. – Не знам имената на всичките. – А после в противоречие с думите си добави: – Ще позвъня тук-там довечера да се уверя, че е добре.

– Направи го – кимна Страйк, допи бирата си наведнъж и подаде празната халба на татуиран работник от бара, който обикаляше в дворчето отпред и събираше чаши.

Страйк дръпна за последно от цигарата си, пусна я да прави компания на хилядите й посестрими върху напуканата настилка и я стъпка с протезата си, след което извади портфейла си.

– Направи ми услуга – каза той на Джими, измъкна визитка и му я подаде, – обади ми се, когато Били се появи. Бих искал да знам, че е в безопасност.

Флик изсумтя презрително, но Джими явно бе сварен неподготвен.

– Да, добре. Ще го направя.

– Знаете ли кой автобус най-бързо би ме закарал до Денмарк Стрийт? – попита ги Страйк. Не можеше да понесе още едно продължително ходене до метрото. А покрай пъба минаваха автобуси с обещаваща честота. Джими, който очевидно познаваше добре района, насочи Страйк към нужната му спирка.

– Много благодаря. – Докато прибираше портфейла във вътрешния джоб на сакото си, Страйк подхвърли небрежно: – Били спомена, че и ти си бил там, когато детето било удушено, Джими.

Флик бързо извъртя глава към Джими и това я издаде. Братът бе по-добре подготвен. Разшири ноздри, но иначе твърде достоверно се престори на неразтревожен.

– Да, той е изпипал цялата извратена сцена в болната си глава – отвърна. – В някои дни си мисли, че и покойната ни майка е била там. Очаквам да включи и баща ни.

– Тъжна работа – каза Страйк. – Надявам се да успееш да го откриеш.

Вдигна ръка за довиждане и ги остави да стоят в дворчето. Беше гладен въпреки пържените картофи, кракът му пулсираше и докато се добра до автобусната спирка, вече куцаше.

След петнайсет минути чакане автобусът пристигна. Двама пияни младежи през няколко седалки от Страйк водеха дълъг и повтарящ се спор относно качествата на новото попълнение на „Уест Хям“ Юси Яскелайнен, чието име никой от двамата не можеше да произнесе. Страйк се взираше невиждащо през мръсното стъкло, болката в крака го измъчваше, копнееше за леглото си, но не можеше да се отпусне.

Колкото и дразнещо бе да си го признае, пътуването до Чарлмонт Роуд не го бе освободило от глождещото го съмнение относно историята на Били. Споменът за внезапния уплашен поглед на Флик към Джими и най-вече изпуснатото от нея възклицание „Чизъл го праща!“ беше превърнал това глождещо съмнение в значителна и вероятно трайна пречка към душевното спокойствие на детектива.