Смъртоносно бяло

37

Като се пазеха да не нарушат условията на възбраната, фотографите не припариха до погребението на Чизъл в Улстоун. Новинарските организации се ограничиха до кратко излагане на фактите за състоялата се служба. Страйк бе обмислял да прати цветя, но реши да не го прави, тъй като жестът можеше да бъде приет като безвкусно напомняне за неплатената сметка. Междувременно бе започнало разследване на смъртта на Чизъл с все още необявени резултати.

И тогава, съвсем внезапно, вече никой не се интересуваше от Джаспър Чизъл. Сякаш трупът, бил център на внимание в продължение на цяла седмица на вестникарски материали, клюки и слухове, изведнъж бе потънал под историите за спортисти, за подготовката на олимпиадата, предсказвания за резултатите – изобщо страната бе изцяло на тази вълна, защото дали хората одобряваха събитието, или не, бе невъзможно то да бъде игнорирано или избегнато.

Робин все така звънеше на Страйк всеки ден и го притискаше да й позволи да се върне на работа, но той все така отказваше. Не само че Мич Патерсън се бе появил още два пъти на улицата й, но сега непознат млад уличен музикант бе прекарал цялата седмица на тротоара срещу офиса на Страйк, като пропускаше тактове на китарата всеки път, щом зърнеше детектива, и най-редовно прекъсваше песните по средата, за да отговаря на мобилния си телефон. Очевидно медиите не бяха забравили, че олимпиадата в крайна сметка щеше да свърши, а пикантната история за причината Чизъл да наеме частни детективи нямаше да им избяга.

Никой от полицейските контакти на Страйк не знаеше нищо за хода на разследването на колегите им по случая. Обикновено способен да спи и при най-неприветливи условия, Страйк се чувстваше необичайно нервен, а нощем будуваше, заслушан в увеличилия се шум на Лондон, сега препълнен с гости за олимпиадата. Последния път, когато бе страдал от толкова продължителен период на безсъние, беше през първата му седмица на съзнание, след като половината му крак бе отнесен от самоделно взривно устройство в Афганистан. Тогава го държеше буден мъчителен сърбеж, невъзможен за почесване, защото го бе усещал в липсващото си стъпало.

Страйк не беше виждал Лорелай от вечерта на приема за параолимпийците. След като остави Шарлот на улицата, бе поел към Трафалгар Скуеър да се опита да открие Били, но единственият резултат бе, че закъсня още повече за вечерята с Лорелай, отколкото бе очаквал. Уморен, с болки, ядосан от неуспеха да намери Били и разтърсен от неочакваната среща с бившата си приятелка, пристигна в ресторанта за къри с очакване, ако не и надежда, Лорелай вече да си е тръгнала.

Ала тя не само го чакаше търпеливо на масата, а и мигом му отне инициативата с поведението си, което той характеризира наум като стратегическо оттегляне. Не само че не настоя да обсъждат бъдещето на връзката им, а се извини, задето е изтърсила онова глупаво признание в любов в леглото, за което съзнаваше, че го е притеснило, и искрено се разкайваше по този повод.

Страйк, който почти беше опразнил халбата си бира още със сядането, за да си даде кураж за очакваната неприятна задача да обяснява, че не иска отношенията им да стават нито по-сериозни, нито по-трайни, остана с подрязани крила. Твърдението й, че бе изрекла „Обичам те“ в момент на екстаз, обезсмисли подготвената му реч и предвид че тя изглеждаше прелестно на приглушената светлина в ресторанта, по-лесно и приятно за него бе да приеме обяснението й буквално, отколкото да предизвиква конфуз, който никой от двама им не желаеше. През последвалата седмица няколко пъти бяха разговаряли и си бяха разменяли съобщения, макар контактите му с Робин да бяха били далеч по-чести. Лорелай напълно разбираше необходимостта той да се снишава за известно време, след като й обясни, че клиентът му е бил министърът от правителството, който бе открит задушен в полиетиленова торбичка.

Остана невъзмутима дори когато той отказа на поканата й да гледат заедно церемонията по откриването на олимпийските игри, защото вече се бе съгласил да прекара вечерта у Луси и Грег. Сестрата на Страйк все още не искаше да изпуска Джак от поглед и бе отклонила предложението на Страйк да го заведе през уикенда в Имперския военен музей, като вместо това го покани на вечеря у тях. Когато Страйк обясни на Лорелай как стоят нещата, личеше си надеждата й той да я помоли да го придружи, за да я запознае със семейството си. Заяви й съвсем искрено, че мотивът му да иде сам е да прекара възможно най-много време с племенника си, когото бе пренебрегвал, и Лорелай прие това обяснение добродушно, като само попита дали ще е свободен следващата вечер.

Докато таксито го откарваше от станцията „Бромли Саут“ към дома на Луси и Грег, Страйк се улови, че оглежда ситуацията с Лорелай, защото Луси винаги изискваше бюлетин за любовния му живот. Това бе една от причините да избягва семейни сбирки. Луси се тревожеше, че на възраст трийсет и осем години той още не е женен. Беше стигнала дотам, че при един конфузен случай покани на вечеря жена, за която си бе въобразила, че той ще хареса, което само му бе показало до каква степен сестра му е заблудена за неговите вкусове и потребности.

Таксито навлизаше все по-дълбоко в предградията на средната класа, а Страйк се озова лице в лице с неприятната истина, че готовността на Лорелай да приеме необвързаността на настоящите им отношения не произтича от подобно на неговото безразличие, а от отчаяние да го запази едва ли не при всякакви условия.

Докато гледаше през прозореца обширните къщи с двойни гаражи и спретнати морави, мислите му се отнесоха към Робин, звъняща му всеки ден, щом мъжът й излезеше, после към Шарлот, уловила го леко под ръка, докато слизаше по стълбището на Ланкастър Хаус с онези нейни боти на толкова високи и тънки токове. През тези десет и половина месеца бе удобно и приятно да има Лорелай в живота си с нейната нежност и липса на претенции, с еротичните й дарби и преструвките й, че не е влюбена в него. Би могъл да остави отношенията им да продължат, да си каже нищо незначещата фраза „да видим как ще потръгнат нещата“ или да се изправи пред факта, че просто бе отложил нещо, което трябваше да бъде сторено и че колкото по-дълго го протакаше, толкова повече бъркотия и болка щеше да причини.

Тези умозрения никак не допринесоха за подобряване на настроението му и когато таксито спря пред къщата с магнолия в предния двор и развълнувано потрепващи дантелени завеси, той изпита ирационално раздразнение към сестра си, сякаш всичко това бе по нейна вина.

Джак отвори входната врата, преди Страйк изобщо да е успял да почука. Предвид състоянието, в което Страйк го бе видял за последно, Джак изглеждаше забележително добре и детективът изпита смесица от удоволствие заради възстановяването му и яд, че не му бе позволено да изведе племенника си, вместо да предприема това дълго и неудобно пътуване до Бромли.

Ала възторгът на Джак при появата на Страйк, нетърпеливите му въпроси за всичко, което Страйк си спомня от времето им заедно в болницата, защото той самият го бе прекарал в блажено безсъзнание, бяха трогателни, както и упорството на Джак да седи до чичо си на вечерята и напълно да монополизира вниманието му. Очевидно Джак смяташе, че сега връзката им е много по-силна, след като и двамата посвоему бяха минали през тежкото изпитание на оперативна намеса. Искаше да знае толкова много подробности покрай ампутацията на Страйк, че Грег остави ножа и вилицата си и отбутна чинията си с отвратено изражение. Страйк още преди си бе създал мнение, че Джак, средното от трите момчета, бе най-малко любимият син на Грег. Изпита леко злорадо удоволствие да задоволи любопитството на Джак, особено като знаеше, че в обичайния случай Грег би прекъснал подобен разговор, но сега си налагаше неприсъща за него сдържаност поради неотдавнашното премеждие на момчето. Без да си дава сметка за спотаените настроения, Луси сияеше и не откъсваше поглед от Джак и Страйк. Изобщо не разпитва Страйк за личния му живот. Като че единственото й желание бе той да е добър и търпелив със сина й.

Чичото и племенникът станаха от масата в прекрасни отношения и Джак се настани до Страйк на канапето, за да гледат церемонията по откриването на олимпиадата, като не спираше да бъбри, докато очакваха началото на живото предаване, и покрай всичко друго изрази надежда, че ще има пушки, оръдия и войници.

Невинната забележка припомни на Страйк за Джаспър Чизъл и раздразнението му, предадено от Робин, задето британската военна мощ нямало да бъде прославена на този най-голям форум. Това накара Страйк да се запита дали Джими Найт седеше пред някой телевизор, готов да се присмее над наричаното от него „карнавал на капитализма“.

Грег подаде на Страйк бутилка „Хайнекен“.

– Започва! – възкликна развълнувано Луси.

Живото предаване стартира с обратно броене. Само след няколко секунди балон с цифра на него не се спука, както бе предвидено. „Само да не се изложим“, помисли си Страйк, забравил всичко друго в прилив на патриотична параноя.

Но в церемонията нямаше и намек за излагане и Страйк я изгледа цялата, като съвсем съзнателно пропусна последния си влак и прие предложението да спи на дивана и да закуси в събота сутринта със семейството.

– Агенцията добре ли върви? – осведоми се Грег, докато похапваха пържената закуска на Луси.

– Не е зле – отвърна Страйк.

Обикновено избягваше да обсъжда бизнеса си с Грег, на когото сякаш му се зловидеше успехът на Страйк. Зет му винаги бе оставял впечатлението, че се дразни от славната военна кариера на Страйк. Докато въвеждаше Грег в крак със структурата на бизнеса, правата и отговорностите на наетите на граждански договор служители, специалния статут на Робин като съдружник на заплата и потенциала за разширяване, Страйк долови не за пръв път едва прикриваната надежда на Грег, че има нещо, което шуреят му да е пропуснал или недогледал, бидейки твърде много войник, че да може да се ориентира лесно в цивилния делови свят.

– И каква е крайната цел все пак? – попита той, докато Джак седеше търпеливо край Страйк с надежда да си приказват още за армията. – Предполагам, че ще искаш да организираш бизнеса така, че да не ти се налага да излизаш на улицата, а да ръководиш служителите си от офиса.

– Не – отвърна Страйк. – Ако бях искал работа на бюро, щях да си остана в армията. Целта е да набера достатъчно на брой надеждни сътрудници, та да можем да понасяме сериозно работно натоварване и да изкарваме прилични пари. В краткосрочен план се стремя да натрупам достатъчно пари в банката, та да ни издържат през периодите на относително бездействие.

– Не ми се вижда особено амбициозно – коментира Грег. – При безплатната реклама, която получи покрай случая с Изкормвача...

– Без приказки за този случай сега – остро се обади Луси, застанала до тигана, и предупредителният й поглед запуши за малко устата на Грег, колкото Джак да се включи отново в разговора с въпрос за бойните учения.

Луси, която се наслаждаваше на всеки миг от гостуването на брат си, грееше от задоволство, когато го прегърна за довиждане след закуската.

– Съобщи ми кога ще мога да изведа Джак – поръча й той, а малкият му отправи възторжена усмивка.

– Непременно. Много ти благодаря, Стик. Никога няма да забравя какво...

– Нищо не съм направил – прекъсна я той и я потупа нежно по гърба. – Той сам се пребори. Кораво момче си ти, Джак. Благодаря за приятната вечер, Лус.

Страйк си каза, че си е тръгнал тъкмо навреме. Допуши цигарата си на гарата и като имаше да убие десет минути преди следващия влак до централен Лондон, се замисли как Грег се бе върнал по време на закуската към обичайното си заяждане със своя шурей, а въпросите на Луси за Робин, докато той обличаше сакото си, даваха признаци за желание да се осведоми по темата за връзките му с жените като цяло. Мислите му отново се насочиха унило към Лорелай и тогава мобилният му телефон зазвъня.

– Ало?

– Корморан ли е? – прозвуча изискан женски глас с непогрешимия изговор на висшата класа, който той не разпозна веднага.

– Да. Кой се обажда?

– Изи Чизъл – отвърна жената, сякаш страдаше от хрема.

– Изи! – повтори Страйк изненадан. – Ъъ... как си?

– О, държа се. Получихме фактурата ти.

– Ясно – каза Страйк и се почуди дали не се канеше да оспори сумата, а тя бе голяма.

– Много ще се радвам да ти платя веднага, ако си свободен... Възможно ли ти е да дойдеш да ме видиш? Днес, ако ти е удобно. Каква ти е програмата?

Страйк погледна часовника си. За пръв път от седмици нямаше какво да прави, освен да иде до дома на Лорелай за вечеря по-късно, а перспективата да получи солиден чек без съмнение беше привлекателна.

– Да, става – отговори той. – Къде живееш, Изи?

Тя му даде адреса си в Челси.

– Ще бъда там след около час.

– Чудесно – отвърна тя с облекчение. – Дотогава.