Смъртоносно бяло

24

Страйк се върна в двете си мансардни стаи на Денмарк Стрийт след цели шест дни, рано в петък сутринта. Опрян на патерици, с прибрана протеза в сака, който висеше през рамото му, със забоден с безопасни игли подвит крачол на десния крак, той отблъскваше с изражението си косите съчувствени погледи, хвърляни му от минувачите, докато се движеше по късата улица към номер двайсет и четири.

Не беше ходил на лекар. Лорелай се обади на джипито си, след като тя и получилият щедър бакшиш таксиметров шофьор успяха да качат с подкрепяне Страйк до апартамента й, но лекарят поиска Страйк да отиде за преглед в кабинета му.

– Какво искате, да стигна дотам на куц крак ли? Подколянното сухожилие е, чувствам го – тросна му се той по телефона. – Знам какво ми е нужно: почивка, лед и всякакви ми ти такива. Случвало се е и преди.

Принуден бе да наруши правилото си без последователни нощувки в дома на жена, като прекара четири дни и пет нощи у Лорелай. Сега съжаляваше, но какъв избор бе имал? Беше спипан натясно, или както Чизъл би казал: a fronte praecipitum. a tergo lupi[2].

С Лорелай имаха уговорка да вечерят заедно в събота. Предпочете да й каже истината, отколкото да търси извинение, че срещата се отменя, и се оказа принуден да приеме помощта й. Сега му се щеше да се бе обадил на старите си приятели Ник и Илза или дори на Пищяла, но вече беше твърде късно. Вредата бе сторена.

Съзнанието, че е несправедлив и неблагодарен, не помагаше за повишаване на настроението му, докато едва тътреше себе си и сака нагоре по стълбите. Въпреки че някои моменти от престоя му в дома на Лорелай бяха извънредно приятни, всичко бе съсипано от случилото се миналата вечер и вината си бе изцяло негова. Той бе допуснал да се стигне дотам, тъкмо онова, от което се пазеше, откакто бе напуснал Шарлот, защото бе свалил гарда, приел бе чаши чай, домашно сготвени ястия, мило внимание, докато накрая снощи в тъмнината тя бе прошепнала срещу голите му гърди „Обичам те“.

Отново направи гримаса заради усилието да балансира върху патериците, докато отключваше външната си врата, и почти се стовари в апартамента си. Затръшна вратата зад себе си, пусна сака на пода, отиде до малкия стол край масата с гетинаксов плот в помещението, което съчетаваше кухня и дневна, отпусна се на него и запрати патериците встрани. Бе облекчение да си е у дома и сам, колкото и трудно бе да се оправя при крака си в това състояние. Би трябвало да си дойде по-скоро, то се знае, но след като не бе в състояние да следи когото и да било и изпитваше значителен дискомфорт, по-лесно бе да остане в удобното кресло, кракът му да почива върху голяма квадратна табуретка, да праща есемеси с инструкции до Робин и Баркли, а Лорелай да му поднася ядене и пиене.

Страйк запали цигара и отново се замисли за всички жени, изредили се след Шарлот. Първо, Киара Портър, красавица, с която бяха преспали веднъж без съжаления и от двете страни. Няколко седмици, след като се прочу в пресата след решаване на случая „Ландри“, Киара му се обади. Явно в съзнанието на модела се бе издигнал от добър за чукане до евентуален приятел, след като бе вече знаменитост, но той отказа повече срещи с нея. Приятелки, които искаха да бъдат фотографирани с него, не го устройваха с неговата професия.

После дойде Нина, която работеше в издателство и която той бе използвал, за да получи информация по случай. Харесал я беше, но явно недостатъчно, като се замисляше сега, че да прояви уважение. Наранил бе чувствата на Нина. Не се гордееше с това, но пък и не бе нещо, което чак да го лиши от сън.

Елин бе по-различна – красива и най-хубавото, удобна, затова с нея се задържа по-дълго. Тя бе в процес на развод с богат човек и нуждата й от дискретност не отстъпваше на неговата. Прекарали бяха няколко месеца заедно, преди той да я олее с червено вино и да си излезе от ресторанта, където вечеряха. После й се обади да се извини, но тя му заяви, че е свършено, преди да е доизказал изречението. Предвид че я бе оставил унизена в „Льо Гаврош“ и я бе натоварил със солидна сметка за химическо чистене, стори му се, че ще прояви лош вкус да вметне: „И аз точно същото се канех да кажа“.

След Елин дойде Коко, за която той предпочиташе да не се замисля, а сега се бе появила Лорелай. Нея харесваше повече от всички други и тъкмо заради това съжаляваше, че тъкмо тя бе изрекла „Обичам те“.

Две години по-рано Страйк бе дал обет пред себе си, а той много рядко даваше обети, защото разчиташе, че ще ги спази. След като на никоя жена освен на Шарлот не бе казвал „Обичам те“, нямаше и да го каже на друга, ако не бе напълно уверен, че иска да остане с тази жена и да си създаде живот с нея. Щеше да е подигравка с чувствата му към Шарлот, ако използваше думите при по-несериозни обстоятелства. Само любов би могла да оправдае хаотичната им връзка и многото й подновявания, при все да бе съзнавал дълбоко в себе си, че нищо няма да излезе. За Страйк любовта бе болка, търсено и изстрадано чувство. Нямаше да я намери в спалнята на Лорелай с нейните завеси на каубойки.

И тъй, той не каза нищо, след като тя пошепна своето обяснение, а после, когато го попита дали я е чул, той отвърна:

– Да, чух те.

Страйк се пресегна за цигарите си. Да, чух те. Е, това поне не беше лъжа. Със слуха му всичко си беше наред. Последва много дълго мълчание, после Лорелай стана от леглото и отиде в банята, където прекара трийсет минути. Страйк реши, че е влязла там да плаче, макар да бе достатъчно възпитана да го направи тихо, така че той не я чу. Лежал бе в леглото и се бе чудил какво би могъл да й каже, дето да е и мило, и вярно, но му беше ясно, че нищо по-малко от „И аз те обичам“ нямаше да е приемливо за нея, а факт бе, че той не я обичаше и не се канеше да лъже.

Когато тя се върна обратно в леглото, той взе да милва рамото й. Тя го остави да го прави известно време, после му каза, че е уморена и трябва да поспи.

Ама какво се очакваше от мен?, запита въображаема инквизиторка, която силно наподобяваше сестра му Луси.

Можеше например да не приемаш чаши с чай и минети, дойде презрителният отговор, на което Страйк, изнервен от пулсирането в крака, отвърна: Майната ти.

Мобилният му телефон иззвъня. Беше залепил с тиксо пукнатия екран и сега през него се мержелееше непознат номер.

– Страйк.

– Здрасти, Страйк, Кълпепър е.

Доминик Кълпепър, който бе работил за „Нюз ъв дъ Уърлд“ до закриването му, бе осигурявал понякога работа на Страйк. Отношенията помежду им, никога нестигали до сърдечност, бяха станали малко антагонистични, когато Страйк отказа на Кълпепър ексклузивни подробности за последните си два случая с убийство. Сега Кълпепър работеше в „Сън“ и бе сред журналистите, които най-ревностно разчепкваха личния живот на Страйк след арестуването на Шакълуелския изкормвач.

– Обаждам се да питам дали си свободен да поработиш за нас – осведоми го Кълпепър.

Хич не ти липсва нахалство.

– Какво точно имаш предвид?

– Да изровиш нещо компрометиращо за министър от правителството.

– Кой е той?

– Ще разбереш, ако приемеш задачата.

– В момента съм много натоварен. Компрометиращо от какъв характер?

– Тъкмо затова си ни нужен, ти да го научиш.

– Откъде знаете, че има нещо компрометиращо?

– От удобно ситуиран източник – отвърна Кълпепър.

– За какво съм ви аз, като имате удобно ситуиран източник?

– Не е готов да говори. Просто намекна, че има мръсотийки, които да бъдат изровени. Не една и две.

– Съжалявам, не мога, Кълпепър – отвърна Страйк. – Графикът ми е запълнен.

– Сигурен ли си? Защото плащаме много добре.

– Печеля прилично напоследък – посочи детективът и запали втора цигара от фаса на първата.

– Обзалагам се, че е така, голям късметлия си ти – въздъхна Кълпепър. – Е, тогава ще го възложим на Патерсън. Познаваш ли го?

– Бившия служител от Централното управление? Засичали сме се един-два пъти – каза Страйк.

Разговорът завърши с взаимни неискрени благопожелания и остави Страйк с още по-силни мрачни предчувствия. Потърси Кълпепър в Гугъл и видя, че преди две седмици е написал материал за фондация „Равнопоставеност“.

Разбира се, беше възможно повече от един министър да е заплашен от изобличаване от страна на „Сън“ за нарушения на обществения вкус или морал, но фактът, че Кълпепър съвсем неотдавна бе имал близост със семейство Уин, в голяма степен потвърждаваше правотата на Робин, че тъкмо Герайнт е подал сигнала до „Сън“ и че в скоро време Патерсън щеше да разследва именно Чизъл.

Страйк се почуди дали Кълпепър знаеше, че той, Страйк, вече работи за Чизъл, дали обаждането му не целеше да накара детектива в изненадата си да изтърве информация, но не му изглеждаше особено правдоподобно. Репортерът би бил много глупав да осведоми Страйк кого възнамерява да наеме, ако вече бе наясно, че Страйк получава заплащане от министъра.

Страйк познаваше Мич Патерсън по репутация: през последната година два пъти бяха наемани от срещуположни страни на развеждащи се съпрузи. Той бе бивш старши служител в Централното управление на полицията, оттеглил се поради ранно пенсиониране. Патерсън беше преждевременно побелял и имаше лице на сърдит булдог. Макар и антипатичен като човек, поне според Ерик Уордъл Патерсън бил способен в работата си.

– Е, то се знае, в новата си кариера няма да може да пребива хората – коментирал бе Уордъл, – така че едно ефикасно средство в арсенала му отпада.

На Страйк не му се нравеше особено мисълта, че Патерсън скоро щеше да се включи в случая. Отново взе мобилния си телефон и видя, че нито Робин, нито Баркли бяха звъняли да му докладват през последните дванайсет часа. Едва предишния ден му се бе наложило отново да успокоява Чизъл, който му се обади да изрази съмнения относно Робин предвид резултатите й дотук.

Нервиран от безсилието на служителите си, а и от своето собствено, Страйк прати на Баркли и Робин едно и също съобщение:

Като отново придърпа патериците към себе си, стана да направи инвентаризация на хладилника и кухненските си шкафове. Установи, че при следващите четири хранения ще му се налага да консумира само консервирана супа, ако не предприемеше поход до супермаркета. Изсипа вкисналото мляко в мивката, приготви си чаша черен чай и се върна до кухненската маса, където запали трета цигара и се замисли без ентусиазъм как трябваше да се заеме с разтягания за подколянното сухожилие.

Телефонът му отново иззвъня. Като видя, че е Луси, остави обаждането да се прехвърли на гласова поща. Сега най-малко му се слушаха подробности за последното заседание на училищното настоятелство.

Няколко минути по-късно, докато Страйк беше в банята, тя отново го потърси. Добра се на куц крак до кухнята с наполовина смъкнати панталони с надеждата да са Робин или Баркли. Като видя номера на сестра си за втори път, просто изруга на висок глас и се върна в банята.

Третото обаждане го убеди, че тя няма да се откаже. Като тръшна на масата кутията със супа, която отваряше, Страйк взе телефона си.

– Луси, зает съм, какво има? – изрече кисело.

– Баркли е.

– А, крайно време беше. Някакви новини?

– Малко нещо за Флик, мацето на Джими, ако е от помощ.

– Всичко е от помощ – каза му Страйк. – Защо не се обади по-рано?

– Узнах го едва преди десет минути – посочи невъзмутимо Баркли. – Току-що я чух да го казва на Джими в кухнята. Присвоявала пари в службата си.

– Каква служба?

– Не поясни. Бедата е, че Джими май не примира много за нея по моите наблюдения. Не съм сигурен, че ще се разтревожи, ако я арестуват.

В ухото на Страйк прозвуча разсейващ сигнал. Някой друг се опитваше да се свърже с него. Погледна телефона и видя, че отново е Луси.

– Но ще ти кажа какво още научих от него – продължи Баркли. – Снощи беше друсан. Каза, че познавал министър от правителството с окървавени ръце.

Бийп. Бийп. Бийп.

– Страйк, там ли си?

– Да, тук съм.

Страйк никога не бе разказвал на Баркли историята на Били.

– Какво точно каза той, Баркли?

– Дрънкаше за правителството, за торите, каква банда негодници били. И после взе, че изтърси „и шибани убийци“. Попитах го за какво говори. А той отвърна: „Знам един, дето е с окървавени ръце. Хлапета“.

Бийп. Бийп. Бийп.

– Имай наум, че тия от СМОСО са пълни откачалки. Може да говори за съкращения в помощите за деца. За тях това си е равносилно на убийство. Не че аз самият оценявам високо политиката на Чизъл.

Бийп. Бийп. Бийп.

– И не си забелязал Джими да е отскачал до Оксфордшър?

– Не и докато го държа под око.

Бийп. Бийп. Бийп.

– Добре – каза Страйк. – Продължи да разузнаваш. Съобщи ми, ако научиш нещо.

Затвори и извика на екрана номера на Луси.

– Здравей, Луси – изрече нетърпеливо. – Сега съм малко зает, може ли...

Но когато тя заговори, лицето му се изопна. Още по средата на задъханите й думи той вече бе грабнал ключовете си и патериците.