Смъртоносно бяло

34

Обещанието на ясното небе за поредния летен ден още не се бе изразило в истинска топлина, когато Робин пристигна на следващата сутрин в кафенето, най-близко до дома на Чизъл. Можеше да избере една от кръглите маси отвън на тротоара, но вместо това се сгуши в един ъгъл на салона, в който трябваше да се срещнат със Страйк, обхванала с длани чашата си с лате, за да ги сгрее, а отражението й в кафемашината бе бледо и с подпухнали очи.

Някак си бе знаела, че Страйк няма да е тук, като пристигна. Чувстваше се едновременно потисната и нервна. Би предпочела да не е сама с мислите си, но ето я тук само със съскащата кафемашина за компания, настръхнала от студ въпреки сакото, което бе грабнала на излизане от дома, и тревожна по повод предстоящата конфронтация с Чизъл, който можеше да отмени плащането след катастрофата със сбиването между Страйк и Джими Найт.

Но това не бе всичко, което безпокоеше Робин. Тази сутрин се бе събудила от объркан сън, в който присъстваше фигурата на тъмнокосата и с тънки токчета Шарлот Рос. Робин веднага бе разпознала Шарлот, когато я зърна на приема. Опитвала се бе да не поглежда към някога сгодената двойка, докато си говореха, ядосана на себе си, че проявява такъв силен интерес към случващото се между тях, но дори докато се местеше от една група към друга и безсрамно се намесваше в разговора с надежда да открие неуловимата Елспет Къртис-Лейси, очите й постоянно диреха Страйк и Шарлот, а когато си тръгнаха заедно от приема, изпита неприятно чувство в стомаха, подобно на това при бързо спускане с асансьор.

Пристигнала си бе вкъщи, неспособна да мисли за нищо друго, и това я накара да се почувства виновна, когато Матю излезе от кухнята, захапал сандвич. Остана с впечатление, че и той самият се е прибрал съвсем неотдавна. Измери зелената рокля от горе до долу с поглед, много подобен на онзи, който й бе отправила Кинвара. Тя понечи да мине покрай него нагоре по стълбите, но той направи крачка встрани и й прегради пътя.

– Робин, моля те. Нека поговорим.

Така че влязоха в дневната и разговаряха. Уморена от конфликта, тя се извини, задето бе наскърбила Матю, като пропусна мача по крикет, и задето бе забравила брачната си халка в уикенда за празнуване на годишнината от сватбата. Матю на свой ред изрази съжаление за думите, които бе наприказвал по време на неделната кавга и най-вече по повод забележката си, че тя няма никакви постижения.

Робин имаше усещането, че местят шахматни фигури по дъска, която вибрира от началния тремор на земетресение. Твърде късно е. Няма как да не знаеш, че нищо от това вече няма значение.

Но когато разговорът им завърши, Матю попита:

– Всичко наред ли е помежду ни?

А тя отговори:

– Да, всичко е наред.

Той се изправи, протегна ръка и й помогна да се надигне от креслото. Тя се усмихна насила, а после той я целуна силно по устата и започна да дърпа зелената рокля. Робин чу как тъканта покрай ципа се разпра и когато започна да протестира, той отново прилепи устни към нейните.

Знаеше, че може да го спре, че той я чака да го спре, че е подлагана на тест по грозен и непочтен начин, че той би отрекъл какво върши в действителност, че ще твърди как сам е жертвата. Мразеше го, че се държи така и част от нея искаше да бъде типът жена, която би се абстрахирала от отвращението си и от изпълнената си с нежелание плът, но тя се бе борила твърде дълго и упорито, за да си възвърне притежанието над собственото си тяло, за да търгува с него по такъв начин.

– Не – каза и го отблъсна от себе си. – Не искам.

Той я пусна веднага, както и тя бе знаела, че ще направи, с изражение, в което се смесваха гняв и тържествуване. Внезапно разбра, че не го бе заблудила, когато правиха секс в уикенда на годишнината им, и парадоксално това извика у нея чувство на нежност към него.

– Съжалявам – промълви, – уморена съм.

– Да – каза Матю. – Аз също.

И излезе от стаята, като остави Робин с усещане за студ по гърба си, където зелената рокля бе скъсана.

Къде беше Страйк, по дяволите? Вече беше девет и пет и на нея й бе нужна компания. Също така искаше да знае какво беше станало, след като той си тръгна от приема с Шарлот. Всичко бе за предпочитане пред това да седи тук и да мисли за Матю.

И сякаш го бе призовала с мисълта си, телефонът й иззвъня.

– Прощавай – каза, преди тя да е успяла да заговори. – Подозрителен пакет на шибаната спирка „Грийн Парк“. От двайсет минути съм заклещен в метрото и чак сега получих сигнал. Пристигам по най-бързия начин, но може да се наложи да започнете без мен.

– О, господи – отрони Робин и затвори уморените си очи.

– Съжалявам – повтори Страйк. – Пътувам натам. Имам да ти казвам нещо всъщност. Снощи се случи нещо много странно... О, чакай, тръгнахме. Скоро ще се видим.

Той затвори и остави Робин с перспективата да понесе сама първите изблици от гнева на Джаспър Чизъл и все още бореща се с безформени чувства на боязън и потиснатост, кръжащи около тъмнокоса грациозна жена, която имаше преднина шестнайсет години в сравнение с нея в познанство и спомени с Корморан Страйк, а Робин си казваше няма значение, за бога, нима си нямаш достатъчно проблеми, че си се загрижила за любовния живот на Страйк, който няма нищо общо с теб...

Усети гузно бодване около устните, където бе попаднала заблудената целувка на Страйк пред болницата. И сякаш можеше да измие усещането, изпи наведнъж остатъка от кафето си и излезе на широката права улица, оградена от два симетрични реда идентични къщи от деветнайсети век.

Закрачи енергично не защото бързаше да понесе яростта и разочарованието на Чизъл, а защото активността помагаше за разпръсването на неприятните мисли.

Пристигна пред къщата на Чизъл точно навреме и се повъртя за няколко изпълнени с надежда секунди край лъскавата черна входна врата, в случай че Страйк се появи в последния момент. Не се случи. Така че Робин стисна зъби, изкачи трите чисти бели стъпала, водещи от тротоара, и почука на външната врата, която бе открехната и се отвори на няколко сантиметра. Приглушен мъжки глас извика нещо, което можеше да е „Влез“.

Робин прекрачи в малко тъмно антре, в което доминираха шеметно стръмни стълби. Маслиненозелените тапети бяха овехтели и прокъсани на места. Като остави външната врата, както я беше заварила, тя извика:

– Господин министре?

Той не отговори. Робин почука леко на вратата вдясно и я отвори.

Времето застина. Сцената, разкрила се пред очите й, нахлу през ретините й в съзнание, съвършено неподготвено за нея, шокът я задържа на прага с ръка все още върху бравата. Устата й бе леко отворена и тя се мъчеше да осмисли какво вижда.

В кресло в стил „кралица Ан“ седеше мъж с протегнати напред крака и увиснали ръце. Изглеждаше, че вместо глава има сива ряпа на раменете си, но всъщност си беше човешка глава, омотана в прозрачен пластмасов плик, в който от голям цилиндър влизаше тръба. Мъжът имаше вид, сякаш се е задушил. Лявото му стъпало бе килнато странично върху килима и разкриваше малка дупка в подметката, дебелите пръсти на ръцете почти докосваха пода, а на чатала му имаше петно от изпразнилия се мехур.

В следващия миг тя си даде сметка, че седналият в креслото бе самият Чизъл и че гъстата му сива коса бе сплескана от торбичката върху лицето му във вакуума, създаден в нея, че зейналата уста бе засмукала навътре пластмасовата материя и затова се оформяше тази черна дупка.