Смъртоносно бяло

4

На десет километра разстояние Страйк остави мобилния си телефон на бюрото и запали цигара. Интересът на Робин към историята му подейства успокояващо след разпита, който бе изтърпял половин час след бягството на Били от офиса. Двамата полицаи, отзовали се на повикването на Дениз, явно се бяха зарадвали на възможността да натрият носа на прочутия Корморан Страйк, че не е непогрешим, и доста се побавиха, докато потвърждаваха и препотвърждаваха факта, че не бе успял да научи нито пълното име, нито адреса на вероятно изпадналия в психоза Били.

Лъчите на късното следобедно слънце паднаха върху бележника на бюрото му под ъгъл и разкриха бегли следи. Страйк загаси цигарата си в пепелника, който много отдавна беше задигнал от германски бар, вдигна купчето с листове и взе да го накланя ту на една страна, ту на друга в опит да разчете буквите, после хвана молив и го прекара леко по очертанията. Скоро се появиха разкривени главни букви, ясно изписващи думите „Чарлмонт Роуд“. Били бе натискал по-малко при изписване на номера на къщата или апартамента след името на улицата. Приличаше на 5 или на недовършено 8, но разстоянието предполагаше повече от една цифра, може би и буква.

Неизлечимият стремеж на Страйк да стига до корена на загадъчни инциденти както винаги му причини неудобства. Макар да бе гладен и уморен, при все че бе освободил секретарката си, за да може да затвори офиса, той откъсна листа с установеното име на улицата от купчето и отиде във външния офис, където отново включи компютъра.

В Обединеното кралство на няколко места имаше Чарлмонт Роуд, но с допускането, че Били надали разполагаше със средства да пътува много надалеч, предположи, че търсеният от него е в Ист Хам. Онлайн проверката показа, че там живеят двама души на име Уилям, но и двамата бяха над шейсетгодишни. Като си припомни как Били се боеше Страйк да не отиде у Джими, взе да издирва Джими, а после Джеймс и се сдоби с данни за Джеймс Фарадей, четиресет и девет годишен.

Страйк написа адреса на Фарадей под вдлъбнатините от драскулките на Били, без да е сигурен, че Фарадей е човекът, който му трябваше. Първо, в номера на къщата му нямаше петици и осмици и второ, запуснатият външен вид на Били предполагаше, че с когото и да живееше, той явно имаше твърде занижени претенции към личната му хигиена. А Фарадей съжителстваше със съпруга и май с две дъщери.

Страйк изключи компютъра, но продължи да се взира замислено в тъмния екран, като си преповтаряше историята на Били. Подробността за розовото одеяло го чоплеше. Изглеждаше твърде конкретен и банален детайл за психотично видение.

Като си припомни, че трябва да става рано за задача, за която му се плащаше, се изправи. Преди да излезе от офиса, пъхна хартийката с отпечатъците от почерка на Били и адреса на Фарадей в портфейла си.

Лондон, неотдавна епицентър на празненствата по случай Диамантения юбилей на кралицата, се подготвяше за домакинство на олимпийските игри. Националният флаг и логото „Лондон 2012 г.“ бяха навред – по значки, знаменца, магнити, ключодържатели, чаши и чадъри – и артикули, свързани с олимпиадата, затрупваха буквално всяка витрина на магазин. По мнението на Страйк логото приличаше на безразборно нахвърляни парчета флуоресцентно стъкло и също толкова не харесваше официалните талисмани, които му напомняха кътници циклопи.

В атмосферата на столицата цареше възбуда и нервност, породена без съмнение от вечния британски страх, че нацията може да се изложи и да стане за смях. Оплаквания за невъзможността човек да се сдобие с билети за олимпиадата бяха станали доминираща тема в разговорите, като неуспелите кандидати оплюваха лотарията, дето би трябвало да предостави равен шанс на всички да гледат проявите на живо. Страйк се бе надявал да види някои боксови мачове, но не бе успял да си намери билети и при все това се изсмя с глас на предложението на стария си приятел от училище Ник да иде с него на състезание по конен спорт, което съпругата му Илза на драго сърце щяла да пропусне.

Харли Стрийт, където Страйк трябваше да прекара петъка, за да проведе наблюдение над козметичен хирург, бе останала недокосната от олимпийската треска. Величествените викториански фасади все така демонстрираха неумолими лица пред света без разни ми ти лигавщини с лого и флагове.

Страйк беше облякъл най-хубавия си италиански костюм за целта и зае позиция в един вход в отсрещна сграда, като се преструваше, че говори по телефона, а всъщност наблюдаваше входа към скъпия кабинет за консултации на двама съдружници, единият – клиент на Страйк.

„Докторът шмекер“, както Страйк бе кръстил обекта си, не даваше признаци за нещо нередно и оправдаваше прякора си. Може би бе прекратил неетичното си поведение, подплашен от обвиненията на съдружника си, който бе разбрал, че Шмекера е извършил две уголемявания на бюст, без да ги прекара през официалния регистър. Заподозрял най-лошото, старшият партньор се бе обърнал към Страйк за помощ.

– Оправданията му бяха неубедителни, пълни с пробиви – сподели белокосият хирург, овладян, но изпълнен с мрачни предчувствия. – Той е и винаги е бил... женкар. Проверих интернет историята му и открих уебсайт, където млади жени набират средства за козметични корекции в замяна на снимки, неоставящи нищо на въображението. Боя се... и аз не знам точно от какво... но се опасявам, че има споразумение с тези жени, което... не включва парично заплащане. На две от по-младите бе предложил да се обадят на номер, който не разпознах, но намеква, че може да се уреди операция при „специална договорка“.

До този момент Страйк не беше засякъл срещи на Шмекера с жени извън обичайното му работно време. Прекарваше понеделниците и петъците в кабинета за консултации на Харли Стрийт, а средата на седмицата – в частната болница, където оперираше. Когато Страйк го бе следил извън работното му място, правеше кратки разходки да си купи шоколад, към който явно беше пристрастен. Всяка вечер пътуваше с бентлито си до дома при жена си и децата си в Джерардс Крос, следен от Страйк в неговото старо синьо беемве.

Тази вечер и двамата хирурзи щяха да присъстват на вечеря в Кралския колеж на хирурзите със съпругите си, така че Страйк остави беемвето си в скъпия му гараж. Часовете се нижеха мудно и Страйк беше загрижен основно да мести тежестта от протезата на здравия си крак през равни интервали, като се облягаше по парапети, броячи за паркиране и входове. Постоянно се нижеха клиентки, които звъняха на вратата на Шмекера и бяха пускани една по една. Без изключение бяха жени, повечето издокарани и добре поддържани. В пет часа мобилният телефон на Страйк завибрира във вътрешния джоб на сакото му. Видя на него съобщение от клиента си.

С някакво перверзно упорство Страйк остана и видя как съдружниците напуснаха сградата петнайсет минути по-късно. Клиентът му бе висок и белокос мъж; Шмекера беше с маслинен тен и лъскава черна коса. И двамата бяха облечени в костюми с жилетки. Качиха се на такси и отпътуваха. Страйк се прозя, протегна се и заобмисля да се прибира и евентуално да си вземе храна за къщи.

Почти против волята си извади портфейла си и измъкна от него смачканото листче, на което бе успял да разчете името на улицата на Били.

През целия ден в дъното на съзнанието му се бе мотала мисълта да издири Били на Чарлмонт Роуд, ако Шмекера си тръгне по-рано от работа, но беше уморен и кракът го наболяваше. Ако Лорелай знаеше, че се е освободил тази вечер, щеше да очаква Страйк да се отбие при нея. От друга страна, утре отиваха на партито на Робин и бездруго след него щеше да му е трудно да се откачи. Никога не бе прекарвал две нощи подред в апартамента на Лорелай дори когато бе изниквала възможност. Обичаше да поставя граници на правата й върху неговото време.

Сякаш с надежда да бъде разубеден от метеорологията, той погледна към ясното юнско небе и въздъхна. Вечерта бе ведра и прекрасна, а агенцията толкова претрупана с работа, че надали скоро щеше да му се удаде да отдели няколко часа. Ако искаше да посети Чарлмонт Роуд, трябваше да е днес.