Смъртоносно бяло

49

Лорелай не се отказа. Искаше да се види със Страйк очи в очи, да знае защо е дала близо година от живота си, както тя го виждаше, на един емоционален вампир.

– Дължиш ми среща – настоя тя, когато той най-сетне й вдигна по обед на следващия ден. – Искам да те видя. Не можеш да ми го откажеш.

– И какво ще се постигне с това? – попита я той. – Прочетох имейла ти, ясно си изразила своите чувства. Още от самото начало ти казах какво искам и какво не искам...

– Не ми пробутвай репликата „Никога не съм се преструвал, че търся нещо сериозно“. На кого се обади, когато не можеше да ходиш? Тогава беше доволен да те обгрижвам като твоя съпруга...

– Да стигнем тогава до споразумение, че съм негодник – каза той, седнал в комбинираното си помещение кухня/дневна, протегнал ампутирания си крак на стол пред себе си. Носеше само боксерки, но скоро трябваше да постави протезата си и да се облече достатъчно елегантно, та да се впише в художествената галерия на Хенри Дръмънд. – Нека си пожелаем всичко хубаво един на друг и...

– А не – прекъсна го тя. – Няма да се отървеш така лесно. Бях си щастлива и доволна...

– Никога не съм искал да те правя нещастна. Аз те харесвам...

– Харесваш ме – повтори тя пискливо. – Бяхме заедно цяла година и ти ме „харесваш“...

– Какво искаш? – рече той най-сетне с изчерпано търпение. – Да куцукам към олтара, без да чувствам каквото е редно да чувствам, без да го искам, с копнеж да се откача? Караш ме да говоря неща, които не желая да казвам. Не съм искал никого да нараня...

– Но го направи! Ти ме нарани! А сега искаш да си тръгнеш, сякаш нищо не е било!

– Докато ти пък искаш публична сцена в ресторант, така ли?

– Аз искам – заговори тя, като вече плачеше – да не се чувствам, сякаш съм лесно заменяема. Искам спомен от края, който да не ме кара да се виждам евтина и ненужна...

– Никога не съм гледал така на теб. И сега не те виждам така – каза той със затворени очи и с желанието никога да не бе прекосил стаята на партито на Уордъл. Истината е, че си твърде...

– Не ми казвай, че съм твърде добра за теб – пресече го тя. – Остави и на двамата ни капка достойнство.

И му затвори. Преобладаващата емоция у Страйк беше облекчение.

Никое разследване не бе отвеждало Страйк с такова постоянство до една и съща малка територия в Лондон. Няколко часа по-късно таксито му спря на леко наклонената Сейнт Джеймсиз Стрийт, насреща му беше дворецът Сейнт Джеймс с неговите червени тухли, а вдясно на Парк Плейс беше „Пратс“. След като плати на шофьора, той се отправи към галерията „Дръмънд“, която се намираше между магазин за вина и такъв за шапки на левия тротоар на улицата. Макар да бе успял да си постави протезата, Страйк се движеше с помощта на телескопичен бастун, който Робин му бе купила по време на друг период, когато кракът го бе болял толкова силно, че едва можеше да поддържа тежестта му.

Макар и да бележеше края на връзка, от която той желаеше да се спаси, разговорът с Лорелай беше оставил своя отпечатък. В сърцето си знаеше, че ако не буквално, то в морално отношение бе виновен за всичко онова, за което Лорелай го бе упрекнала. Макар от самото начало да я бе предупредил, че не търси обвързване и траен съюз, отлично знаеше как тя бе приела, че има предвид „засега“, а не „никога“, и той не бе я коригирал в това й впечатление, тъй като му се искаше разсейване и защита срещу чувствата, които го бяха измъчвали след сватбата на Робин.

И все пак способността да заключва под контрол емоциите си, от която Шарлот винаги се беше оплаквала, а Лорелай й бе посветила дълъг абзац от имейла с дисекция на личността му, никога не го бе подвеждала. Пристигна за срещата си с Хенри Дръмънд подранил с две минути и с лекота прехвърли вниманието си към въпросите, които възнамеряваше да зададе на стария приятел на покойния Джаспър Чизъл.

Поспря за малко пред черната мраморна фасада на галерията, видя отражението си във витрината и поправи вратовръзката си. Носеше най-хубавия си италиански костюм. Зад отражението му в безукорно чистото стъкло върху статив и осветена умело бе поставена една-единствена картина в позлатена рамка с орнаменти. Изобразяваше два коня, които на Страйк му изглеждаха твърде нереалистични с дългите си като на жирафи шии и втренчени очи, яздени от жокеи от осемнайсети век.

Зад масивната врата галерията бе хладна и тиха с под от полиран до блясък бял мрамор. Страйк закрачи предпазливо с бастуна си помежду картини на спортна тема и такива, изобразяващи дивата природа, окачени по белите стени и дискретно осветени, всичките в тежки позлатени рамки. Млада блондинка с изрядна външност, облечена във впита черна рокля, се появи от една странична врата.

– О, добър ден – поздрави тя, без да попита за името му, и се отправи към дъното на галерията с тракащи по плочите токчета. – Хенри! Господин Страйк е тук!

Отвори се скрита врата и се появи Дръмънд: любопитен наглед мъж, чиито аскетични черти с тънък нос и черни вежди бяха обкръжени от слоеве тлъстина около брадичката и по шията, сякаш дебел веселяк бе поел в тялото си пуритан. С грижливо подстриганите си бакенбарди и тъмносив костюм с жилетка имаше безвременното и безпогрешно излъчване на висшата класа.

– Приятно ми е – каза той и подаде топлата си суха длан. – Заповядайте в кабинета ми.

– Хенри, госпожа Рос се обади току-що – каза блондинката, докато Страйк влизаше в малката стая зад дискретната врата, която бе обрамчена отвсякъде от махагонови библиотечни шкафове и много спретната. – Иска да види картината на Мънингс, преди да сме затворили. Казах й, че вече е запазена, но тя все пак би желала...

– Съобщи ми, когато пристигне – отвърна Дръмънд. – И би ли ни донесла чай, Лусинда? Или кафе? – попита той Страйк.

– Чай ще е чудесно, благодаря.

– Седнете, моля – покани Дръмънд и Страйк го стори, благодарен за широкото и масивно кожено кресло. Античното бюро помежду им беше празно с изключение на поднос с гравирана хартия за писма, автоматична писалка и нож за отваряне на писма от слонова кост и сребро. – И тъй – подхвана изтежко Хенри Дръмънд, – разследвате от името на семейството онази потресаваща история.

– Точно така. Ще възразите ли да си водя бележки?

– Действайте, моля.

Страйк извади бележника си и химикалка. Дръмънд се движеше леко вляво и вдясно на своя въртящ се стол.

– Ужасен шок – изрече тихо той. – Естествено, на човек най-напред му идва наум за чуждестранна намеса. Министър от правителството, очите на света са вперени в Лондон заради олимпиадата и прочие...

– Значи не си помислихте, че е извършил самоубийство? – попита Страйк.

Дръмънд въздъхна тежко.

– Познавах го от четиресет и пет години. Животът му не бе лишен от превратности. Да надмогне всичко – развода с Патриша, смъртта на Фреди, оставка от правителствения пост, ужасния автомобилен инцидент на Рафаел, – за да сложи край сега, когато бе министър на културата, когато нещата при него отново потръгнаха... Защото Консервативната партия бе неговият живот – продължи Дръмънд. – О, да. Ако го порежеш, синя кръв би потекла... Ужасно страдаше, че е вън от играта, и беше възторжен, като се завърна и се издигна до министър... Вярно, в младите ни години се шегувахме, че няма как да не стане премиер, но тази мечта си беше отишла. Джаспър винаги е казвал: „Верните привърженици на торитата харесват негодници или палячовци“, и добавяше, че не е нито едното от двете.

– Значи бихте казали, че е бил в добро разположение на духа по времето, когато е умрял, така ли?

– Ами... не, не бих могъл да кажа това. Имаше стресове, тревоги... но чак като за самоубийство? Определено не.

– Кога го видяхте за последен път?

– Последната ни среща беше тук, в галерията – отговори Дръмънд. – И мога да ви кажа точната дата: петък, двайсет и втори юни.

Страйк знаеше, че това е денят, когато за пръв път се видя с Чизъл. Спомни си как министърът тръгна към галерия „Дръмънд“ след обяда им в „Пратс“.

– И как ви се видя той в този ден?

– Извънредно гневен – отвърна Дръмънд, – но това бе неизбежно предвид какво завари тук.

Дръмънд взе ножа за отваряне на писма и взе да го върти между дебелите си пръсти.

– Синът му Рафаел тъкмо бе сварен за втори път... ъъ... – Дръмънд се поколеба за секунда – ...да се сношава с другата млада особа, която работеше тук по това време, в тоалетната зад гърба ми.

Той посочи друга умело прикрита черна врата.

– Вече ги бях заловил в такова деяние месец по-рано. Първия път не казах на Джаспър, защото знаех, че си има достатъчно грижи на главата.

– В какъв смисъл?

– Бракът на Джаспър не е... не беше... Имам предвид, че Кинвара е мъчна жена. Точно в този момент тормозеше Джаспър да пусне кобилата й на Тотилас да я заплоди.

Като видя, че Страйк го гледа в пълно недоумение, Дръмънд поясни:

– Елитен дресиран жребец. Цената му за осеменяване е десет хиляди лири.

– Боже – ахна Страйк.

– Да, скъпичко – кимна Дръмънд. – А когато Кинвара не получи каквото си е наумила... Да се чуди човек дали произтича от характера й, или е нещо по-дълбоко, истинско душевно разстройство... Така или иначе Джаспър си имаше големи главоболия с нея. Освен това бе преминал през онзи ужасен инцидент с Рафаел. Горката млада майка загина, медиите гърмяха, синът му отиде в затвора... Като негов приятел не исках да добавям още към бедите му. При първия случай казах на Рафаел, че няма да съобщя на баща му, но че му правя последно предупреждение и ако отново престъпи границата на приличието, ще го хвана за ухото и ще го изхвърля навън, без значение, че с баща му сме стари приятели. Налагаше се да се съобразя и с Франческа. Тя е моя кръщелница, осемнайсетгодишна, и бе напълно запленена от него. Не исках да огорчавам родителите й. Затова, когато влязох и ги чух, нямах никакъв избор. Бях решил, че е безопасно да оставя Рафаел да наглежда галерията за час, тъй като Франческа не беше на работа този ден, но то се знае, тя се бе промъкнала специално за да го види в почивния си ден. Когато Джаспър дойде, завари ме да думкам с юмрук по вратата. Нямаше начин да скрия какво се случва. Рафаел се опитваше да ми попречи да вляза в тоалетната, докато през това време Франческа излизаше през прозореца. Нямаше очи да ме погледне. Позвъних на родителите й и им казах всичко. Повече не се върна тук. Рафаел Чизъл – изрече натъртено Дръмънд – е калпав младеж. Фреди, синът, който загина, впрочем също мой кръщелник, струваше милион пъти повече... Е... – той взе да върти по-енергично ножа между пръстите си – знам, че не се говорят такива неща.

Вратата на кабинета се отвори и младата блондинка в черната рокля влезе с поднос с чай. Страйк го сравни наум с чая, който пиеше в офиса си, когато тя сервира два сребърни съда, единия с гореща вода, чаши от костен порцелан с чинийки и захарница с щипка в нея.

– Госпожа Рос току-що пристигна, Хенри.

– Кажи й, че ще съм ангажиран още около двайсет минути. Помоли я да почака, ако има време.

– От казаното съдя – заговори Страйк, щом Лусинда излезе, – че не сте имали много време за разговор този ден.

– Да, нямахме – умърлушено отвърна Дръмънд. – Джаспър бе дошъл да види Рафаел на работното му място, убеден, че всичко върви по мед и масло, а да попадне насред подобна сцена... Естествено, беше изцяло на моя страна, когато схвана какво се случва. Той беше този, който изблъска младежа, та да отворим вратата към тоалетната. И после цял почервеня. Имаше сърдечен проблем от години. Внезапно седна на тоалетната чиния. Много се разтревожих, но той не позволи да се обадя на Кинвара... Рафаел имаше приличието да се засрами в този момент. Опита се да помогне на баща си. Джаспър му нареди да се маха, а на мен каза да затворя вратата и да го оставя там.

Вече със задавено гърло Дръмънд замълча и наля чай за Страйк и за себе си. Очевидно беше разстроен. Когато пусна три бучки захар в чашата си, лъжичката издрънча в нея.

– Моля за извинение. И това беше последният път, когато видях Джаспър. Излезе от тоалетната с мъртвешки цвят на лицето, стисна ми ръката, извини се, каза, че е подвел мен, най-стария си приятел.

Дръмънд отново се прокашля, преглътна и продължи с видимо усилие.

– Джаспър нямаше никаква вина за всичко това. Рафаел бе усвоил подобно разпуснато поведение от майка си, която най-добре може да бъде описана като луксозна... Е, няма значение. Всичките проблеми на Джаспър тръгнаха от това, че срещна Орнела. Ако си беше останал с Патриша... Така или иначе вече не видях Джаспър. Да ви кажа право, не ми беше лесно да стисна ръката на Рафаел на погребението.

Дръмънд отпи чай и Страйк също опита своя. Беше твърде слаб.

– Всичко това звучи крайно неприятно – коментира детективът.

– Имате основание да го кажете – въздъхна Дръмънд.

– Ще проявите разбиране, че имам да попитам и за други деликатни неща.

– Разбира се – отвърна Дръмънд.

– Говорили сте с Изи. Каза ли ви тя, че Джаспър Чизъл е бил изнудван?

– Спомена ми – отвърна Дръмънд и стрелна поглед към вратата, да се увери, че е затворена. – Той не сподели и думица за това с мен. Изи каза, че бил един от семейство Найт... помня семейството, което живееше в имота им. Бащата им вършеше едно друго. Колкото до семейство Уин, мисля, че не се харесваха с Джаспър. Странна двойка.

– Рианон, дъщерята на Уин, е била фехтовчик – посочи Страйк. – Участвала е в младежкия национален отбор с Фреди Чизъл...

– О, да, Фреди беше страшно добър – закима Дръмънд.

– Рианон е била гост на осемнайсетия рожден ден на Фреди, но е била с няколко години по-млада. Самоубила се е едва на шестнайсет.

– Колко ужасно – намръщи се Дръмънд.

– Нима не знаете нищо за това?

– А откъде бих могъл? – учуди се Дръмънд и тънка бръчица се вдълба между тъмните му очи.

– Присъствахте ли на осемнайсетия рожден ден?

– Да, присъствах. Кръстник му бях все пак.

– И не си ли спомняте Рианон?

– Боже мой, нима очаквате да помня всички по имена? Там имаше над сто младежи. Джаспър бе издигнал шатра в градината, а Патриша беше уредила игра за търсене на съкровище.

– Нима? – изненада се Страйк.

Собственият му осемнайсети рожден ден в запуснат пъб в Шордич не бе включвал търсене на съкровище.

– Само в рамките на имота. Фреди винаги е обичал състезанията. По чаша шампанско чакаше при всяка следа, весело беше, оживи настроението. Аз имах грижата за следа номер три до едно място, което децата наричаха долчинката.

– Хлътнатината близо до къщичката на Найт? – попита Страйк уж между другото. – Беше обрасла с коприва, когато я видях.

– Не бяхме поставили следата в самата долчинка, а под изтривалката на Джако Кент. Не можехме да му се доверим с шампанското, защото имаше проблем с алкохола. Седях на шезлонг на ръба на долчинката, наблюдавах ги как търсят, после всички, които откриха следата, получиха по чаша шампанско и продължиха нататък.

– Вероятно за тези под осемнайсет е имало безалкохолни напитки, нали? – осведоми се Страйк.

Леко подразнен от такава строга позиция, Дръмънд отговори:

– Никой не беше задължен да пие шампанско. Беше осемнайсети рожден ден все пак, празненство.

– И Джаспър Чизъл никога не ви е споменавал, че не иска да попадне в пресата? – върна се Страйк към основния въпрос.

– Не, абсолютно нищо.

– Когато ме помоли да намеря начин да контрира изнудвачите си, каза ми, че нещото, което е сторил, се е случило преди шест години. Намекна ми, че тогава не било незаконно, но сега е.

– Нямам представа какво може да е било. Джаспър много строго спазваше закона. Цялото им семейство бе стълб на общността, редовно посещаваха църква, вършеха много благотворителна работа в околността...

Последва прослава на щедростта на Чизъл, която трая поне две минути и не успя ни най-малко да заблуди Страйк. Дръмънд бе така многословен, защото знаеше точно какво бе извършил Чизъл. Стана почти лиричен, докато възхваляваше вродената доброта на Джаспър и на цялото семейство с изключение, естествено, на черната овца Рафаел.

– ...ръката му винаги беше в джоба – изрече в заключение Дръмънд. – Автобус за младежката организация на момичетата Брауни, ремонт на покрива на църквата, дори след като семейните финанси... така де... – смотолеви той малко сконфузено.

– Нарушението, за което е шантажиран... – подхвана отново Страйк.

– Нямаше никакво нарушение. – Дръмънд мигом се усети. – Вие сам го казахте. Джаспър ви е обяснил, че не е направил нищо непозволено. Не е престъпил закон.

След като реши, че няма смисъл да притиска Дръмънд на темата за изнудването, Страйк обърна на нова страница в бележника си и му се стори, че събеседникът му се отпусна облекчено.

– Обадили сте се на Чизъл сутринта, когато е умрял – отбеляза Страйк.

– Така беше, да.

– За пръв път ли му звъняхте, след като уволнихте Рафаел?

– Всъщност не. Проведохме разговор две семици по-рано. Жена ми искаше да покани Джаспър и Кинвара на вечеря. Позвъних му в министерството, за да разчупим леда след историята с Рафаел. Разговорът не продължи дълго, но беше дружелюбен. Той отговори, че не можели да дойдат в предложената вечер. Също така ми каза... ами, честно казано, сподели, че не знаел докога ще останат заедно с Кинвара, че в брака им имало проблеми. Звучеше уморен, грохнал... нещастен.

– И до тринайсети нямахте повече контакти?

– Дори тогава нямахме контакт – припомни му Дръмънд. – Да, телефонирах на Джаспър, но нямаше отговор. Изи ми каза... – Гласът му пресекна. – Каза ми, че вероятно вече е бил мъртъв.

– Ранен час е бил за разговор – отбеляза Страйк.

– Имах важна информация, която смятах, че трябва да узнае.

– От какъв характер?

– От личен.

Страйк зачака. Дръмънд пийна чай.

– Беше свързано със семейните финанси, които, както сигурно знаете, бяха в много лошо състояние по времето, когато Джаспър умря.

– Да.

– Беше продал земя и ипотекира повторно лондонския си имот, прехвърли ми всички добри картини. Накрая вече дори се опитваше да ми продаде някои от притежанията на Дрънкалото. Беше... малко неловка ситуация.

– В какъв смисъл?

– Аз продавам стари майстори – отвърна Дръмънд. – Не купувам картини с петнисти коне от някакъв неизвестен фолк художник от Австралия. В знак на уважение към Джаспър уредих някои от тях да бъдат оценени от мой човек в „Кристис“. Единствената с някаква парична стойност бе картина на петниста кобила и жребче...

– Мисля, че съм я виждал – каза Страйк.

– ...но и тя струваше дребни пари – посочи Дръмънд. – Шикалки.

– Колко приблизително?

– Пет до осем хиляди пряко сила – отвърна Дръмънд пренебрежително.

– За някои хора са доста много шикалки – подхвърли Страйк.

– Драги ми приятелю – рече Хенри Дръмънд, – не биха стигнали за ремонт и на една десета от покрива на Чизъл Хаус.

– Но той е обмислял да я продаде, така ли? – попита Страйк.

– Заедно с дузина други – отговори Дръмънд.

– Останах с впечатление, че госпожа Чизъл е особено привързана към тази картина.

– Не мисля, че желанията на съпругата му бяха от голямо значение за него накрая... О, господи – въздъхна Дръмънд, – много е трудно. Не ми се ще да съобщя на семейството нещо, за което знам, че ще им причини единствено болка и гняв. Те и така страдат.

Той почука с нокът по зъбите си.

– Уверявам ви, че причината за обаждането ми не може да има нищо общо със смъртта на Джаспър.

И въпреки това си личеше, че се двоуми.

– Трябва да говорите с Рафаел – каза той, като подбираше думите си внимателно, – защото ми се струва... възможно е... Аз не харесвам Рафаел – повтори, сякаш вече не бе дал ясно да се разбере, – но намирам, че е извършил нещо достойно сутринта, когато баща му е починал. Поне аз лично не мога да видя каква изгода е имал от това и ми се струва, че мълчи по въпроса по същата причина, по която и аз не го обсъждам. Като член на семейството е в по-добра позиция от мен да прецени как да постъпи. Говорете с Рафаел.

Страйк остана с впечатлението, че на Дръмънд по-скоро му се ще Рафаел да се покаже в лоша светлина пред семейството.

На вратата се почука. Русата Лусинда провря глава вътре.

– Госпожа Рос не се чувства много добре, Хенри. Ще си тръгва, но би искала да ти каже довиждане.

– Да, добре – каза Дръмънд и се изправи. – Боя се, че не мога да ви бъда полезен повече от това, господин Страйк.

– Признателен съм ви, че ме приехте – отвърна Страйк и също стана, макар и с трудност, при което отново хвана бастуна си. – Може ли да задам един последен въпрос?

– Разбира се – кимна Дръмънд.

– Говори ли ви нещо фразата „той е поставял коня на тях“?

Дръмънд изглеждаше искрено озадачен.

– Кой е поставил коня... къде?

– Не се ли сещате какво може да значи?

– Нямам никаква представа. Ужасно съжалявам, но както чухте, чака ме клиентка.

Страйк нямаше избор, освен да последва Дръмънд обратно в галерията.

Тя беше пуста с изключение на Лусинда, застанала в средата й и обгрижваща тъмнокоса жена в напреднала бременност, която пиеше вода.

Щом разпозна Шарлот, Страйк вече знаеше, че тази втора среща нямаше как да е случайност.